Тереза Медейрос
Вампирът, който ме обичаше (19)

Глава осемнадесета

Кътбърт се сгуши в леглото си и въздъхна доволно. Със затоплената тухла, увита в одеялото, за да топли пръстите на краката му и горещият пудинг, който хапна за вечеря и който все още сгряваше стомаха му, очакваше да заспи сладко в тази студена и неприветлива нощ.

Почти се беше унесъл, когато нещо започна да потропва на прозореца на спалнята му. Снегът трябва да е станал на лед, помисли си сънено, докато издърпваше одеялото до брадичката си. Тропането продължи още по-силно от преди и стана странно ритмично.

Рязко се изправи в леглото, а пискюлът на нощната му шапчица падна пред очите му. Може би тежестта на натрупалия сняг просто караше някой клон да се удря постоянно в стъклата на прозореца. Бе наясно, че има само един начин да открие какво е, затова дръпна завесите на леглото и неохотно спусна крака на студения дървен под.

Когато се приближи до прозореца, сърцето му започна да бие учестено. Бледата светлина на огъня хвърляше причудливи сенки върху стената и правеше дори познатите форми на дрешника и умивалника странни и зловещи. Почти бе стигнал до прозореца, когато с периферното си зрение забеляза крилата сянка. Къби стреснато се огледа наоколо, но всичко в стаята продължаваше да изглежда нормално.

Разтърси глава, за да прогони фантазиите си и се обърна отново към прозореца. Джулиън се бе настанил на тесния перваз от външната страна и гледаше право в него.

Кътбърт нададе пронизителен писък и отскочи назад. Несигурно заопипва надиплената якичка на нощната си риза, обгръщайки с трепереща ръка част от бижуто, което беше сложил на врата си за всеки случай. Издърпа отчаяно верижката със сребърното разпятие и я насочи към прозореца.

Джулиън се отдръпна рязко и изсъска възмутено:

— За бога, Къби — каза той достатъчно силно, за да бъде чут през стъклото на прозореца. — Сложи това нещо в чекмеджето и отвори проклетия прозорец. Измръзна ми задника тук отвън.

Когато Къби само го размаха с театрален жест, Джулиън въздъхна и извъртя очи.

— О! — въздъхна разочаровано Кътбърт, задето драматичният му жест и двата паунда, които даде за дрънкулката се оказаха безполезни.

Послушно отвори чекмеджето на гардероба и пусна кръста вътре, преди да се върне, за да отвори капака на прозореца.

— Защо си дошъл тук? Твоят господар ли те изпрати?

Джулиън сви вежди.

— Моят господар?

— Нали знаеш — Тъмният принц… Луцифер… Велаевул.

Джулиън го изгледа кръвнишки.

— Макар да подозирам, че ще се запозная с дявола по-скоро, отколкото ми се иска, в момента с него не сме в приятелски отношения.

— Тогава защо си дошъл?

— Ако ме поканиш да вляза, ще ти отговоря.

Кътбърт го изгледа подозрително.

— Откъде бих могъл да знам, че това не е номер, за да забиеш зъби във врата ми и да изсмучеш всяка капка кръв от моето нещастно и безпомощно тяло?

Ръката на Джулиън се стрелна през тесния отвор, сграбчи надиплената якичка на нощната му риза и рязко го издърпа през отворения прозорец, докато се озоваха лице в лице.

— Защото ще е много по-бързо просто да те изхвърля от прозореца и да паднеш от три метра долу на земята. Тогава всичките ти кости без съмнение ще са начупени и няма да си в състояние да се бориш, докато изсмуквам живота от теб.

Когато Джулиън отпусна хватката си, Кътбърт му каза със смразяваща учтивост:

— Много добре. Моля те, заповядай! Как, за бога, си се качил дотук? — позаинтересува се Къби и отстъпи назад, докато Джулиън се покатери над перваза.

— Повярвай ми, по-добре да не знаеш — отвърна той и изтупа снега от ризата си.

— Какво се е случило с палтото ти?

— Дадох го на едно красиво момиче. Да не би да си очаквал нещо друго от мен?

— Предполагам, че не.

Кътбърт се наведе над прозореца и огледа двете страни на празната улица, преди да го затвори.

— Късметлия си, че никой не те видя да влизаш. Уолингфорд и неговите наемни убийци ме преследват навсякъде през последните няколко дни.

— Защо?

— От това, което знам, надява се отново да ме примамиш в капана си и да ни залови в нещо, което ще му даде основание да ни изпрати в най-близкия затвор за длъжници. Слуховете говорят, че е побеснял, защото брат ти е платил всичките ти хазартни дългове. Обсебен е от идеята, че отново ще започнеш да развратничиш, особено сега, когато живееш под един покрив с прекрасната и непорочна мис Порциа Кабът.

Джулиън извърна очи, а чертите му се стегнаха.

— Е, няма защо да се безпокои повече за това.

— Защото вече не е непорочна, или защото вече не живееш под един покрив с нея?

Вместо да отговори, Джулиън просто приглади маншетите на ризата си, които всъщност бяха в перфектно състояние.

— О, мили боже — каза Кътбърт и се отпусна върху перваза на прозореца. — Мис Кабът вече не е девствена и затова ти повече няма да живееш там. Защо ли това не ме изненадва?

Джулиън все още избягваше очите му, обърна се и започна да оглежда неспокойно стаята. Когато се приближи до леглото, се отдръпна внезапно, а ноздрите му се възпламениха от отвращение.

— Господи, Къби, каква е тази отвратителна смрад?

Когато Кътбърт не отговори, дръпна завесата на леглото и откри наниз от чеснови глави, които висяха по балдахина.

Под укорителния поглед на Джулиън, Кътбърт ги дръпна и ги изхвърли през прозореца долу върху снега. Той се върна и намери Джулиън да гледа с наведена глава към чашата с вода на масата до леглото.

— Моля те кажи ми, че това не е…

— О, не — каза Кътбърт припряно. — Това е просто вода. Понякога ожаднявам нощем и мразя да минавам целия път надолу до кухнята по халат.

— Нали знаеш, че ако исках да те изям — каза Джулиън любезно, — вероятно щях да го направя онзи път, когато изпи прекалено много вино в малката кръчма във Флоренция и припадна в скута на оперната танцьорка. Щеше да е много по-лесно, отколкото да те преметна през рамо и да те нося по целия път обратно през хълма до хотела ни.

Кътбърт въздъхна смутено.

— Истината, Джулс, е, че ми липсваше ужасно. Баща ми продължава да ме отегчава със следобедни мюзикли, чаени партита и мъчително дълги проповеди за физическите и духовните ползи от въздържанието.

Джулиън потръпна.

— Изненадан съм, че не се молиш за бърза смърт от зъбите на първия, изправил се на пътя ти вампир.

— Прочетох писмото ти, знаеш ли? За това как си станал вампир и какво ти е причинил този ужасен негодник Дювалие.

Джулиън погледна към него с недоумение.

— Как си успял да го прочетеш? Беше ми върнато неразпечатано.

— Не исках да знаеш, че съм го прочел, затова разтопих свещ и го запечатах наново.

Той свали нощната си шапчица и започна да си играе с пискюла, избягвайки очите на приятеля си.

— Ако искаш да знаеш, сърдех се само защото нараниха чувствата ми, когато брат ти и неговият приятел ме нарекоха „твоят раболепен слуга“.

— Не ставай смешен! Ти не си такъв! Това е смъртен, който доброволно служи на вампир и се грижи за работите му през деня. Той ръководи делата му и осигурява вампира с доходи, когато няма такива… — Джулиън млъкна, щом Кътбърт вдигна едната си светла вежда и погледна към него. — Няма значение.

Той направи няколко крачки и изведнъж се обърна назад. Тъмните му очи бяха изпълнени с дълбоки чувства и изглеждаха необичайно сериозни и отчаяни.

— Не дойдох тук тази вечер, защото се нуждая от парите ти, Къби. Дойдох, защото ми е необходима помощта ти. Животът на едно малко момиче и моето бъдеще зависят от това.

— Дали има някаква вероятност помощта, която ще ти предоставя да ме постави в смъртна опасност?

Джулиън кимна сериозно.

— От най-лош вид.

— Дали ще рискувам живота и крайниците си, а може би и безсмъртната си душа?

— Боя се, че да. Може дори да се сблъскаме с болезнено и ужасно унищожение в ръцете на враговете ми.

Кътбърт сви рамене.

— О, добре. По-добре, отколкото да умра от подагра или от старост в топлото си уютно легло. Или да присъствам на още една лекция за въздържанието заедно с баща ми. — Сложи си нощната шапчица и я нагласи така, че заприлича на клюмнал гребен на петел. — И така, кога тръгваме?

 

 

Беше малко след зазоряване, когато докторът най-сетне излезе от спалнята в градската къща на Ларкин и Вивиан, където Ейдриън беше довел Каролайн само няколко часа преди това.

Той се отблъсна от стената, на която се бе подпрял, очите му горяха с надежда и контрастираха на брадясалата му челюст и измъченото му лице.

Ларкин обгърна раменете на съпругата си с ръка. Вивиан тъкмо се беше върнала от едно от многобройните си посещения в детската стая, за да е сигурна, че близнаците са все още добре завити и в безопасност в леглата си.

Порциа се извърна от прозореца в края на коридора.

Наблюдаваше как слънцето започваше бавно да излиза над хоризонта и се чудеше дали Джулиън бе в безопасност от смъртоносните му лъчи.

Ейдриън все още носеше изцапаната със сажди риза и ботушите, покрити с пепел.

— Как е тя, докторе?

Доктор Маккинли бе нисък, як мъж с чип нос и мили очи, които при по-добри обстоятелства вероятно биха изглеждали дори красиви.

— Опасявам се, че жена ви е преживяла голям шок. Но имам основание да вярвам, че бебето, което носи, е напълно здраво.

— Благодаря ти, Господи!

Ейдриън се подпря тежко на стената и изпусна една хриптяща въздишка на облекчение. Прокара трепереща ръка през разрошената си коса.

— Моля ви, кажете ми какво мога да направя за нея.

— Вярвам, че бебето е в безопасност… поне засега. Но се страхувам какво може да се случи, ако не намерите злодеите, които са отвлекли малкото ви момиченце.

— О, ще ги намерим — обеща Ейдриън, а погледът му накара доктора да отстъпи неспокойно назад.

— Уведомихте ли властите? — попита докторът.

Ларкин размени поглед с Ейдриън и прочисти гърлото си.

— Някога и аз бях полицай, доктор Маккинли. Мога да ви уверя, че съответните власти са уведомени и че всичко, което е в човешките възможности ще бъде направено, за да бъде върната племенницата ми при майка си още преди слънцето днес да е залязло.

— Мога ли да отида при нея? — попита Ейдриън и без да дочака отговора му пристъпи напред.

Мъжът вдигна ръка възпиращо. Доста смел ход, имайки предвид внушителните размери на Ейдриън.

— Не още.

Той надникна над телените рамки на очилата си и погледна всеки един от тях, докато погледът му накрая се спря върху Порциа.

— Вие ли сте Порциа?

Тя пристъпи напред.

— Аз съм.

— Сестра ви желае да види първо вас.

— Мен? Иска да види мен?

Порциа не успя да скрие изненадата си. Предполагаше, че Каролайн може само да я обвинява за това, което се бе случило. По-голямата й сестра бе простила много от грешките и слабостите й през целия й живот, но със сигурност дори и милостта на Каролайн не можеше да прикрие толкова очевиден грях.

Погледна смутено към Ейдриън, но той само й кимна уморено, окуражавайки я да уважи желанието на съпругата му. Събирайки смелост, мина бързо покрай доктора, вмъкна се в спалнята и внимателно затвори вратата след себе си.

Каролайн лежеше в леглото, с една от бледолилавите мантии на Вивиан, подпряна на множество възглавници.

Бледото й лице беше извърнато към прозореца, сякаш всичките й надежди зависеха от изгрева.

Заговори първа.

— Страхувам се, че ще я скрият някъде на тъмно. Тя не обича тъмнината, както знаеш. Винаги съм й казвала да не се страхува, защото няма чудовища в тъмното.

Извърна поглед от прозореца и го насочи към Порциа. Очите й бяха ясни и сиви като утринното небе.

— Не трябваше да я лъжа, нали? Това беше моя грешка.

Порциа отиде до леглото и падна на колене до нея.

— Казваше същите неща и на мен, когато бях малка. Но аз никога не ти повярвах.

— Защото ти искаше да вярваш, че съществуват всякакви чудовища, които се крият под леглото ти — феи и гоблини, търсещи избрани малки момиченца, за да ги освободят от тъмните магии, които властват над тях.

— Е, очевидно не съм избраното малко момиченце.

Порциа наведе глава, надявайки се така да скрие сълзите, които замъгляваха очите й.

Каролайн прокара ръка през несресаните й къдрици, напомняйки и на двете им за времето, когато имаха само себе си за подкрепа.

— Не трябваше да изричам онези ужасни неща за Джулиън. Той може и да е чудовище, но е твоето чудовище и не беше честно от моя страна.

Порциа хвана ръката на сестра си и преглътна буцата, която бе заседнала в гърлото й.

— Имам нужда да ти разкажа какво се случи в онази гробница.

Каролайн поклати глава, а на устните й се появи сянка на познатата й усмивка.

— Не, недей. Някои тайни трябва да бъдат споделени само между една жена и мъжа, когото тя обича. — Каролайн замълча за миг, а след това погледна сестра си в очите. — Има само едно нещо, което бих искала да направиш за мен.

Порциа пое ръката й в своята и силно я стисна.

— Всичко. Знаеш, че ще направя каквото и да било за теб.

Каролайн положи другата си ръка на бузата й. Изговаряше всяка дума така, сякаш е последната, която щеше да произнесе.

— Върни детенцето ми у дома.

 

 

Ейдриън и Ларкин седяха на оседланите си коне на върха на малкото възвишение и оглеждаха имението Чилингсуорт. Порциа се приближи, препускайки в галоп на гърба на петнистата си кобила, която Ейдриън й беше подарил за двадесет и първия й рожден ден. Носеше тъмносин костюм за езда от вълна, който прилепваше по тялото й и чифт здрави ботуши от агнешка кожа. Беше пригладила и стегнала косата си назад с кожена лента в практична плитка, която стигаше до тила й. Около врата си бе увила надиплен копринен шал, за да скрие пресните белези.

Точно както предполагаше, Ейдриън не се опита да я поучава или разубеждава. Той знаеше, че ги следва още откакто напуснаха покрайнините на Лондон. Ако бе поискал да я спре да ги придружи при тази мисия, щеше да го направи много по-рано. Вместо това й отправи един продължителен поглед.

— Знаеш защо сме тук, нали? Ако унищожим Валънтайн…

Той не можа да довърши. Ако успееха да унищожат Валънтайн, тогава душата на Джулиън щеше да отиде при вампира, който беше откраднал нейната преди повече от двеста години. Дори Джулиън да успее да намери това създание, вероятно то бе толкова могъщо, че би било невъзможно да го победи.

Порциа гледаше право пред себе си, а профилът й изглеждаше не по-малко решителен от техните.

— Джулиън направи своя избор, когато си тръгна от… — преглътна и за миг затвори очи — … от всички нас. Единственото важно нещо в момента е да намерим и върнем у дома Елоиза.

Ейдриън кимна одобрително, преди да свали ремъка на малък смъртоносен арбалет и сноп от дървени колове от седлото си и да й ги подаде. Той и Ларкин бяха прекарали деня в набавянето на брони и ремъци само за да заменят малка част от древните оръжия, които бяха изгубили в огъня.

Порциа преметна арбалета през рамо и завърза стрелника със заострените колове за колана си с движение, което беше практикувала толкова пъти в безлюдната зала, че за нея то беше естествено колкото дишането.

Обляно в златистите цветове на залязващото следобедно слънце, имението, което се намираше под възвишението, изглеждаше още по-печално и порутено. Слънчевите лъчи хвърляха отблясъци върху тънката снежна покривка, която се бе образувала върху пропадналия покрив и рушащите се комини, но въпреки това не успяваше да проясни мрачната сянка, която витаеше около мястото.

Преди да подкарат конете си надолу по хълма, студеният зимен вятър донесе ехото на приглушен тропот от копита до ушите им. Те се обърнаха и откриха още един ездач, който се изкачваше по хълма зад тях.

За един мъчителен момент Порциа спря да диша. Тогава видя изумителното гнездо от бели разрошени коси, които красяха главата на приближаващия се ездач.

Ларкин поклати невярващо глава.

— Сигурно се шегуваш.

Ейдриън отправи към Порциа обвинителен поглед, но тя само сви рамене.

— Нямах никаква идея, че ме е последвал.

Уилбъри се приближи на гърба на един от най-дивите и скъпи расови жребци на Ейдриън. Икономът се беше прегърбил над седлото, а кокалестото му тяло се бе привело на две под тежестта на множеството оръжия, включващи лък и колчан със стрели, широк кожен пояс с няколко втъкнати дървени кола с различна дължина и един нож, който подозрително наподобяваше кухненския сатър. Дори беше затъкнал една стара кремъклийка в колана на старомодни, дълги до коляното бричове. Въпреки че се опитваше да изглежда храбър, имаше вид на някой, който би се чувствал по-удобно на задната капра на катафалка.

Уилбъри изправи снага на седлото, застана до Порциа и превзето произнесе:

— Вие ли позвънихте?

— Не, със сигурност не съм позвънявал — отсече Ейдриън. — Да не си изгубил ума си, старче? Трябваше да си в къщи и да лъскаш сребърните прибори, а не да рискуваш трошливите си стари кокали, галопирайки през околността на кон, който едва наскоро е бил обязден.

— В случай, че сте забравили, няма никакво сребро за полиране. Нито дом, в който да го полирам. Поради тази причина дойдох да предоставя услугите си. Аз съм живял дълъг и пълноценен живот, господарю. Какво е най-лошото, което може да ми се случи?

Загледан в мъртвешкия му вид, Ларкин леко се подсмихна.

— Най-лошото е, че може да те объркат с един от техните и да се опитат да те провъзгласят за свой крал.

Уилбъри му отправи смразяващ поглед.

— С малко късмет и някой отличен изстрел от ваша страна, мистър Ларкин, дори може да доживея до шестдесет и четвъртия си рожден ден.

Очите на Ларкин се изцъклиха от недоумение, докато Порциа прикри внезапния си пристъп на кашлица зад ръкавицата за езда. Ейдриън го изучаваше с присвити очи.

— Уилбъри, ти беше поне на шестдесет, когато още носех къси панталонки.

— Абсурд! — отговори иконома с важно сумтене. — Просто съм ви изглеждал по-стар, защото вие бяхте по-малък. И не е необходимо да се притеснявате, че ще ви се пречкам. Знам как да се оправям в подобни ситуации. Мога да ви уверя, че съм видял достатъчно битки в младините си.

Ларкин се изсмя.

— Битката на норманските нашественици, когато са завладели Англия, може би?

Порциа се протегна и стисна кокалестата ръка на стария човек.

— За мен ще бъде чест да яздя до теб, Уилбъри.

— Благодаря ви, мис Порциа — отговори той със сериозна убеденост. — Не бих дошъл с вас, но се тревожа за мис Елоиза. Знаете, че съм единственият, който може да я успокои, когато се събуди от някой кошмар. Една чаша с топло мляко, няколко стиха от „Сали от нашата уличка“^[1] и тя обикновено заспива веднага.

Порциа се опита да прогони парещите сълзи от очите си, надявайки се Уилбъри да обвини за тях щипещия вятър, който духаше на хълма.

— Сигурна съм, че ще бъдеш голямо успокоение за нея, когато я намерим.

Ейдриън погледна през рамо към бързо залязващото слънце.

— Ако ще тръгваме, най-добре да го направим веднага, преди близнаците да са се появили на гърба на някое пони, размахвайки дървени мечове.

Пришпориха конете си и го последваха надолу по хълма, твърдо решени да не губят дори една безценна минута дневна светлина.

Щурмуваха имението така, сякаш бе бойно поле. Разкъсаха всяко парче креп от прозорците и пропуснаха светлината на зимното слънце във всяка прашна стая и безлюден коридор. Порциа и Ейдриън претърсиха стаите на горния етаж и тавана, опитвайки се да открият тайно стълбище или проход, докато Ларкин и Уилбъри се бяха заели с кухненските помещения и мазето, въоръжени със заредени арбалети. Порциа влетя в една просторна спалня на третия етаж и замръзна на място. Две празни метални халки от окови висяха от забити в стената железни куки. Потръпна, когато си припомни как Валънтайн бе предложила слугите на Рафаел да я държат, докато тя се забавлява с Джулиън. Съдейки по медния заострен край, който все още висеше във въздуха и тъмните петна, напоени в дървения под, Порциа се съмняваше, че те ще измъчват, когото и да било отново.

— Какво е това? — измърмори Ейдриън, когато влезе след нея.

Тя разтърси глава.

— Нещо, за което предпочитам да не си спомням.

Той я прегърна успокоително през раменете, преди да я поведе към следващата стая.

Върнаха се в балната зала, точно когато Ларкин и Уилбъри се появиха от приземните помещения с полепнали в косите им паяжини. Не беше изненадващо, че Уилбъри изглеждаше някак естествено в този вид.

— Нищо — потвърди Ларкин и добави с мрачно изражение, — никакви вампири, никакви вампирски слуги и най-лошото от всичко — нито следа от Елоиза. Не намерихме дори ковчег, в който може да се скрие вампир.

Порциа се намръщи.

— Възможно ли е да има семейна гробница някъде в земите на имението?

Ларкин поклати глава.

— Позволих си да направя посещение при бившия собственик на имота днес. Той се кълне, че всичките му предци са погребани в двора на селската църква.

По дължината на обширното помещение бяха започнали да пълзят сенки, които притъмняваха избледняващата светлина. Порциа хвърли бърз поглед към френските прозорци в другия край на балната зала.

— Слънцето залязва, Ейдриън. Какво ще правим сега?

От устните му се откъсна една измъчена ругатня.

— Това, което искам да направя, е да изгоря това прокълнато място до основи и да не остане нищо друго, освен купчина пепел!

— Знам, но не можем да рискуваме — отвърна Порциа. — Не и докато не сме абсолютно сигурни, че не крият Елоиза някъде между тези стени.

— Доста вероятно е Валънтайн да знае, че това е първото място, на което бихме дошли да я търсим — каза Ларкин. — Ако предупреди това момче Рафаел, нито един вампир може би няма да прекрачи този праг повече — предположи той с неохота. — Може да е изпратила някаква бележка, докато ни е нямало. Може би трябва да се върнем в градската къща.

— Бележка за откуп? — изсумтя Ейдриън. — И какво по-точно ще пише? „Донеси ми главата на брат си или никога повече няма да видиш малкото си момиченце живо.“

— Всъщност, няма как да й занесеш главата на Джулиън, защото ако я отрежеш той ще стане на прах — поправи го Ларкин.

Ейдриън го изгледа кръвнишки.

— Говорех метафорично.

— Всъщност, не главата му е това, което иска тя — отвърна Порциа намръщено, — а сърцето му.

Ейдриън прокара ръка през косата си.

— Вероятно е по-добре и аз да хвърля един последен поглед на подземията, преди да тръгнем. Дори само за да проясня мислите си.

— Аз ще остана тук и ще пазя — предложи Порциа, докато Ларкин и Ейдриън се отправиха към прохода. — Подземията са последното място, където трябва да попаднем в капан, ако вампирите се върнат.

— Искате ли да остана с вас? — попита Уилбъри и погледна към отдалечаващите се мъже.

Порциа свали арбалета от рамото си и го зареди със стрела, преди да му отправи една насърчителна усмивка.

— С мен всичко ще е наред, Уилбъри. Те може да се нуждаят от здрав младеж като теб да разбива вратите или да премести някой тежък камък.

Той кимна признателно и побърза да догони мъжете с удивителна пъргавост за старите му крака. Порциа се отпусна на мраморните стъпала, които водеха към галерията на втория етаж, тайно благодарна за този момент на усамотение.

Трудно беше за вярване, че само преди две нощи танцуваше в същата тази бална зала в прегръдките на Джулиън.

Още по-трудно й бе да повярва, че може би никога повече няма да усети жаждата и опиянението от удоволствието, което намери тук.

За миг си пожела той да можеше да я дари с дете. С радост би понесла позора и всеки упрек, на който ще я подложи обществото, само да има нещо, което да й напомня за него. Едно малко момченце с живи тъмни очи и дяволита усмивка. Представата за това накара сърцето й да се свие болезнено.

Изправи се на крака, отвратена от себе си и от егоистичните си мечти да има свое дете, когато малката Елоиза все още бе оставена на милостта на онези зверове. Започна да обикаля неспокойно из балната зала и наблюдаваше как последните слънчеви лъчи обагрят небето в кървавочервено. Неспособна да понася повече тягостната атмосфера на настъпващите сенки, извади кутийка с прахан от полата на костюма си и запали няколко от разпръснатите из цялата зала свещи.

Когато отново взе арбалета си от стълбището и огледа това, което бе направила, пред погледа й за сетен път изникнаха очите на Джулиън, които се взираха в нея и блестяха на светлината на свещите. Видя как той обгръща деликатния й гръб със силната си ръка и я приласкава по-близо с грациозните движения на бедрата си при всяко шеметно завъртане по пода на балната зала. Сухите листа се движеха под тях при всяка стъпка, следвайки звука на извисяващите се тонове на валса.

Когато Порциа затвори очи, можеше да се закълне, че чува отново тези звуци, които достигаха до ушите й като призрачно ехо. Наведе глава настрани, завладяна за миг от мелодията, докато не осъзна, че това, което чува, не са звуците на валса, а приспивна песен. Някой с ясен женски глас пееше детска песничка с едва доловим френски акцент.

Настръхна и бавно отвори очи.

Когато се обърна, видя Валънтайн да стои на върха на стълбите, точно както през онази нощ. Порциа инстинктивно свали арбалета си, а след това го остави бързо долу, защото в ръцете си Валънтайн нежно люлееше заспалата Елоиза.