Тереза Медейрос
Вампирът, който ме обичаше (21)

Глава двадесета

Порциа бавно се обърна и откри, че Джулиън стои до френските прозорци в далечния край на балната зала. Бе облечен изцяло в черно. Носеше черна риза с елегантно падаща дантела на яката и маншетите и черни панталони до коляното, натъпкани в чифт високи кожени ботуши. Никога преди не бе приличал толкова много на Принц на нощта.

— Ако знаех, че мис Кабът, ще произнесе една от нейните впечатляващи речи относно сантименталния характер на истинската любов, щях да сложа допълнителна кърпичка в джоба си — каза той, а студеният му и презрителен поглед се плъзна върху нея, като изключително красиво, но и смъртоносно острие.

Преди Порциа да успее да прецени колко много нараниха думите му сърцето й, Валънтайн даде воля на злобния си смях.

— Знаех си, че щом тя е тук и ти си наблизо. Доста е уморителен начина, по който подтичваш след нея като разгонено псе.

— Не ласкай малката, ангелче. Знаеш, че тичам след всяко хубаво момиче… особено след теб.

Елоиза започна да се извива в здравата хватка на жената, големите й сиви очи се напълниха със сълзи на разочарование. Стенейки и хапейки, извиваше оживено гръб, очевидно искайки да слезе долу, за да може да изтича към чаровния си вуйчо.

Валънтайн изсъска срещу нея, върховете на кучешките й зъби се показаха от извитите й устни.

— Знаех си, че трябва да ти дам още няколко капки от лауданума.

— Дай й огърлицата си — изтърси Порциа, изплашена, че легендарното търпение на Валънтайн скоро ще свърши.

Валънтайн премести поглед към нея.

— Защо?

— Обича да си играе с блестящи дрънкулки. Ако й дадеш огърлицата си, може да я разсееш за известно време.

Валънтайн повдигна надменно вежди.

— Султанът на Бруней ми даде тези сапфири. Имаш ли представа колко струват?

— Не — отговори Порциа, — но съм сигурна, че си заслужила всяко пени от цената им.

Валънтайн присви очи, но свали огърлицата от шията си и неохотно я подаде на Елоиза. Точно както Порциа предрече, племенницата й беше омагьосана от наниза искрящи скъпоценности. За по-малко от секунда, тя се извъртя и надигна в ръцете на Валънтайн, щастливо смучеща най-големия скъпоценен камък. Клепачите й започнаха отново да се затварят, очевидно все още под магията на лауданума.

Потръпвайки от отвращение, Валънтайн обърна вниманието си отново към Джулиън.

— И така, дойде, за да се молиш за живота на племенницата си ли? Защото в момента не искам нищо повече от това, да те видя на колене пред мен.

Джулиън сви рамене.

— Животът на хлапачката е от малко значение за мен. Но ти донесох нещо, което мисля, че ще намериш за доста по-засищащо.

Излезе през вратата и след малко се появи отново, влачейки човек след себе си. Порциа остана с отворена уста, когато разпозна неговия приятел от дуела и алеята. Кътбърт беше с вързани пред него ръце и мръсен парцал между устните си. Едното му око бе подуто и почти затворено, а около него имаше грозна синина. От сцепената му долна устна все още се процеждаше кръв. Аристократичният нос на Валънтайн потръпна, сякаш бе подушила особено сочно парче месо.

Джулиън придвижи пленника си през балната зала. Без дори да си даде труд да погледне към Порциа, избута грубо Кътбърт на пода в подножието на стълбите. Подпирайки обутия си в ботуш крак върху кръста му, той се наведе и се поклони изящно пред Валънтайн.

— За удоволствие на моята дама.

Валънтайн наклони глава на една страна и обмисли предложението му за няколко секунди.

— Той е доста закръглен за моя вкус, но предполагам, че жестът е това, което е от значение.

— Ели! — Всички се обърнаха, когато викът на Ейдриън, смесица от радост и притеснение, проехтя през балната зала.

Той влезе тичешком в стаята, следван от Ларкин и Уилбъри. Докато Джулиън изглеждаше леко развеселен от тяхната внезапна поява, Валънтайн дори не трепна в признак на притеснение. А и нямаше за какво. Не и докато държеше всички козове — включително и Елоиза.

Ейдриън се препъна и спря на няколко крачки от стълбите, отчаяният му поглед се премести от Елоиза към Порциа и накрая към Джулиън, преди отново да се върне към Валънтайн.

— Върни дъщеря ми — извика той, повдигна арбалета в ръцете си и го насочи право в красивото й лице. — Веднага!

— Или какво? Ще ме застреляш? Ако бях на твое място, не бих си и помисляла да те сплашвам така. Не искаш да изпусна това дете, нали? Падането по тези мраморни стълби, вероятно ще прекърши крехкия й малък врат точно на две.

Докато Порциа се придвижи нагоре с още една стъпка, Ейдриън стисна бясно зъби и издаде нечленоразделен звук. След миг бавно свали арбалета.

— Какво искаш от нас?

Джулиън протегна ръце широко, докато кракът му все още стоеше върху гърба на Кътбърт.

— Не е ли очевидно? Иска това, което всяка жена с празно легло и самотно сърце иска — мен.

Ейдриън изгледа брат си така, сякаш го вижда за първи път.

— Да не си изгубил разсъдъка си?

— Не, скъпи братко, най-накрая го намерих. Дювалие беше прав през цялото време! Защо да прекарвам мизерно вечността като се боря със съдбата си, когато мога просто да я приема? Точно по тази причина донесох на Валънтайн това вкусно малко доказателство за моята искреност.

Кътбърт измърмори, когато Джулиън се отдръпна от него и стъпи на първото стъпало.

— И за моята вечна преданост.

Изражението на Валънтайн изглеждаше по-скептично дори от това на Ейдриън.

— Защо трябва да вярвам на думите ти? Ти и твоята скъпоценна Пенелъпи се опитахте вече два пъти да ме изиграете!

Той тръсна глава.

— Аз бях този, който бе измамен от смешното си увлечение по това момиченце. Само след една нощ в нейните ръце, осъзнах, че тя не е дори наполовина жена, колкото теб. Никога не би могла да ми достави удоволствие по начина, по който ти можеш.

Въпреки че в момента беше редом до Порциа, той се беше вторачил във Валънтайн. Тъмните му очи бяха изпълнени със затрогваща нежност, която Порциа познаваше твърде добре. Тя обърна глава настрани и прехапа устни. Не знаеше дали да се засмее или да заплаче.

— Наистина ли е толкова досадна? — попита Валънтайн, неспособна да прикрие интереса си.

Джулиън продължи да се изкачва.

— Мога да те уверя, че ще намериш трогателния й опит да ме задоволи за също толкова забавен, колкото и аз. — Когато Валънтайн продължи да го наблюдава с открито подозрение, той добави: — Както знаеш, веднъж вече я направих своя. Когато беше още момиче. Мислех, че оттогава вече е имала няколко любовника и се надявах, че сега ще мога да изпробвам уменията й, но се боя, че е пропиляла цялото време, през което ме нямаше, да се прехласва по мен като някакво сляпо от любов дете. Трябва да знаеш, че я намирам несръчна и неспособна, както винаги.

Порциа си пое дълбоко въздух и се почувства така, сякаш в дробовете й се забиха стотици парченца натрошено стъкло.

— Кучи син такъв — прошепна Ейдриън ужасено, защото най-лошите му страхове относно гробницата най-накрая придобиха реални очертания. Лицето му първо пребледня, а след това стана червено. Той вдигна арбалета отново, но този път не го насочи към Валънтайн, а към гърба на брат си.

Въпреки че в момента нямаше нещо, което да желае по-силно от това да сграбчи оръжието от ръцете на девер си и да застреля Джулиън собственоръчно, Порциа извика и се хвърли към Ейдриън, за да му попречи.

Преди да успее да стигне дори до подножието на стълбите, той нагласи целта и стреля, пращайки смъртоносна стрела към брат си. Тя профуча покрай ухото на Джулиън и се заби в парапета на галерията с кънтящ звук.

Джулиън бавно се обърна. Докато гледаше надолу към Ейдриън, на устните му се появи безочлива усмивка.

— Малко е късно да защитаваш честта й, не мислиш ли?

Лицето на Ейдриън беше като маска, изкривена от страдание и ярост.

— Тя ти спаси живота в гробницата! И ето как й се отблагодаряваш — като я лишаваш от невинността й? Мили боже, ти наистина си чудовище, нали?

— Така казват.

Джулиън обърна гръб на брат си с презрително сумтене, изкачи последните няколко стъпала и застана до Валънтайн на върха на стълбите. Тя беше започнала да го наблюдава с нов интерес.

Заобиколи я и сложи ръцете си върху раменете й.

— Какво казваше, любов моя? Защо не върнеш хлапачката обратно на брат ми, за да може ти и аз най-накрая да останем сами?

Валънтайн погледна надолу към Елоиза и челото й се набръчка от раздразнение.

— Ами… не знам. Надявах се, че ще можем да я задържим. Ако ми позволиш да я преобразя, ще бъде нашата малка дъщеричка. По улицата непознатите ще спират да се възхищават на сладкото й личице. Това ще ги накара само да треперят още по-силно, когато впие кучешките си зъбки във вратовете им.

Джулиън направи гримаса.

— Каква ужасна идея! Кой би искал да се натоварва със сополива хлапачка за цяла вечност?

Тя въздъхна.

— Предполагам, че си прав. Няма да можем да задържим бавачка. Може би е по-добре да я върна — каза неохотно тя, — но само при едно условие.

Джулиън наклони глава и я притисна нежно до ухото й.

— За теб всичко, скъпа.

Гласът й омекна и се снижи до опасно мъркане.

— Искам да убиеш Прюнела.

Лицето на Джулиън застина за точно толкова време, колкото отне на сърцето на Порциа да забие отново. Той сви рамене, сякаш Валънтайн му беше поискала евтино шише парфюм, купено от уличен търговец или букет цветя, откраднати от нечия градина.

— Много добре. Ако се съглася да убия Порциа, ще върнеш ли хлапачката на силно привързания й баща?

— Само ако подкрепиш сделката ни с целувка.

Той се засмя.

— За мен ще бъде удоволствие.

Когато Джулиън обърна Валънтайн в ръцете си и се наведе над устните й, Порциа си помисли, че може да му спести грижата да я убие. Съдейки по болката, която пълзеше в сърцето й, тя вече умираше. Това, което оставаше сега, беше да легне на пода в балната зала и да чака пристигането на някой от погребалната агенция.

Целувката продължи сякаш цяла вечност, а когато Джулиън се отдръпна от Валънтайн, Порциа лесно разпозна очарования й поглед.

— Така… Доволна ли си? — попита той.

— Не, но имам чувство, че скоро ще съм.

— О, мога да ти обещая това. — Погали я лениво по снежнобялата буза и се обърна с лице към балната зала. — Ела тук, Порциа — заповяда Джулиън и сви арогантно единия си пръст към нея, също както бе направил в библиотеката на Ейдриън.

Тя стоеше като замръзнала на стъпалата. Осъзнаваше, че дори само мисълта да се остави на милостта на този жесток непознат я ужасяваше. Но след като погледът й попадна върху Елоиза, тръгна напред.

— Недей — каза пресипнало Ейдриън, — не мога да ти позволя да го направиш!

— Не се размотавай, скъпа — провикна се Джулиън. — Спомням си момента, когато с удоволствие притича в прегръдките ми, блееща като влюбена овца.

Погледът й все още беше вторачен в нежната невинност на спящото лице на Ели. Порциа направи още една стъпка. Чувстваше краката си тежки, сякаш вървеше през плаващи пясъци.

Джулиън завъртя очи.

— Винаги е била безнадеждна романтичка. Може би има нужда да бъде ухажвана с малко нежни думи и елегантни стихове. — Скръсти ръце на гърди и погледна право към нея, за първи път, откакто беше влязъл в балната зала. — Какво беше написал любимият ми поет? „Прелестна като нощта, под ясни звездни небеса…“

Порциа се взря в неизмеримата дълбочина на блестящите му тъмни очи и сърцето й се преизпълни с емоции. Изкачи още едно стъпало, без колебание, а след това и още едно. Все още гледайки вторачено очите му, издърпа шала от шията си и го остави да се изплъзне от студените й пръсти. Въпреки сълзите, които размазваха образа му, гласът й беше чист и ясен.

— „Тя в хубостта си съчетава от ден лице, от мрак коса.“

Когато изкачи стълбите, Джулиън протегна ръка към нея. Отиде до него, поверявайки сърцето и живота си в ръцете му, точно както бе направила преди толкова много години в гробницата.

Той я обгърна и плъзна ръце около кръста й. Тялото му вече гореше в треска, която заплашваше да изпепели и двама им. Джулиън наклони глава и краят на кучешките му зъби докосна мекотата на гърлото й.

— Готов съм да изпълня моята част от сделката — каза той на Валънтайн, а гласът му прозвуча като ръмжене в ухото на Порциа. — Очаквам да направиш същото.

Тя въздъхна с досада.

— Щом настояваш… — Тя изгледа преценяващо мъжете, които наблюдаваха безпомощно разигралата се пред очите им сцена. Погледът й най-накрая се спря върху Уилбъри. — Пратете стария мъж.

С по-голяма бързина, отколкото Порциа мислеше, че е възможно, Уилбъри прекрачи проснатия Кътбърт и се втурна към стълбите. Преди Валънтайн да си вземе сапфирената огърлица от ръцете на детето, той грабна Елоиза и се затича надолу по стълбите.

Ейдриън веднага грабна дъщеря си в ръце. Тя се събуди, дари го с една сънлива усмивка и отново отпусна глава на раменете му. Той стисна очи и притисна устни в разбърканите й къдрици, а след това вдигна измъчения си поглед към Порциа.

Тя му се усмихна през сълзи. Искаше й се той да знае какво чувстваше сърцето й в този момент.

Тогава неумолимата ръка на Джулиън обърна главата й настрани и разкри пред погледа му уязвимата дъга на нежната й шия. Когато кучешките му зъби се спуснаха, Валънтайн ги погледна жадно. Собствените й зъби се изостриха и блеснаха през кървавочервените й устни, а пръстите й се извиха като нокти на хищна птица.

Порциа затвори очи, надявайки се, че поне има уместна причина за ужасната й съдба. Точно когато кучешките му зъби бяха на косъм да пробият кожата й, Джулиън рязко вдигна глава и погледна Валънтайн.

— Защо не го направиш ти?

— Наистина ли? — Очите й светнаха от наслада и тя плесна радостно с отрупаните си с бижута ръце. — Мислех, че не обичаш да споделяш.

— За теб охотно ще направя изключение. Ето. Изцяло е твоя.

Бутна я в ръцете на Валънтайн, точно както Дювалие веднъж я бе тикнал в неговите собствени ръце.

Валънтайн я сграбчи грубо. Ръцете й бяха жестоки там, където ръцете на Джулиън бяха болезнено нежни. Тя хвана в шепа вързаната на плитка коса на Порциа и дръпна главата й настрани. В намерението си да изяде лакомо беззащитната си плячка, така и не видя как Джулиън се промъкна тихо зад нея.

В един миг Валънтайн съскаше заплашително в ухото на Порциа, а в следващия изпусна яростно стенание, когато кучешките зъби на Джулиън се забиха дълбоко в нейната собствена шия. Ръцете й се сковаха и запратиха Порциа на колене върху гладкия мраморен под.

Когато Джулиън отприщи истински звяра в себе си, за първи и последен път, Порциа искаше да скрие лице в ръцете си, но всичко, което можеше да направи в този момент, бе да гледа с учудване. Гневът му беше величествен, неговата сила на разрушение беше едновременно ужасна и покоряваща. Нямаше дори искра от страст или желание в това, което правеше — само свирепост и ярост. Той изсмука това, което преминаваше през тялото на Валънтайн, търсейки своята собствена душа с ненаситен глад, който никога повече нямаше да бъде отхвърлян.

След като тя спря да се бори и се отпусна в ръцете му, главата му отскочи назад, като че ли беше ударен от мълния. Порциа знаеше, че никога няма да забрави израза на лицето му в този момент. Изразяваше едновременно агония и екстаз, отчаяние и радост, смърт, последвана от чудотворното нахлуване на нов живот. Той се задъха, гърдите му потръпнаха, сякаш празните му бели дробове поемаха първите си истински глътки въздух от почти десетилетие насам.

Порциа се надигна бавно, така хипнотизирана от гледката, че дори не забеляза кога всички френски прозорци се отвориха внезапно и от тях нахлуха хора, които се спускаха в балната зала през всяка арка и врата.

Вероятно щеше да остане все така замаяна, ако острият вик на Уолингфорд не бе нарушил вцепенението й.

— Освободи жената, чудовище такова! Вижте! Казах ви, че ще го намерите тук с другарчето му Кътбърт. Първо изгори и изравни със земята къщата на собствения си брат, а сега и това! Дай ми този проклет пистолет, човече, преди да е станало прекалено късно!

В мига, в който Валънтайн се разпадна на прах в ръцете на Джулиън, в стаята прокънтя пистолетен изстрел.

Последвалата тишина заля всяко кътче на балната зала. Джулиън погледна надолу към черната си риза. На нея се беше появило тъмно петно. Притисна пръсти към него и после ги задържа пред очите си, примигвайки невярващо срещу кръвта, капеща от ръката му.

— Проклет да бъда! — прошепна той и бавно вдигна очи, за да срещне тези на Порциа. На лицето му се появи тъжна усмивка. — Или може би няма да бъда.

Когато коленете му се подгънаха, Порциа се хвърли с ужасен вик към него и протегна ръце, за да го подхване. Двамата паднаха заедно на пода и главата на Джулиън потъна в скута й.

В балната зала настана хаос, но за Порциа не съществуваше нищо друго, освен настоящия момент и мъжът до нея. Притисна ръце към гърдите му и се вторачи с безпомощен ужас в кръвта, която бликна между пръстите й.

Порциа премести поглед към лицето му и се изненада от промените, които бяха намерили място там. Имаше нови бръчки около тъмните му очи, а линиите, които обграждаха устата му се бяха задълбочили. Няколко случайни сребърни нишки прорязваха тъмната му коса на слепоочията. Тези непогрешими знаци за смъртност го правеха още по-красив в нейните очи.

Думите й се накъсваха от ридания:

— Проклет да си, Джулиън Кейн! Ако умреш в ръцете ми сега, гневът на Валънтайн ще е нищо в сравнение с моя. Защото ще им позволя… Ще им позволя да четат Байрон на твоето погребение!

Болезнената му гримаса се задълбочи.

— Знаеш, че мразя Байрон.

— Да, знам. Точно заради това знаех какво ще направиш, когато каза, че той е любимия ти поет.

Той й се усмихна, а очите му поглъщаха жадно всяка черта на лицето й.

— Моето умно момиче! — Пое си накъсано дъх и от устните му се отрони въздишка. — Това е много разочароващо, знаеш ли? Очаквах с нетърпение да остарея с теб.

— Ние ще остареем заедно! — каза Порциа ядно, докато пръстите й мачкаха ризата му. — Аз ще ям твърде много сливов пай, ще дебелея колкото си искам и ще ти натяквам за твоето пушене. А ти ще побелееш и ще имаш коремче, ще станеш капризен и ще настояваш да знаеш къде съм скрила лулата ти. И двамата ще танцуваме на сватбата на нашите внуци, дори това да ги засрами.

Джулиън вдигна ръка и помилва с треперещи пръсти мократа й от сълзите буза.

— Не трябваше изобщо да те напускам. Като се замисля за всичкото пропиляно време…

— Тогава не ме изоставяй сега — умоляваше го тя, а сълзите й започнаха да се стичат по бузите й като капки дъжд. — Моля те… — Гласът й се прекърши и тя притисна чело до неговото.

— Не плачи, ангел мой — промърмори той и повдигна главата й така, че да може да срещне погледа й. — Ти направи точно това, което започна в онази гробница. Спаси ме. — Той притисна другата си ръка върху нейната, принуждавайки я да почувства всеки чудотворен, потръпващ удар на сърцето му. — Ще плачеш ли на гроба ми, когато вече ме няма? — попита дрезгаво той.

— Всеки ден — прошепна тя през сълзи и се насили да се усмихне.

— И ако някой от твоите ухажори ти подари котка, ще я кръстиш ли на мен?

Тя кимна, неспособна да изрече и дума повече.

Той й се усмихна накриво, по начина, по който тя обичаше толкова много. Искрите в очите му вече угасваха.

— Надявах се, че ще мога да ти отдам душата си, но се боя, че там, където отивам вероятно ще ми трябва… Но не се тревожи, котенце, ти винаги ще притежаваш сърцето ми…

Порциа зарови лице в гърдите му и изпусна глух болезнен стон, когато почувства, че сърцето под ръката й спря да бие.