Тереза Медейрос
Вампирът, който ме обичаше (6)

Глава пета

— Какво трябва да направя, за да те опазя от него?! Да те заключа надалеч в някой манастир? Най-малкото, заради това, че кракът му не може да стъпи на свята земя! — Ейдриън крачеше по дължината на всекидневната и за пореден път остави прясна пътечка от стъпки върху елегантния обюсонски килим. Съдейки по сенките под очите му и факта, че все още носеше измачканите панталони, риза и жилетка от предишната вечер, той изглежда не беше спал повече от няколко часа, откакто бе довел Порциа у дома.

— Може би трябва да проверя дали братовчедът Сесил е все още на брачния пазар — предложи Каролайн, имайки предвид някогашното предложение на онази развратна свиня, да прекърши волния дух на Порциа с бой.

Тази забележка предизвика два втренчени и изпълнени с ужас погледа от страна на Ейдриън и Порциа. Каролайн примигна невинно и добави:

— Или дали леля Мариета се нуждае от придружителка.

Осъзнаха, че се шегува с тях. Каролайн се настани на брокатения диван и сложи Елоиза на коленете си. Детето с медноцветни къдрици се оказа в непосредствена опасност от поглъщането на скъпите морски перли, които Ейдриън беше подарил на съпругата си за третата им годишнина.

Меката следобедна светлина се прокрадваше през високите сводести прозорци в просторната стая. Порциа успя да отложи предстоящата дискусия с няколко часа, тъй като на път за дома бе симулирала припадък в каретата, а след това, когато Ейдриън я остави в ръцете на чакащата Каролайн, се разрида сърцераздирателно. За съжаление, стратегията й имаше обратен ефект. Забавянето даде възможност на Ейдриън да повика останалата част от семейството и така всички станаха свидетели на нейния позор.

Другата сестра на Порциа, Вивиан стоеше в коженото кресло, близо до камината и грижовно следеше с поглед двамата четиригодишни русокоси близнаци, които играеха с дървените войничета пред уютния огън. Дори и едновременното раждане на двама многообещаващи пакостници не можеше да разруши нейното пословично хладнокръвие. Според семейната легенда, когато акушерката поставила и второто бебе в ръцете й, тя просто прошепнала: „О, боже! Виждаш ли това?“, докато нейният смел съпруг беше рухнал на килима в безпаметен припадък.

Алистър Ларкин, когото всички наричаха просто „Ларкин“, поклати глава — жест, останал му от времето, когато работеше за полицията. Той се бе изправил зад стола на жена си и на всеки няколко минути се навеждаше, за да помилва златната й коса. Имайки предвид суровите му устни и ястребов нос, някои хора може би се питаха как такъв обикновен мъж бе успял да спечели сърцето на красавица като Вивиан Кабът. Но това бе само докато не видеха как проницателните му кафяви очи се озаряваха, когато погледнеше към нея.

За предстоящото си нахокване, Порциа бе избрала тъмнозелена утринна рокля, надявайки се в нея да изглежда достатъчно смирена и разкаяна. Към тоалета бе подбрала и подходяща кадифена лента. Тя седна на любимия си диван и постави ръце в скута си, докато наблюдаваше как Ейдриън ускорява крачките си.

— Джулиън е мой брат! — напомни й той. — Трябваше да ми се довериш, че ще се погрижа за ситуацията, а не да се впуснеш в някаква си жалка мисия на своя глава.

— Вярвах, че ти наистина ще се погрижиш, Ейдриън. Точно затова бях толкова притеснена.

Той се обърна с лице към нея.

— Наистина ли вярваш, че ще забия кол в сърцето на малкото си братче, без преди това да поискам учтивото ти разрешение?!

— Ейдриън… децата! — напомни му Каролайн, правейки му знак да внимава, като сложи пръст на устните си.

Отправяйки й разочарован поглед, Ейдриън отиде при висящия в ъгъла пискюлен звънец и го дръпна здраво. Сякаш измина цяла вечност преди техният стар иконом Уилбъри да се появи с провлачената си походка. С изпитите си бузи, приведения гръб и разчорлената бяла коса, той изглеждаше най-малко на двеста седемдесет и пет години.

— Скъпи Уилбъри — каза Каролайн, — бихте ли били така добър да вземете децата и да ги наглеждате за малко?

— Това ще бъде върховен момент за моите златни години, милейди! — отвърна икономът с мразовита учтивост. — Това е кулминацията на дългия ми живот, а аз вече чаках благосклонно и смирено Черният косач да ме освободи от моите земни задължения.

Неподатлива на неговия сарказъм, Каролайн му отправи лъчезарна усмивка.

— Благодаря ви, Уилбъри, мисля, че това е всичко.

Докато се влачеше към камината, икономът си мърмореше тихо.

— Аз просто обичам деца, вие знаете това. Безумно обичам да угаждам на малките съкровища с пипащи ръчички и дребни лепкави пръстчета, които цапат всяка току-що полирана повърхност в къщата.

Когато икономът се облегна на камината, близнаците прекъснаха играта си и го погледнаха очаквателно. Оголвайки своите заострени и пожълтели зъби в подобие на усмивка, той каза с груб и рязък тон:

— Хайде, момчета! Ще ви заведа в кухнята за по един хубав горещ шоколад.

С разширени от страх очи двете момчета скочиха на крака и пищейки изхвърчаха от стаята. Уилбъри се изправи толкова, колкото му позволяваше изгърбването и завъртя очи.

— Уилбауи! — изписка Елоиза, изхлузвайки се от скута на майка си. Тя пресече стаята с клатушкане и обви ръце около мършавия крак на иконома. Погледна нагоре към него и примигна с дългите си ресници. — Аз искам какао.

С многострадална въздишка Уилбъри пое дебеличкото дете на ръце и всяка една от древните му кости изскърца в знак на протест. Момиченцето радостно задърпа уродливите му уши, когато той я понесе към вратата. Неговото свъсено изражение никога не се променяше, но когато премина покрай Порциа, той почти незабележимо й намигна.

Тя му отвърна с усмивка, окуражена от факта, че има поне един съюзник в тази къща. Когато станеше въпрос за Джулиън, Уилбъри винаги беше пристрастен. След като Дювалие го превърна във вампир, Уилбъри бе единствения посветен в тъмната тайна на братята. Двамата с Ейдриън превърнаха подземието на фамилния замък, което Джулиън обитаваше, в покои, достойни за принц. Уилбъри бе спечелил любовта на Порциа завинаги, като охраняваше вратата на балната зала в имението, докато тя се упражняваше в забиването на колове и стреляше с арбалет, вместо да танцува и да спряга френски глаголи. Той почистваше и парчетата от многобройните вази и бюстове, които тя разбиваше, като само мърмореше укорително.

Преди да се обърне към Порциа, Ейдриън изчака, докато дъщеря му се отдалечи на достатъчно разстояние, за да не чува разговора им.

— Предполагам, че трябва да обвинявам единствено себе си. Трябваше да се досетя, че нищо добро няма да излезе от това твое увлечение.

— Вече няма нужда да се тревожиш за това — отвърна Порциа с подчертана официалност, въпреки че споменът за целувките на Джулиън накара шията и устните й да пламнат. — Ти беше прав през цялото време. Джулиън не е нито мъжът, нито дори вампирът, когото помня. — Тя наведе глава, като преднамерено избягваше зоркия поглед на Каролайн. Въпреки че с Вивиан бяха по-близки на години, Каролайн винаги е била тази, която можеше да разгадае какво става в сърцето й.

— Какво точно ти каза той, когато го попита за убийствата? — Ларкин се наведе напред, неспособен да сдържа повече вроденото си любопитство. — Отрича ли да знае каквото и да било за тях, или си призна?

— Не направи нито едното от двете — мрачно си припомни Порциа. Което означаваше, че той определено крие нещо. Но кого се опитва да предпази? Себе си? Или някой друг?

Въпреки че не беше склонна да лъже семейството си, когато срещна проницателния поглед на Ларкин, тя отвърна:

— Нямах възможност да го попитам. Страхувам се, че твоят импровизиран лов на вещици прекъсна разпита ми.

Ларкин се настани на страничната облегалка на креслото. Разочарованието му беше осезаемо. Вивиан потупа коляното му и се усмихна на малката си сестра.

— Наистина не знам защо е цялата тази врява. Единственото важно нещо е, че Порциа се прибра при нас здрава и непокътната.

— Бих искал тя да стои настрана — възрази Ейдриън. — Разбира се, не мога да разчитам на това, докато Джулиън се спотайва наоколо.

— Той ми каза, че напуска Лондон — тихо отвърна Порциа. — Така че няма да създаде неприятности на никого.

Тъжна сянка премина през лицето на Ейдриън, карайки нейното собствено сърце да се свие от съжаление. Порциа нямаше как да знае дали Джулиън е казал истината, или думите му са били хитра машинация, за да отвлекат подозренията им от него. Тя дори не се осмели да каже на Ейдриън, как брат му беше извършил бягството си. Предпочиташе да ги остави да вярват, че Джулиън е използвал свръхестествената си сила, за да се спусне от покрива по отводнителния улей. Въпреки всичките им битки, досега никой от тях не беше попадал на вампир, който да успее да съсредоточи силите си достатъчно дълго, за да се преобрази в прилеп. Ако Ейдриън заподозреше за рядката дарба на брат си, можеше да реши, че е още по-голяма заплаха.

Ейдриън я изненада, когато се отпусна тежко на ръба на дивана и прокара ръка през брадясалата си челюст.

— Знам, вероятно си мислиш, че преигравам, но когато те видях да стоиш на ръба на онзи покрив, с пребледняло лице и коса, цялата в безпорядък…

— Повярва в най-лошото — завърши тя вместо него.

Ейдриън кимна.

— Бях ужасен, питах се дали отново не е… пил от теб. Това щеше да го доближи още повече до желанието да те убие или дори нещо по-ужасно — да открадне душата ти.

Знаейки, че не душата, а сърцето й е това, което бе в опасност, Порциа сложи ръка в неговата и я стисна.

— Извинявай, че толкова те изплаших. Уолингфорд беше отчасти прав. Аз просто искам да го върна у дома. Заради теб. — Това беше самата истина и тя се четеше в погледа, който отправи към семейството си. — Заради всички нас.

Ейдриън се изправи, помогна на Порциа да стане на крака и я целуна нежно по челото.

— Вивиан е права. В момента най-важното е, че си у дома и си в безопасност. Ще се тревожим за останалото по-късно.

Когато Ейдриън тръгна към вратата, Вивиан стана и с грациозен жест оправи полите си.

— Ела, скъпи — каза тя на съпруга си. — По-добре да отидем да спасим момчетата от ръцете на Уилбъри, преди да ги открием затворени в някое готварско гърне.

— Те не заключиха ли бедния Уилбъри в шкафа последния път, когато ги оставихме сами с него? — попита Ларкин.

— Не, това беше по-предишния път. Последният път той ги заключи в килера с метлите — отвърна тя, докато двамата последваха Ейдриън и излязоха от всекидневната.

Само Каролайн остана на мястото си, следейки със замислен поглед играта на пламъците в огъня. Порциа се измъкваше през вратата, когато сестра й каза:

— Не бързай толкова, малката!

Тя разшири очи, отправи невинен поглед към Каролайн и се престори, че нея е чула.

— Каза ли нещо?

Каролайн потупа с ръка мястото до себе си на дивана и се усмихна също толкова невинно.

— Защо не седнеш при мен да си поговорим?

Порциа неохотно се подчини и се отпусна на дивана, запазвайки мълчание.

— Ти знаеш — каза Каролайн, играейки си с кърпичката с монограм в скута си, — че умирах от любопитство, но през всичките тези години не съм те принуждавала да ми кажеш какво се случи между вас двамата с Джулиън в онази гробница.

Порциа не можа да прикрие издайническото си трепване. Не беше допускала, че сестра й ще започне да я разпитва за събитията от миналата нощ, нито за тези от преди шест години.

— Възхищавам се на твоята сдържаност. Това е много нетипично за теб.

— Предполагам, беше по-лесно за всички нас да се преструваме, че това просто не се е случило, нали? — Каролайн я погледна с откритите си сиви очи. — Но никога не престанах да се питам дали Джулиън не отне от теб нещо повече от кръвта ти в онази гробница. Това може би ще обясни твоята продължителна привързаност към него и очевидното ти нежелание да се омъжиш.

Порциа съумя да запази гласа си безгрижен, но не успя да спре издайническото изчервяване по бузите си. Тя изучаваше ръцете си и в момента силно желаеше да има кърпичка, която да мачка.

— Ако си имала такива подозрения, защо не изпрати доктор, който да ме прегледа?

— Ейдриън го предложи, но аз отказах да те подложа на такова унижение. И двамата бяхме на мнение, че вече бе страдала достатъчно в ръцете на брат му.

Преди да успее да се овладее, Порциа се изсмя кратко, с което издаде нервността си.

— Оценявам загрижеността ти, Каро, но мога да те уверя, че няма жена, която някога да е страдала без причина в ръцете на Джулиън Кейн.

— Дори сега? — възрази Каролайн и погледна изпитателно сестра си.

Тъй като не можеше да отговори на този въпрос, тя просто стана и излезе от всекидневната с високо вдигната глава, запазвайки тайната за себе си.

 

 

Тази нощ Порция се отпусна свита на кълбо в креслото пред прозореца на своята спалня на третия етаж. Тя наблюдаваше как светлините на къщите, наредени от другата страна на площад Мейфеър, гаснеха една по една. Когато и последната лампа угасна, единствено далечния звън на църковната камбана отекваше самотно в тъмнината, оставяйки Порциа сама с луната.

Тя разтвори широко прозореца, защото предпочиташе хладния порив на вятъра пред задушаващата топлина на огъня от тухлената камина. Въпреки че каретите бяха направили кални бразди по калдъръмените улици, снегът все още стоеше по покривите на къщите и дългите клони на дърветата, от които струяха блестящи трепкащи светлинки. Тънката мъгла стелеше своите призрачни пръсти по безлюдните улици. Порциа загърна още по-плътно вълнения шал около тънката си памучна роба, изпълненият й с копнеж поглед бродеше в нощта. Притихналата къща я караше да се чувства така, сякаш е единствения човек, останал буден в целия свят. Но знаеше, че Джулиън е някъде навън, затворник на нощта, с всичките й опасности и изкушения. Доколкото го познаваше, сега той най-вероятно бе в обятията на някоя друга жена, която нямаше да бъде нищо повече, освен поредната вкусна вечеря.

Докосна с пръст плътната си долна устна, припомняйки си чувствения натиск на търсещата му уста върху нейната. Спомни си как я целуваше, сякаш за него тя бе едновременно спасение и гибел; как я прегръщаше толкова плътно с ръцете си, че дори яростният камшик на вятъра не успя да ги раздели.

Но накрая се отделиха един от друг.

Тя бавно свали ръката от устните си. Дали целувката на Джулиън беше целувка за сбогом?

Ами ако той отново тръгне да се скита по света, прокуден от всички, които някога са го обичали? Може би нямаше да го види никога повече. Някак тази перспектива й се струваше още по-непоносима, отколкото предишната. С течение на времето тя бе започнала да мисли, че онези моменти в ръцете му не са били нищо повече от сън, самозаблуда на жена, предопределена да прекара живота си в копнеж по мъж, който никога няма да бъде неин.

Вятърът, стенещ през надвисналите в двора дървета, я накара да потръпне. Тя се протегна да затвори прозореца, но след миг колебание го разтвори още по-широко.

— Върни се у дома, Джулиън — прошепна тя в нощта. — Върни се, преди да е станало твърде късно.

 

 

Джулиън се промъкна през прозореца на спалнята й, стъпвайки на краката си безшумно и грациозно, като котка. В този момент той трябваше да е на половината път към Франция, прекосявайки Ламанша заедно със заможния Кътбърт.

Вместо това, прекара деня, свит в един изоставен склад в Черинг Крос, чакайки бледото зимно слънце да залезе. Беше излязъл веднага след изгряването на луната. Избягваше оживените улици „Флийт стрийт“ и „Странд“, където някой от хората на Уолингфорд можеше да го причаква и преди да осъзнае, безцелното му скитане го беше отвело на алеята зад имението на брат му.

Джулиън дълго време стоя там, но когато Ларкин, придружен от русокосата Вивиан и бъбрещите в един глас малки момченца, излязоха да изчакат превоза си, той се скри обратно в сенките на нощта. Наблюдаваше през осветения прозорец, как Каролайн влезе в кабинета на Ейдриън, а после се настани в скута на брат му, опитвайки се да го накара да забрави тревогите с една чувствена целувка. Докато двамата станаха и бавно прекосиха стаята, хванати за ръце, Джулиън изучаваше красивото лице на брат си, знаейки, че е виновен за новите бръчки, които видя там. Ейдриън беше склонен да поеме всяка отговорност, която Джулиън трябваше да носи.

Докато Уилбъри правеше обичайната си обиколка из къщата, гасейки и последните свещи, Джулиън изчакваше да настъпи подходящият момент. Беше лесно да си търпелив, когато имаш цяла вечност за губене.

Или поне така си мислеше той, докато не заобиколи бавно предната част на къщата и не видя Порциа да стои на прозореца в спалнята си. Тя се взираше в нощното небе, беше подпряла брадичката си в ръка и приличаше на изпълнено с копнеж дете, на което току-що са казали, че лунният човек е заминал за някоя слънчева страна. Джулиън знаеше, че трябва мълчаливо да се сбогува с нея и после да изчезне обратно в сенките, към които принадлежеше.

Той щеше да напусне Лондон. Убийствата щяха да спрат. И ако тя прекара остатъка от живота си, мислейки най-лошото за него, нямаше ли така да бъде най-добре за нея? Джулиън се обърна да си върви.

— Върни се у дома, Джулиън. Върни се, преди да е станало твърде късно.

Той замръзна, острият му слух долови ехото на прошепнатите думи. Погледна обратно към прозореца, само за да открие, че е празен.

— Дано глупостта съвсем не ме е обзела — измърмори под носа си, но дори от тук можеше да види, че прозорецът стои отворен.

Остана там много дълго време, мислейки си, че дори безгрешният му брат едва ли би могъл да устои на тази убедителна покана. В един момент беше стъпил здраво на покритата със сняг земя, а в следващия се промъкваше през прозореца като крадец, с намерението да открадне някое безценно съкровище.

Пристъпи тихо към леглото. Покрито от четирите страни с драперии от балдахин, то приличаше на султанска шатра. Докато отдръпваше блестящите завеси, не беше трудно да си представи, че жената, която спеше тук, управлява както харема на мъжа, така и сърцето му.

Тя беше опитала да укроти непокорните си къдрици в две стегнати плитки, но няколко тъмни копринени кичура се бяха измъкнали и обгръщаха лицето й.

Порциа спеше по гръб, с ръка, положена под зачервената от съня й буза. Джулиън изкриви устни в измъчена усмивка, когато видя, че в другата си ръка стиска заострен кол.

— Това е моето момиче — прошепна той, докато от разтворените й устни се отрони деликатна въздишка. Въпреки склонността към капризничене, Порциа винаги бе практична.

Джулиън знаеше, че ако е по-настоятелен в ухажването си, заостреният кол в действителност беше много слаба защита. Можеше да бъде благодарен единствено за това, че Порциа все още не съзнаваше колко други оръжия притежава срещу него. Оръжия, които бяха смъртоносни за сърцето му.

Не отне много време на свръх изостреното му обоняние да го предаде. Ноздрите му пламнаха, когато се наведе по-близо и си позволи забранения лукс да пие от нейния аромат. Ако не беше тълпата от немити тела и цигарен дим в игралната зала, той щеше да усети уханието й, когато пристигна и да има време да избяга от задния изход. Тя миришеше точно така, както в спомените му — чисто и сладко, като разлюлени от вятъра чаршафи, оставени да съхнат на слънце. И все пак в основата на този невинен аромат на розмарин и сапун беше неустоимата женска миризма на мускус, неуловим парфюм, който докарваше мъжете до лудо желание от векове насам.

Джулиън преглътна, докато отчаяно се бореше с копнежа си по нея и порива да зарови лице в шията й. Той беше дяволски гладен и нейното съблазнително ухание го караше да копнее да я вкуси по много начини.

В известен смисъл беше по-лесно да стои на разстояние от нея, като се преструва, че тя е все още едно нещастно влюбено малко момиче. Беше поставил между тях океани, континенти и десетки други жени, задоволявайки се със спомените за нея, които го възбуждаха и измъчваха едновременно.

Често се питаше дали той бе причината Порциа да не се омъжи досега. Джулиън със сигурност беше прекарал предостатъчно самотни и болезнени часове между залеза и зората, представяйки си я в ръцете и леглото на друг мъж. Тя все още беше тук, все още носеше белега от неговата целувка на шията си, като изгорено клеймо. Не му убягна иронията. Тя носеше отпечатъка му, но той никога не би могъл да я притежава за себе си.

И защо не?

Джулиън настръхна. Този ироничен глас и мрачните му проникновения му бяха добре познати. Изобщо не беше изненадан да открие сходство между собствения си тембър и ласкателния тон на Виктор Дювалие. В крайна сметка Дювалие беше този, който го превърна във вампир. Той беше този, който го подиграваше и го закле, че никога няма да намери миг покой и удовлетворение, докато не спре да се опитва да бъде човек и не се остави да бъде такъв, какъвто е — чудовище. Дювалие, който беше хвърлил Порциа в ръцете му в онази гробница, окуражавайки го да утоли глада и самотата си, като изтръгне душата й и я обвърже завинаги със себе си.

Оттогава изкушението не беше загубило очарованието си. Многобройните нощи, в които се хранеше, но не успяваше да задоволи глада си, безкрайните любовни авантюри, които му позволяваха да се докосва до любовта, но не и наистина да я почувства, само засилваха копнежа му към Порциа.

Той не беше в състояние повече да се бори срещу желанието да я докосне и прокара върха на пръста си по дължината на бледия белег на шията й. Израз на недоволство пробяга по лицето й. Устните й се разтвориха с леко стенание, което не можеше да се определи като израз на удоволствие или на болка.

Дива вълна на възбуда заля слабините му и той усети как зъбите му се удължават и изострят в безразсъдно очакване. Порциа обърна лицето си към него и когато той внимателно измъкна кола от ръцете й, тя промърмори протестиращо в съня си.

Предай се.

Съблазнителният шепот се увиваше като коприна в сънищата на Порциа, увещавайки я да свали всичките си защитни прегради. Да остави и последното си оръжие и да се потопи в отворените обятия на завихрящата се тъмнина.

Тя вече не беше сама в мрака. Той беше тук. Гласът, който я призоваваше да признае всичките си тайни копнежи, бе неговия. Порциа чувстваше как се губи в хипнотизиращата сила на шепота му, усещаше как крайниците й натежават с всеки следващ неин дъх и удар на сърцето й. Той трябваше да я има. Без нея щеше да умре. Повече не можеше да се противопоставя на настоятелното му желание и на властта му. Тя отдръпна с трепереща ръка косата си, предлагайки му шията си.

Порциа се събуди рязко. Сънят й бе толкова реален, че тя почти очакваше да намери Джулиън надвесен над нея с оголени зъби. Но единственото нещо, надвиснало над нея, беше балдахинът на леглото. Тя сложи ръка върху белега на гърлото си и една трепереща въздишка се откъсна от устните й. Що за извратено създание беше тя? Сънят трябваше да я ужаси, не да остави гърдите й напрегнати, а тялото й изпълнено с копнеж.

Притисна другата си ръка към разтуптяното си сърце и осъзна, че тя беше празна. Заостреният кол трябва да се е изплъзнал от нея, докато се е въртяла в чаршафите. Тя не знаеше дали някога би могла да го използва срещу Джулиън, но познатата му тежест все още я успокояваше.

Порциа се завъртя, за да претърси завивките. Тогава видя кола, поставен на възглавницата до нея, овързан по цялата дължина с елегантно оформена панделка от тъмночервена лента. Предишната нощ Порциа беше хвърлила кадифената лента върху печалбите на Джулиън в игралната зала.

Чудейки се дали още сънува, тя бавно се изправи и леко прокара треперещите си пръсти по красивата панделка. Порциа отправи бърз поглед към прозореца.

Грабна кола, хвърли завивките и изтича до него. Той беше затворен, но не беше заключен, сякаш някой го беше притворил от външната страна. Това бе невъзможно, тъй като нямаше тераса, стълба или дърво на по-малко от десет крачки от нейната спалня. Тя отвори прозореца и в загрятата от топлина стая нахлу студеният порив на вятъра. Някой не само беше затворил прозореца, но беше разпалил огъня с нови трупи дърва.

Тя се надвеси над перваза, претърсвайки сенките долу за каквото и да е движение. Но нощта с нейната далечна луна и искрящи звезди беше не по-малко самотна от преди. Свлече се на креслото до прозореца и завъртя заострения кол в ръцете си. Порциа лесно можеше да си представи как сръчните пръсти на Джулиън обвиват лентата около смъртоносната дължина на кола, преди внимателно да го остави на възглавницата й.

Какво трябваше да означава това — покана или прощален подарък? Обещание или предупреждение?

Предай се, беше прошепнал той в съня й. Но какво искаше от нея да предаде? Сърцето си? Надеждите? Или душата? Притискайки кола към гърдите си, тя обърна лицето си към луната и зачака изгрева.

 

 

На следващата сутрин Порциа забърза към стаята за закуска, прикривайки една прозявка с ръка. Тя беше бдяла пред прозореца през по-голямата част от нощта. Накрая беше заспала точно когато първите лъчи на слънцето се бяха появили, надничайки над върховете на покривите. Беше се събудила след два часа сън, мускулите й се бяха схванали и я боляха, а в замръзналите си пръсти все още стискаше заострения кол.

Преди да слезе по стълбите Порциа бе пъхнала украсеното с панделка оръжие в джоба на полата си. Знаеше, че в крайна сметка ще трябва да го покаже на Ейдриън, но в едно егоистично ъгълче на сърцето си искаше да го задържи за себе си още малко и да го скрие от погледите на другите. Това може би беше последната тайна, която тя и Джулиън щяха да споделят.

Ейдриън седеше начело на масата заедно с Каролайн от едната му страна. Съдейки по тъмните сенки под очите му, той не беше спал повече от Порция тази нощ. Техните мрачни физиономии бяха в контраст с ярката светлина на слънчевите лъчи, които проблясваха през френските прозорци и се отразяваха в останалия по терасата сняг. Малката Елоиза, която обикновено се забавляваше да хвърля част от овесената си каша по Уилбъри, беше видимо разсеяна. Ларкин се бе настанил в стола срещу Ейдриън, шалчето му беше наполовина развързано, а светло кестенявите му коси — разрошени така, сякаш бяха издухани от зимна вихрушка.

В стаята нямаше нито един слуга, който да обслужва семейството, а чиниите, които бяха препълнени с ястия от наредените на елегантния орехов бюфет плата, изглеждаха непокътнати. Порциа наблюдаваше как Каролайн разсеяно бъркаше леко сварените си яйца с вилицата за предястие, без да има намерение да сложи залък в устата си.

Тя погледна озадачено масата.

— Какво ви става на всички? Изглеждате така, сякаш някой е умрял.

— Някой наистина е умрял — отговори й Ларкин с рязък тон, приглаждайки един непокорен кичур коса, паднал над очите му. — Имало е още едно убийство в Черинг Крос миналата нощ, този път е било още по-жестоко от предишните.

Порциа посегна сляпо към облегалката на стола, пожелавайки си да има някой слуга наоколо. Не можеше да разчита повече на краката си да я удържат. Каролайн се протегна и стисна ръката на Ейдриън.

— Не е възможно да е бил брат ти. Ти чу Порциа. Тя каза, че е напуснал Лондон.

Ейдриън поклати глава, очите му бяха мрачни, както и изражението му.

— Може би щях да съм спокоен, ако знаехме със сигурност, че вече го е направил.

— Не е — каза рязко Порциа в последвалата след думите на Ейдриън тишина и привлече всички погледи в стаята към пребледнялото й лице. — Той е идвал в стаята ми миналата нощ, докато съм спяла и е оставил това за мен. — Тя извади от джоба на полата си заострения кол и го хвърли на масата. Панделката се разви върху колосаните ленени бели покривки на масата, като ивица от засъхнала кръв. Ейдриън го гледаше мълчаливо, а един мускул на челюстта му потрепваше.

— Скъпи… — прошепна безпомощно Каролайн, протягайки ръка към него. Отблъсквайки ръката й, той избута стола назад и се изправи. Заобиколи масата, но преди да достигне до вратата, Порциа вече беше там и блокираше пътя му.

— Недей! — Закани се той с пръст, насочен към гърдите й. — Толкава, колкото ако беше и моя родна сестра и бих свалил луната от небето, ако зная, че това ще те направи щастлива. Но не мога да ти позволя да ме спреш да сторя това, което трябва.

— Не искам да те спирам — отвърна тя. Зловещо спокойствие бе обладало сетивата й, оставяйки цялото й тяло вцепенено. — Искам да ти помогна.

— Как? — попита той предпазливо.

— Като му предложим нещо, на което не може да устои.

— И какво по-точно би могло да е това?

Порциа изкриви чувствените си плътни устни в своята най-прелъстителна и опасна усмивка.

— Мен.