Тереза Медейрос
Вампирът, който ме обичаше (18)

Глава седемнадесета

Сиви облаци от пепел и сгур плаваха във въздуха и опетняваха падащия сняг.

Около тлеещите руини на замъка се носеше зловоние на изгоряло дърво. От падналите греди и почернелите стени се издигаха стълбчета от дим, които в мрака приличаха на тайнствени духове. Дървено, люлеещо се конче лежеше на една страна до купчина останки, а ярката му боя беше набъбнала и олющена. Докато Порциа наблюдаваше, скована от ужас, вторият етаж заедно със стълбите избухна в дъжд от искри и погреба пианото под себе си.

Преобърнати ведра се търкаляха по обгорилата полянка пред къщата. Двуколка със захвърлена ръчна помпа за вода беше оставена близо до ъгъла на улицата. Кожените маркучи бяха навити като победени змии — ужасно доказателство, че пожарникарската бригада или бе пристигнала твърде късно, или се бе отказала твърде рано.

Съседите на Ейдриън и неколцина плачещи слуги се бяха струпали заедно от другата страна на улицата, някои облечени само по рокли и нощни бонета. Порциа слезе от кабриолета и потъна в бавния ход на кошмара. Чувстваше как я пронизват състрадателните погледи на хората. Тя продължи към къщата с Джулиън, който се движеше като сянка зад нея.

— Порциа!

Радостният вик я стресна толкова, че тя почти изпищя. Можеше единствено да стои неподвижно, докато Вивиан тичаше към нея. Порциа беше толкова хипнотизирана от гледката, че не бе забелязала каретата на Ларкин, паркирана под неприветливите клони на близкия дъб. Вивиан я прегърна и избухна в сълзи.

— О, Порциа, толкова се радвам, че си добре. Така се притеснихме за теб.

— Ние? — прошепна Порциа, ужасена от тежестта, която придаде на думите си.

Вивиан я хвана за ръката и се опита да я поведе към каретата, но краката й сякаш бяха пуснали корени на пътя. Без да забележи агонията й, Вивиан продължи настойчиво да бъбри.

— Когато днес не получихме вест от теб или Джулиън си помислихме най-лошото. Опитах се да ги убедя, че всичко ще се нареди, както обикновено, но тогава, малко след полунощ, един от слугите на Ейдриън дойде да ни каже, че къщата гори. Трябва да призная, че след като пристигнахме и видяхме колко ужасни са нещата, почти изгубих вяра. Но сега, когато си тук знам, че всичко ще се оправи.

Тя спря, най-после осъзнала, че тегли Порциа, която не помръдва от мястото си.

— Това е Порциа! — извика Вивиан през рамото й. — Тя си дойде!

Няколко фигури бавно се появиха зад каретата. Лицата им бяха нашарени от сенките на клоните. Там беше Ларкин, а погледът му беше по-тревожен от обикновено. А също и Уилбъри, чиято нощница се вееше около кокалестото му тяло като саван. Накрая видя Ейдриън, който бе хванал Каролайн, сякаш не искаше да я пуска никога.

Порциа изпита толкова голямо облекчение, че усети как коленете й се огъват. Джулиън я хвана, преди да падне и я задържа, докато събере достатъчно сили, за да се изправи сама.

Порциа нежно отмести ръцете му от себе си и тръгна към семейството си. Погледът й бе замъглен от сълзи на благодарност. Почти бе стигнала до тях, когато забеляза, че лицата им бяха призрачно бели. Сякаш не бе изминал само ден, а цял един живот, откакто ги бе видяла за последно. Каролайн бе облечена в бяла нощница на дипли, а палтото на Ларкин покриваше раменете й, докато Ейдриън носеше само панталони, ботуши и изцапана със сажди риза, която се бе разтворила върху широките му гърди. Когато се доближи до тях, нито един не направи крачка към нея. Тя погледна озадачено към Ларкин, но той само скръсти ръце и заби поглед в издрасканите върхове на обувките си. Погледна към Уилбъри и откри гледка по-смразяваща дори от осквернените руини на къщата. Брадичката на стария мъж трепереше неудържимо, а от очите му се стичаха две поточета от сълзи, които набраздяваха подобните му на хартия бузи. Въпреки нежността, с която Ейдриън милваше заплетената коса на съпругата си, в погледа му имаше нещо диво, което Порциа не бе виждала досега.

Лицето на Каролайн беше лишено от всякакви емоции. Порциа нежно докосна ръкава на сестра си, а ръката й вече бе започнала да трепери.

— Къде е Ели, Каро? Да не е заспала в каретата?

Каролайн се разтрепери и пое дълбоко въздух, преди да вдигне безжизнените си очи към Порциа.

— Тя изчезна! Те взеха Елоиза. Взеха детенцето ми!

Първоначално Порциа си помисли, че нечовешкият звук на мъка и ярост бе излязъл от собственото й гърло. Но бе дошъл от Джулиън, който стоеше на няколко стъпки от тях и гледаше къщата така, сякаш беше гробница, а в нея бяха заровени всичките му мечти.

— Планът ти сигурно е имал грандиозен успех — каза Ейдриън, а гласът му бе все още дрезгав от вдишания пушек. — Очевидно си успял да докараш Валънтайн до смъртоносен гняв. Както добре знаеш, вампирите мразят огъня, така че тя е изпратила раболепните си слуги да й свършат мръсната работа. Ако Уилбъри не беше усетил дима и не бе дал сигнал за тревога, всички щяхме да изгорим в леглата си. Когато Каролайн отиде в детската стая, вече бе твърде късно. Елоиза беше изчезнала. Копелетата я бяха отвели.

Джулиън разтърси глава. Гласът му беше почти толкова дрезгав колкото на Ейдриън.

— Никога не съм си помислял, че ще тръгне след вас. Тя искаше мен. Трябваше да бъда тук… и да я чакам… Трябваше да я унищожа, когато имах тази възможност.

Вивиан докосна ръката на Порциа и закачи ръкава на палтото на Джулиън.

— Къде бяхте вие двамата? — попита Вивиан. — Помислихме, че Валънтайн е отвела и вас.

Останала без думи, Порциа погледна в невинните очи на сестра си. Как можеше да й обясни, че не Валънтайн, а Джулиън я бе взел и то неведнъж, а безброй пъти. Докато малката Ели е била издърпана от леглото си от брутални непознати и единствения дом, който е познавала, е избухнал в пламъци около нея, те двамата с Джулиън седяха сгушени в кабриолета, все още опиянени от насладата на целувките си.

Докато Порциа търсеше отговор, Ейдриън нежно прехвърли Каролайн в ръцете на Уилбъри и се отдалечи от нея. Преди да разбере намеренията му, той дръпна края на шала, който бе увит около врата й и разкри пред всички пресните следи от ухапване.

Ларкин изруга, а Вивиан изпъшка. Уилбъри наведе глава и влажните му очи се изпълниха с тъга. Каролайн даже не мигна.

В този момент сякаш и снегът спря да вали. Тогава Ейдриън тръгна към Джулиън, скъсявайки дистанцията помежду им само с три дълги крачки. Преди някой да реагира, коравият му юмрук се стовари в челюстта на брат му.

Джулиън залитна, но не падна. Нито пък отвърна на удара. Само разпери ръце, сякаш за да стане още по-лесна мишена за яростта на брат си. Порциа се съмняваше, че ще вдигне ръка да се защити, дори ако Ейдриън бе взел от обгорените дървени парчета, който се търкаляха наоколо, и го беше насочил към сърцето му.

Преди това да се случи, Порциа и Ларкин сграбчиха Ейдриън за ръцете и го дръпнаха назад. Той можеше да се отърси от нея, като от досаден комар, но тя знаеше, че Ейдриън никога не би я наранил умишлено.

— Нещастник! — изсъска към Джулиън, докато се опитваше да се освободи от хватката им. — Трябваше да предположа, че няма да можеш да си държиш алчните зъби и ръце далеч от нея!

— Не, Ейдриън! — изплака Порциа. — Не беше така. Той не искаше да го направи. Аз го накарах да пие от мен.

Ейдриън се извърна към нея и освободи ръката си от Ларкин.

— Защо, Порциа? Да не би пак да умираше? Или портвайна, който пие като вода, беше свършил? — Отново се обърна към Джулиън и поклати глава неразбиращо. — Не я ли нарани достатъчно в гробницата? Трябваше ли отново да я направиш жертва на проклетите си желания? Алчността, похотта и егоизма ти нямат ли граници?

Джулиън погледна към него. Изражението му беше безизразно като това на Каролайн. Лицето на Ейдриън се сгърчи. Ръцете му вече не бяха свити в юмруци от гняв, а от безпомощност.

— Ти си моя малък брат, Джулс. Обичам те от момента, в който порасна достатъчно, за да излизаш от кошарката си и да креташ по петите ми. Но на каква цена? Невинността на Порциа? Животът на дъщеря ми?

— Не се обвинявай, Ейдриън — каза тихо брат му. — Милостта бе единствения ти грях и съм сигурен, че Господ ще ти го опрости.

Порциа гледаше невярващо как той се обръща и си тръгва.

— Вината не е твоя, Джулиън — каза тя напрегнато, бързайки след него. — А Валънтайн няма да позволи да падне и косъм от главата на Елоиза, докато вярва, че има шанс да се върнеш при нея. Ще я намерим. Заедно ще доведем Елоиза вкъщи!

Ужасът й растеше с всяка крачка. Хвана го за ризата, опитвайки се да го спре. Той се обърна към нея, зъбите му бяха оголени, а очите му светеха като живи въглени на фона на жестоката маска върху лицето му.

— Не виждаш ли, Порциа? Ейдриън е прав! Точно за това се опитвах да те предупредя. Заради това стоях далеч от теб през всичките тези години.

Топли сълзи започнаха да се стичат по бледите й страни.

— Но ти призна, че през всичките тези години не си спирал да ме обичаш.

— Любовта ми отравя всичко, до което се докосне. Ако допусна тя да те унищожи, ще бъда още по-прокълнат, отколкото съм вече. — Въпреки яростта в гласа му, той нежно изтри една сълза от бузата й с палеца си. — Трябваше да ме оставиш да умра в гробницата.

Когато Джулиън се обърна и тръгна отново, Порциа почувства как я заля вълна от гняв.

— Знаеш ли, че си абсолютно прав?! Съжалявам, че те спасих! Съжалявам също, че изобщо погледнах към теб, защото след това нямаше дори миг, в който да съм се почувствала свободна от тежестта на любовта си към теб! Защото не съм вдишала и една глътка въздух, която да не е отровена от тази любов.

Той продължи по пътя си.

— Ако излезеш от живота ми сега, Джулиън Кейн, не смей да се връщаш. Никога!

Джулиън спря на пътя, обърна се и закрачи към нея. Сграбчи я за раменете и я дари с дива целувка, която беше едновременно сладка и горчива, изпълнена с безкрайно чакане и вечно съжаление. След това отново се отдръпна от нея, оставяйки я само с вкуса на целувката по устните й и с призрака на една страст, която може би нямаше да почувства никога вече.

Тя направи несигурна крачка към него, но бе прекъсната от пламенния вик на Каролайн.

— Остави го да си върви, Порциа! Той не може да се промени, а и донесе в тази къща само мъка и нещастие. Моля се на Господ никога да не се върне! — Гласът й се пречупи от агонизиращ стон и тя падна на колене, притискайки корема си.

— Повикай доктор, Ларкин! — изкрещя Ейдриън и се втурна бързо към жена си.

Порциа стоеше като замръзнала на пътя, раздвоена между страданието на сестра си и мъжа, когото обичаше. С един последен поглед към отдалечаващия се гръб на Джулиън, вдигна поли и се затича към Каролайн.

Падна на колене и допря ледената ръка на сестра си до гърдите си.

— Всичко ще се оправи, Каро. Ще намерим Ели и ще я доведем вкъщи. Кълна се в живота си.

Когато отново хвърли бегъл поглед през рамо, видя, че снегът и пепелта падаха върху безлюдния път. Джулиън бе изчезнал.