Тереза Медейрос
Вампирът, който ме обичаше (22)

Глава двадесет и първа

Жените плачеха.

Каролайн и Вивиан седяха заедно на твърдата дървена църковна пейка, а Елоиза бе настанена на сигурно място между тях двете и гризеше лакомо перлите на майка си. Ларкин стоеше от другата страна на Вивиан и стискаше силно ръката й, за да й предложи колкото може повече успокоение.

— Не съм си представяла, че този ден ще дойде, а ти? — обърна се тя към Каролайн, докато попиваше носа си с розовата носна кърпичка, която винаги носеше в деколтето си.

Вивиан поклати глава, а големите й сини очи отново се напълниха със сълзи.

— Единствената ми утеха е това, че сме тук с нея и можем да й предложим съвети и помощ през тежките дни, които предстоят. — Каролайн се пресегна и я потупа по ръката. — Никога не е лесно да забравиш някой, когото си обичал.

Вивиан кимна.

— Особено някой толкова скъп.

Елоиза, която растеше с всяка изминала минута, се завъртя и застана права на пейката. Изплю перлите на майка си и започна да изучава с голям интерес печалните лица на възрастните хора в задната част на църквата.

Тогава на вратата се появи един висок мъж и слънчевите лъчи, които се процеждаха през прозорците на църквата очертаха стройното му тяло.

Тя се засмя от удоволствие и протегна малките си пухкави ръчички към него.

— ’ичо Джулс!

Джулиън се приближи с широки крачки по пътеката между редовете от пейки и й се усмихна топло. Той понесе Елоиза на ръце и я целуна по розовите бузки.

— Здравей, тиквичке. Липсваше ли ти милият стар чичо?

Тя кимна с глава и след това се облегна на рамото му с доволна въздишка.

— За бога! — каза Каролайн и завъртя очи. — Та тя те видя на закуска.

Джулиън се отдръпна и я погледна с фалшив укор.

— Какво да сторя, когато съм тъй неустоим за дамите? След като веднъж опитат от целувките ми вече не са същите.

— Така си помислих и аз — отговори Каролайн и се усмихна шеговито.

Ларкин извади джобния си часовник и го погледна.

— Не закъсняваш ли малко? Започнахме да мислим, че си избягал на Континента с някоя оперна танцьорка.

— Трябваше да остана и да помогна на Уилбъри за глазурата на тортата. В случай, че си забравил, дължа живота си на стария негодник.

— Как бих могъл да забравя? Нямам представа какво е преживял, докато се е опитвал да избута Порциа на площадката и е започнал да удря гърдите ти. Оказа се, че това е номер, който е научил, докато е бил в армията като млад. Да благодарим на Бога, че и хирургът на Уолингфорд беше на разположение. Ако не бе успял да спре кръвоизлива и да зашие раната на гърба ти…

Въпреки че не довърши изречението си, сякаш студени тръпки преминаха през затопления от слънцето въздух.

Един мъж от пейките зад тях, който подслушваше разговора, се наклони към тях и заговори.

— А, Уолингфорд! Чух, че доста се е ядосал, знаете ли? Не спирал да дърдори, за някакъв си кръвопиец, който бродел по улиците на Лондон. Наложи се да затворят горкия тип в Бедлам, преди да е навредил на още някой. — Ларкин и Джулиън си размениха учудени погледи, неспособни да прикрият задоволството си напълно. — Продължавал да се кълне, че Кейн е убил някаква нещастна жена, въпреки че нямало и следа от тялото. Уолингфорд дори не успял да убеди мъжете, които били заедно с него онази вечер да свидетелстват в негова полза. Те се заклели, че осветлението е било слабо и не са успели да видят нищо, освен това как Уолингфорд е издърпал пистолета от ръката на полицая и е започнал да стреля. Опасявам се, че ще е затворен доста дълго време. Но както виждам, е късметлия, че поне не е обесен за стрелба по невинен човек.

Когато мъжът седна отново на пейката, Джулиън промърмори:

— Е, добре, никой не ме е наричал така досега.

Той погледна към олтара, където Ейдриън и Кътбърт търпеливо го чакаха да дойде. Джулиън не успя да избере един от двама им и затова ги помоли да застанат заедно до него в този ден.

Къби нервно въртеше вратовръзката в ръцете си, докато Ейдриън стоеше изправен с ръце отзад на кръста. Джулиън подаде Елоиза на Каролайн и нежно разроши къдриците й, преди да тръгне към олтара.

Къби го посрещна с въздишка на облекчение.

— Слава богу, че си тук, Джулс! Превърнах шалчето си в ужасно заплетен възел!

Джулиън нежно отблъсна ръцете на Къби. Трябваха му само две сръчни движения и връзката имаше безупречен възел.

— Ето така. Изглеждаш съвсем като джентълмен. Баща ти ще бъде много горд с теб.

Кътбърт му се усмихна радостно. Устните му почти бяха оздравели, но окото му все още бе оградено от бледо жълто петно. Джулиън поклати глава печално.

— От всички неща, които трябваше да направя докато бях вампир…

Къби парира извинението му.

— Не трябва да го казваш. Бих ти позволил да ме удариш отново, ако това ще ми помогне да избегна някоя от ужасните лекции за въздържание.

Джулиън потупа приятеля си по рамото за последен път и зае мястото си до Ейдриън.

Без да го погледне, Ейдриън попита:

— Казвал ли съм ти напоследък колко се гордея с теб?

Джулиън го погледна невярващо.

— До скоро искаше да пронижеш сърцето ми с арбалет.

— Но пропуснах, нали?

— Нарочно ли?

Ейдриън продължи да гледа напред. Усмивката, която играеше на устните му, напомни на Джулиън, че между тях все още има някои тайни, които никой от тях нямаше да признае, въпреки че бяха братя.

— Трябва да те застрелям за това, че държа на пост Уилбъри пред спалнята на Порциа всяка вечер през изминалите три седмици, докато сватбената церемония се уреждаше. — Мислех, че зная какво означава вечност преди…

— Изненадан съм, че не се опита да се промъкнеш през прозореца на спалнята й.

Джулиън го стрелна с гневен поглед.

— Опитах. Но без крила не е толкова лесно колкото изглежда. Особено и с големия дебел розов храст, засаден точно под прозореца й. — Потърка хълбока си и кожата го заболя само при спомена.

— Не беше ли ти този, който все казваше, че всичко ценно си струва чакането?

Джулиън може би щеше да поспори с брат си, ако вратата в задната част на църквата не се беше отворила точно в този момент. Той затаи дъх — нещо, което все още беше като чудо за него.

Но не толкова голямо чудо, колкото жената, която застана на вратата… жената, която сбъдна всичките му мечти.

Той стоеше в църквата, без да бъде прогонен от семейството си или Господ. Слънчевата светлина нахлуваше през стъклописа на прозорците и топлеше кожата му, проблясвайки през пищните къдрици на Порциа и изящната брюкселска дантела на роклята, която носеше.

Заради нея можеше да спи през нощта и да посреща зората. Можеше да се извърне при вида на кървавица и да поръча говеждата си пържола без кокал. Можеше да седи с племенницата си в скута и да я учи да свири на пиано първите тактове от „Реквием“ на Моцарт. Единственото нещо, което все още му напомняше за дните му на вампир, бе неутолимия глад за тази жена.

Тя му се усмихна и в ярките й сини очи блеснаха нежност и любов. Носеше снежнобяло шалче около врата си, венец от бели розови пъпки в косата си и изглеждаше като ангел, какъвто всъщност бе.

Любящият му поглед се спусна надолу. Все още не носеше детето му, както в съня му, но тази нощ щеше да насочи всичките си усилия към тази задача.

Знаеше, че трябва да изчака свещеника да благослови съюза им, но вече се чувстваше толкова благословен, че не можеше да чака и минута повече, за да предяви правата си върху булката. Оставяйки Ейдриън и Кътбърт с учудени изражения на лицата, тръгна по пътеката между редовете от пейки, игнорирайки изумения шепот, който го следваше по пътя.

Когато пое Порциа в ръцете си, веселият й мелодичен смях бе като звънящи камбанки в душата му.

— Защо ли, господин Кейн, си мисля, че не трябва да целувате булката, преди да обещаете, че ще я обичате и почитате вечно?

Джулиън я погледна нежно и проследи всяка позната и скъпа извивка на лицето й с поглед. Мислеше, че е красива на фона на меката светлина на свещите и луната, но ярките слънчевите лъчи разкриваха истинския й блясък.

— Цял живот няма да ми стигне да те обичам. Преди ти казах, че независимо дали съм вампир или просто мъж, ще те обичам завинаги… — Докосна с устни челото й. — Любима моя… скъпа моя… ангел мой…

Тя се отдръпна и го погледна намръщено с насълзени очи.

— Ако сега ме наречеш Прюнела, ти обещавам, че може да бъдем заедно цял живот, но ще те накарам да го почувстваш като цяла вечност.

— Любима моя… скъпа моя… ангел мой… — той щипна върха на нослето й, а след това притисна устните й в нежна любяща целувка — … моето котенце.