Тереза Медейрос
Вампирът, който ме обичаше (5)

Глава четвърта

Порциа усети как кръвта се отдръпва от лицето й.

— Значи е вярно. — Тя дишаше учестено, докато пръстите й се впиваха в лъскавия сатен на чантичката й.

— Че съм убиец или че съм отнел човешки живот, за да оцелея? Не ми се иска да разбивам момичешките ти представи за мен, сладурче, но в това отношение не съм по-различен от който и да било друг войник от армията на Негово Величество.

Тя пое дълбоко дъх, за да успокои треперенето на гласа си.

— Нямах предвид битките. Говорех за онези жени от Черинг Крос и Уайтчапъл.

Искрицата хумор в очите му угасна и той се намръщи.

— Кои жени?

— Четирите жени, намерени мъртви след завръщането ти в Лондон. Четирите жени, които бяха изцедени до последна капка кръв от някакъв безмилостен демон.

Джулиън се намръщи още повече, обърна й гръб и погледна към тухлената камина.

— Кога са се случили тези убийства?

— Първото беше преди четири дни, точно преди Ейдриън да получи вест, че си бил забелязан в Лондон. Следващите две бяха скоро след това. Преди три дни четвърта жена беше намерена в уличката зад църквата „Благословената Мери“, трупът й е бил все още топъл.

Той се взря в студеното огнище и сключи ръце зад врата си.

— Напълно ли си сигурна, че са убити от вампир?

— Без капка съмнение — информира го Порциа с глас, треперещ от прикрита емоция. — И мога да те уверя, че това не са жени, които биха били доброволни жертви, готови да се отдадат на вампирска целувка. Ръцете им са били окървавени, а ноктите — изтръгнати. Всички са се борили силно и смело за живота си. — Въпреки че беше лудост, тя не можеше да спре да се доближава до него. — Ти ли го направи, Джулиън? Ти ли уби тези клети, беззащитни същества?

Той се обърна към нея и повдигна клепачите си, обрамчени с тъмни мигли.

— Вярваш, че съм способен на такова престъпление, но въпреки това ме потърси тази вечер? Защо би дръзнала?

Как можеше да обясни непоклатимата си вяра в него? Непоколебимото й убеждение, че няма да я нарани, макар да знаеше на какво точно е способен.

— Не вярвам, че можеш да ме нараниш.

— Аз вече те нараних. — Погледът му се отмести от очите й и се плъзна по нежната извивка на шията й. — Все още имаш белезите като доказателство.

Порциа докосна избледнелите белези, за да прикрие треперенето на изтръпналите си пръсти и съжали, че беше оставила кадифената си огърлица на масата за хазарт. Без нея се чувстваше открита. Гола.

Насили се да свали ръката си, изправи брадичката си и дръзко срещна погледа му.

— Тази вечер дойдох, за да се убедя, че не ти си убил тези жени. Аз те запазих жив в онази гробница преди толкова години. Ако сега отнемеш невинен живот, ще бъда също толкова отговорна за това, колкото и ти.

Той се приближи и сянката му надвисна над нея. Гласът му беше дрезгава приспивна песен, прекрасна мелодия, която можеше да тласне жената към наслада или гибел.

— И какво, ако съм ги убил? Какво, ако съм ги преследвал през нощта и съм дебнал всяка тяхна стъпка в очакване да се поколебаят или да се препънат, за да ги направя свои? — Той постави ръката си върху нейната. Плътта му трябваше да е студена, но беше топла и грееше с неестествена жар, която заплашваше да изпепели всяка нейна защитна преграда. Докато чувствените му устни се притискаха към нежната плът зад ухото й, я обзе първична тръпка, която нямаше нищо общо със страха. — Какво ще ме спре да сторя същото и на теб?

— Това — прошепна тя, опирайки в сърцето му острия връх на кола, който беше извадила от чантичката си.

Джулиън застина неподвижен като статуя. Тя очакваше да се отдръпне рязко от нея и да й даде възможност да възвърне нормалното си дишане, но той просто разпери ръце, сякаш да се предаде, с усмивка толкова смъртоносна, колкото беше за него колът в ръката й.

— Ако си тук, за да ме довършиш, нека да приключим с това най-сетне, съгласна ли си? Сърцето ми винаги е било твое, котенце. Стига да го пожелаеш… Или пронижеш.

Колкото и да й се искаше да му вярва, Порциа подозираше, че е предлагал същото сърце и на други жени, само за да го изтръгне от ръцете им в момента, в който се осмелят да се протегнат за него, или на следващата сутрин, когато се събудят в леглото му, замаяни от загубата на кръв, но задоволени отвъд най-дивните си мечти.

— Ако си толкова нетърпелив да потънеш в забрава, колкото искаш да вярвам — отвърна тя, — можеш просто да предприемеш една сутрешна разходка под ярките слънчеви лъчи.

Въпреки кривата му усмивка, очите на Джулиън бяха странно навъсени.

— Ще скърбиш ли за мен, ако си отида от този свят? Ще презираш ли всеки мъж, който се опита да спечели сърцето ти? Ще пропилееш ли младостта си като ридаеш над моя гроб?

— Не — отвърна тя мелодично. — Но ако някой от моите пламенни ухажори ми подари котка, бих си помислила дали да не я кръстя на теб.

— Може би трябва да ти оставя нещо друго за спомен. — Игнорирайки кола, опрян в уязвимата му гръдна кост, той се наклони още по-близо.

Докато съблазнителният аромат на подправен сапун и тютюн обгръщаха сетивата й, Порциа усети как устните й се разделят и клепачите й започват да потрепват безпомощно. Това беше разсейването, от което Джулиън се нуждаеше. След няколко замайващо бързи движения той вече държеше кола и чантичката й, оставяйки я с празни ръце.

Докато се отдалечаваше от нея, отнасяйки примамливия аромат със себе си, Порциа се отпусна назад върху перваза на прозореца и издуха една заблудена къдрица от очите си.

— Това беше малко нечестно, не мислиш ли?

Гледайки я невярващо, той вдигна кола.

— По-нечестно от това, че ме заплаши с остра пръчка?

Тя се сви и подсмръкна деликатно, като разкаял се грешник.

— Една дама винаги има право да се защитава от нежелани посегателства. И от… тварите на нощта.

Явно нямаше отговор на това, защото остави кола и чантичката на масата и започна да рови в нея. Извади ръката си, държейки едно фино шишенце с парфюм, който беше хит сред младите дами.

— О, не бих си губила времето с това — каза Порциа, докато той бързо премахна тапата и поднесе шишето към носа си. — Това е просто моя лавандулов…

Тя потръпна, когато Джулиън се отдръпна от съдържанието му, свивайки устните си в неволна гримаса.

Той заби тапата обратно и й отправи обвинителен поглед.

— Нищо не размътва въображението на младия мъж, така както няколко капки светена вода зад ушите на жената.

Преди да посегне към чантичката отново, той внимателно остави настрана парфюма. За успешните си набези в копринената й вътрешност, беше възнаграден с миниатюрно колче, не по-голямо от перо, обвит кинжал, три кожени гароти с различни дължини и елегантен пистолет с перлен приклад, голям колкото да побере една сачма. Изучавайки мини арсенала на масата, Джулиън поклати глава.

— Приготвила си се за всички възможни ситуации, нали, скъпа моя?

Порциа дори не се опита да прикрие самодоволната си усмивка.

— Трябва да видиш какво мога с топлийка.

— Ти си пълна с изненади, нали така, миличка? — Вглъбеният му поглед пое замечтано пътешествие от спретнатото елече върху роклята й към изтънчените й малки пантофки. — Какви ли други оръжия имаш скрити отдолу?

— Запази дистанция и няма да ти се наложи да разбираш.

— Да допускам ли, че брат ми те е включил в неговата кампания за лов на вампири?

Тя отвърна поглед.

— Не точно. Поне не още — поправи се тя. — Вярвам, че е въпрос на време да проумее каква ценна придобивка бих могла да бъда.

Той я изследваше с неохотно възхищение.

— А пък аз се страхувах какво биха могли да ти сторят онези отрепки от комарджийския ад. Трябваше да се притеснявам какво можеш да им причиниш ти — каза той, прокарвайки длан по дължината на кола. — Или какво би могла да причиниш на мен.

Порциа отмести поглед от дългите елегантни пръсти, обвиващи гладката дръжка на дървения кол и се изчерви до корените на косата си.

— Ако тази вечер бях дошла, за да те пронижа, вече щеше да си на прах.

— Или щях да имам вечеря, която да прокарам с виното. — По подигравателния блясък в очите му бе невъзможно да се разбере дали я дразнеше, или заплашваше.

Тя му се усмихна весело.

— Ако си гладен, с удоволствие бих изтичала до най-близката месарница да ти взема някое печено говеждо или хубав пай.

— Мислех си за нещо по-свежо. — Още веднъж погледът му пофлиртува с шията й. — Нещо по-сладко.

Усмивката й се стопи.

— Това ли търсеше, когато уби онези жени?

— Това ли си помисли?

— Не знам — отвърна тя, обръщайки се към ръба на прозореца, за да избегне пронизващия му поглед.

От сенките, обгърнали уличката долу, излезе самотен мъж.

— О, не! — стресна се тя. — Това не може да е той! Закле се, че няма да дойде, преди да настъпи утрото.

— Какво има? — Мигновено застанал нащрек, Джулиън се промъкна зад нея. Близостта му накара малките косъмчета по врата й да настръхнат.

Той погледна към улицата над главата й, докато двамата се отдръпваха достатъчно далеч от прозореца, така че да останат незабелязани.

Внушителните рамене, скрити под пелерината на палтото, носено от натрапника, бяха също толкова отличителни, колкото беше и бастунът, стиснат в силната му ръка. Бастун, който можеше да бъде превърнат в смъртоносен кол, само с едно ловко движение на китката.

— Брат ми е повече от предвидим — измърмори Джулиън в ухото й с омайния си глас. — Подозирах, че е въпрос на време да ме потърси.

— Това може и да не е светска визита — позволи си да добави Порциа, докато в компанията на Ейдриън се появи дълга, висока и ужасно позната фигура на втори мъж.

Алистър Ларкин беше бивш полицай и най-добрия приятел на Ейдриън от Оксфорд. Двамата дълго време бяха отчуждени, преди в живота им да се появи Каролайн и да ги сближи, за да потърсят отмъщение срещу Виктор Дювалие, вампирът, който не само бе откраднал душата на Джулиън, но освен това бе убил и първата любов на Ейдриън — Елоиза Маркам. Ларкин, който бе партньор на Ейдриън във вампирското му начинание, също така бе девер на Порциа и вдетинен баща на племенниците й близнаци.

Двамата мъже спряха и размениха няколко думи, преди да се отправят към сградата. Сенките им все още се очертаваха върху стената, когато Порциа се обърна към Джулиън и положи дланта си върху гърдите му.

— Няма време за губене. Трябва да те изведем оттук веднага.

Той сложи ръка върху нейната, объркан от настойчивостта й.

— Трогнат съм от загрижеността ти, скъпа, но няма нужда да драматизираме чак толкова. Какво ще направи Ейдриън? Ще ми изнесе строга лекция за това, че не водим кореспонденция ли? Той знае, че никога не ме е бивало в тези работи.

— Боя се, че не е дошъл да ти изнася лекции — информира го мрачно тя.

— Тогава какво ще направи — ще се отрече от мен ли? Ще ме лиши от наследство? Можеш ли да си го представиш да влезе тук и с отвращение да обяви: „Ти вече не си мой брат. За мен си мъртъв!“.

След като Порциа не успя дори да се подсмихне на шикалкавенето му, той стана доста сериозен. Въпреки че усмивката остана на лицето му, тя вече не достигаше бляскавата тъмнина в неговите очи.

— Значи най-накрая здравият разум е надделял над предаността и братския дълг. — Той сви рамене небрежно. — Изобщо не бих могъл да го виня. Трябваше да прониже с кол черното ми сърце още преди години, когато Дювалие открадна душата ми. Щеше да спести и на двама ни много проблеми.

Порциа грабна ръката му и се опита да го издърпа далеч от прозореца.

— Не разбираш ли? Трябва да тръгваме, преди да е станало твърде късно!

Той едва се сдържаше да не ощипе носа й.

— Вече е твърде късно за мен, сладурче. Така че защо не избягаш, преди и ти да си си изпросила някоя лекция от Ейдриън? Няма нужда да се измъчваш заради мен. Това съвсем не е първата тълпа, носеща факли, която срещам.

Чувайки нова врява, Порциа се обърна към прозореца и вдигна завесата.

— Предполагам, че това е тълпата — каза тя и посочи противоположния край на уличката.

Висок мъж с тесен нос и подигравателно извита горна устна се бе появил и крачеше по улицата, следван от поне дузина рошави поддръжници, някои от които наистина носеха факли.

— Уолингфорд! — възкликна Джулиън и изруга, когато брат му и Ларкин се приближиха да посрещнат новодошлите. — Надявах се, че този нещастник ще ме остави поне една вечер на свобода, преди да ме хвърли в затвора.

Тя отново го дръпна рязко за ръката.

— Може би, ако не те беше хванал да прелъстяваш годеницата му на вечерята по случай годежа им, сега щеше да е в по-добро разположение на духа.

Джулиън премести обвинителния си поглед към нея.

— Ти беше в парка онази сутрин, нали? Знаех си, че съм те подушил. — Той дръпна къдрица от гъстата й коса и я поднесе към носа си. Ноздрите му почервеняха сякаш отново беше опиянен от някакъв неуловим аромат.

Ароматът на жертвата му.

От улицата долу се чуха приглушени викове, когато мъжете се отказаха от намерението си да нападнат тихомълком. За нейно недоумение, Джулиън се разходи бавно из стаята и потъна в креслото, кръстосвайки глезените си така, сякаш нямаше намерение да мърда през следващия век.

— Какво смяташ да правиш? — настоя да разбере тя. — Просто ще стоиш тук и ще чакаш Ейдриън да дойде и да те прониже ли?

Той излъска ноктите си в маншета на ризата.

— Ако така пожелае той.

— А ако Уолингфорд те спипа пръв?

— В затвора за длъжници няма да е толкова зле — отвърна той весело. — Винаги е тъмно и би трябвало да има много храна.

Неудовлетвореността на Порциа най-накрая се превърна в гняв.

— Затова ли се върна в Лондон? Защото ти е дотегнало от мъже, които не могат да те убият, като те предизвикват на дуели? Защото знаеше, че Ейдриън накрая ще те намери и ще направи това, което ти нямаше смелостта да направиш?

В отговор той просто се вторачи в нея с немигащ поглед, като на сова или някакъв друг нощен хищник.

— Помисли ли какво ще стане с мен, ако останеш? — попита тя. — Може да бъдеш унищожен, но аз също ще бъда погубена.

В очите му проблесна намек за безпокойство.

— За какво говориш?

— Ако ни намерят в тази взета под наем стая заедно — тя дръзна да отправи провокативен поглед на разхвърляното легло, — с репутацията ми е свършено.

Очите му се присвиха.

— Не изглеждаше толкова загрижена за репутацията си, когато дойде в хазартния клуб преди малко.

— Там никой не ме познаваше. Но маркизът на Уолингфорд е много силен и влиятелен човек. Когато той започне да разпространява слуха, че зълвата на виконт Тревелиън е общувала с брат му, безсрамник, който никога не прави добро и прословут развратник…

— Забравяш пиещ кръв злодей — вмъкна той.

Тя продължи сякаш той не бе казал и дума.

— … няма да има богати виконти или графове, които да поискат ръката ми. Или половин дузина отрочета, които да ме държат прикована в детската стая. — Тя въздъхна многострадално, както често правеше, за да придума Каролайн да й купи някоя скъпа кадифена панделка. — Е, предполагам, че нямам друг избор, освен да стана любовница на някой като Уолингфорд. Сигурна съм, че ще бъде жесток и взискателен господар, но може би след време ще успея да се науча как да задоволявам желанията му.

Джулиън прекоси стаята със зашеметяваща бързина и я хвана за ръката. Докато я дърпаше към вратата, й отправи изпепеляващ поглед през рамо.

— Напълно съм склонен да отговарям пред Господ за греховете си, но проклет да съм, ако позволя да бъдеш наказана за престъпление, което не съм имал удоволствието да извърша тази вечер.

Докато Джулиън се спусна устремено по тъмното стълбище, държейки ръката й в непреклонната си хватка, Порциа едва успяваше да поддържа темпото му. Още преди да стигнат до първата площадка, отдолу се чу силен удар. Той спря рязко и протегна свободната си ръка, за да я подкрепи, преди да се е блъснала в него. Въпреки шума от паникьосаното скрибуцане на неравномерното й дишане и тя чу непогрешимия звук от изкачващи се по стълбите ботуши. Бяха си губили времето твърде дълго. Единственият им път за бягство беше пресечен.

Джулиън се обърна нагоре, дръпна я по тясно извитите стъпала и подмина наетата от него стая. Те се изкачваха все по-нагоре, докато не достигнаха до дървената врата на покрива и не минаха с трясък през нея.

Мразовитият полъх на вятъра освободи буйните къдрици на Порциа от фибите, които ги придържаха, напомняйки й, че бе забравила шапчицата, дамското си палто и всичките си оръжия в стаята на Джулиън, оставяйки се на неговото и на милосърдието на натрапниците. И въпреки това, вместо страх, през вените й премина странен прилив на оживление. Тънък слой сняг покриваше комините. Блестящи снежинки затанцуваха на колебливата лунна светлина, разхвърляни наоколо от прищевките на вятъра. Въпреки че се бе заклела да изостави детските си копнежи, Порциа не можеше да не се почувства така, сякаш се беше озовала в приказно кралство, едновременно красиво и опасно.

Когато беше дете, вярваше, че такова кралство трябва да бъде управлявано от принц със златни коси, който би я спасил от всяка заплаха. Въпреки това, ето я тук, бягаща в нощта, ръка за ръка с тъмен принц, който можеше да й донесе едновременно разруха и избавление.

Те спряха на самия ръб на покрива. Снегът прикриваше мръсотията и саждите на града, който сякаш се разпростираше пред тях като замразен парапет на просторен замък. Съседният покрив беше толкова отдалечен, че бе невъзможно да се скочи до там.

Обезумелите викове и тежките стъпки се приближаваха. След няколко секунди преследвачите на Джулиън щяха да ги настигнат. На ръба на зеещата пропаст, Порциа се олюля в ръцете му и от гърлото й излезе нервен сподавен смях.

— От години Ейдриън чуваше слухове за вампири, притежаващи умението да се превръщат в прилепи. Жалко, че не си един от тях.

Когато Порциа се разтрепери, Джулиън я притисна в ръцете си, използвайки собственото си тяло, за да я предпази от вятъра. Отмести косата от очите й се взря в нея с яростен поглед.

— Кажи им, че си дошла да ме търсиш, но мен вече ме е нямало. Че съм избягал от Лондон, за да се спася от яростта на Уолингфорд и няма да ги притеснявам повече. Кажи им, че си дошла да ме убедиш да се прибера вкъщи, защото си знаела как моето отчуждение с Ейдриън влияе на сестра ти и останалите от семейството. Няма да можеш да заблудиш Ейдриън, но Уолингфорд ще ти повярва. Можеш да бъдеш много добра актриса, когато поискаш.

Порциа понечи да протестира, но осъзна, че няма смисъл.

— Но къде ще отидеш? Как…? — посочвайки звездния обзор на нощното небе.

Ъгълът на устата му се изви в печална усмивка.

— Преди Ейдриън да го унищожи, Дювалие ми даде един много добър съвет. Каза ми, че ще бъда голям глупак, ако не се възползвам от тъмните си дарби.

Сякаш за да сподели най-тъмната и безценна от тези дарби, той наклони глава над нейната. Там под падащите блестящи снежинки и обкръжаващата ги звездна светлина, на секунди от опасността, той я целуна.

Това не беше съблазнителен набег, изкусно предназначен, за да увеличи удоволствието. Този път той получи всичко, за което копнеше. Езикът му премина през устата й, покорявайки я със страст и сила, които заплашваха да изтръгнат душата й. Дори да имаше кол в едната ръка и пистолет в другата, тя не би могла да се защити срещу този прилив от страст. Нито би искала да го направи.

Джулиън изстена и тя се хвана за ръба на жилетката му, откликвайки на примамливия повик с дълбок стон, който сякаш не бе излязъл от нейното гърло. Стонът се превърна в безпомощна тревога, когато той отдели устните си от нейните и я отдръпна нежно от себе си.

Тя отвори очи точно навреме, за да го види как се обръща и се хвърля от ръба на покрива. Преди викът, стаен в гърлото й, да успее да изригне, той беше изчезнал. Тъмна форма прелетя над покрива, понасяйки се в нощното небе. Порциа наблюдаваше грациозните му движения с отворена уста, докато той се приближаваше към яркия полумесец на луната.

Отърсвайки се от шока, тя допря ръцете си до устата и се провикна:

— Не изяждай никого!

Може би не беше нищо повече от трик на вятъра, но тя можеше да се закълне, че чу гласа на Джулиън да долита до нея в отговор: „Не се заяждай!“.

След миг вратата се отвори рязко и на нея не й остана нищо друго, освен да се обърне и да посрещне тълпата с горящите факли и смръщеното чело на девера си.