Тереза Медейрос
Вампирът, който ме обичаше (13)

Глава дванадесета

Порциа стоеше във фоайето на замъка в настъпващата нощ и гледаше отражението си в огледалото със същия ужасяващо хипнотизиращ поглед, с който може да те дари един красив градински паяк.

Радваше се, че Ейдриън беше отвел Каролайн и Елоиза в градската къща на Вивиан и Ларкин, за да пощади съпругата си от гледката на страдащата й малка сестра по време на тази опасна мисия. Не искаше никой от семейството й да присъства на плашещата трансформация.

Порциа прикри розовината на бузите си с пласт пудра. Безупречната маска само подсили поразителния ефект на яркочервеното червило и извитите й вежди. Беше инструктирала прислужницата си да повдигне косата й назад от лицето с два седефени гребена. Няколко игриви къдрици свободно падаха надолу по гърба й. От новата стилна фризура челото и изваяните й скули се откриха. Обикновено те бяха прикрити от меки къдрици, които обграждаха лицето й и придаваха вид на по-възрастна и опитна.

Поразяващият ефект на блестящата черна атлазена рокля беше подсилен от белотата на напудреното й лице и деколте. Горната част на роклята бе изкусно гарнирана с рюшове, а дълбоко изрязаното деколте падаше свободно по раменете. Черният кадифен ешарф акцентираше върху изящната й лебедова шия.

Искрящата в очите й възбуда правеше облика й непознат дори за самата нея. Много странно — преди никога не се бе чувствала или изглеждала толкова жива.

— Смъртта ти отива, скъпа моя.

Порциа се обърна по посока на дрезгавия мъжки шепот и откри, че Джулиън стои точно зад нея и я оглежда преценяващо. Тя не можа да устои на изкушението и погледна към огледалото, където видя собствената си несигурна и самотна фигура. Насочи вниманието си към Джулиън, опитвайки се да не забелязва колко елегантен изглежда той. Бялото жабо на ризата се подаваше над черната копринена жилетка и изрязания фрак. Панталони с цвят на слонова кост покриваха бедрата му и подчертаваха впечатляващата им дължина. Официалното му вечерно облекло завършваше с лъснати до блясък кожени ботуши „Уелингтън“.

Тя оправи шалчето на врата му, надявайки се това по-скоро да заприлича на сестрински жест.

— Надявам се, че не даваш уроци на Уилбъри как да се промъква зад хората и да ги плаши до смърт?

— Не ставай смешна. Старият безсрамник ме научи на всичко, което знам.

— Чух това! — треперещият глас долетя от съседната стая.

Поклащайки глава Порциа се обърна отново към огледалото.

— Струва ми се, че този вид ми отива. Може би имам вродено влечение към злото.

— Нещо, което отдавна подозирах — каза той и в гласа му се доловиха весели нотки.

Навивайки една къдрица около пръста си Порциа отговори:

— Ревнуваш, защото не можеш да се възхищаваш на собственото си отражение. С това хубаво лице сигурно си прекарвал часове пред огледалото, преди да станеш вампир.

— След като те срещнах, вече не ми трябва огледало. Всеки път, когато погледна в очите ти, виждам всичко, от което имам нужда.

Порциа се стресна и погледна към мястото, където трябваше да бъде образът му. Докато се опитваше да събере мислите си, тя се обърна и видя Джулиън с ръка в джоба си. Той вадеше парфюмно стъклено шишенце, което беше умело изрисувано.

— Предполагам, че това не е светена вода — дръзна да каже тя, докато той внимателно издърпваше деликатната запушалка. Богат мускусен аромат с цветни нотки на диви орхидеи завладя сетивата й. Ароматът бе толкова чувствен и наситен, че тя се почувства опиянена само като го вдъхна.

— Това ще прикрие твоя аромат. — Той леко наклони шишенцето към показалеца си. — Ако има нещо, което един вампир може да помирише, това е свежата човешка плът.

— Как ти мириша? — попита тя, водена от любопитство.

Той нанесе малко от течността по извивката на шията й, спусна мигли и затвори очи.

— Ухаеш на боровинков сладкиш, току-що изваден от пещта. Толкова сладък и ронлив, че нямаш търпение да отхапеш от него. — Движенията му бяха хладни и бързи. Той постави по капка зад всяко от ушите й. — Ухаеш на затоплено от изгрева венчелистче, на върха на розовия цвят. — Той смело намаза цепнатината между гърдите й. Ноздрите му се разшириха така, сякаш нито един парфюм не бе способен да прикрие непреодолимия й аромат. — Ухаеш на жена… — той вдигна поглед към нея — … която има нужда от мъж.

Порциа имаше нужда от глътка въздух, чувстваше дробовете си изгорени. Но преди да вдиша, тя се обърна, за да вземе обточената си с норки наметка. Помисли си, че слугите в дома на Ейдриън са много щастливи, заради доброто заплащане, което получават за работата и дискретността си.

Джулиън сложи наметката около раменете й, а сръчните му пръсти бързо закопчаха брошката под брадичката й, сякаш беше дете, което не може да се справи само с тази задача.

— Ако искаш да сме убедителни тази вечер, трябва да ме гледаш с обожание. — Похотливият, леко насмешлив поглед се плъзна по лицето й. — Преди беше специалист в това, ако си спомням добре.

— Предполагам, бих могла да си представя, че си специално приготвен силабъб^[1]. — Тя въздъхна замечтано. — Толкова много обичам пухкава сметана.

— Това означава ли, че ще се опиташ да отхапеш от мен, преди да е свършила нощта?

Тя оголи перлено белите си зъби. Джулиън ги огледа с критично око и каза:

— Знам, че не ти е присъщо, но ще се опиташ ли да си държиш устата затворена тази вечер?

Тя отново оголи зъбите си, но с леко съскане.

— Това вече е по-убедително. — Той й предложи ръката си. — Ще тръгваме ли, милейди? Първото нещо, което един вампир трябва да научи, е, да не пропилява нито миг от нощта.

 

 

Порциа пъхна ръцете си в маншона и тайно погледна към Джулиън. Чувството му за хумор беше изчезнало. Сякаш се отдалечаваше от нея с всяко завъртане на колелата на каретата. Въпреки че коленете им се докосваха при всяка дупка, в която попаднеше каретата, той не се отмести, макар да можеше. Джулиън погледна през прозореца към заскрежените полета, които блестяха на лунната светлина. Мрачният му профил й напомни, че нощта е неговото царство и тя беше нахлула в него, поемайки голям риск.

Докато пътуваха напрежението между тях стана осезаемо. Порциа бе благодарна на кочияша, който отвори вратата.

— Оставете ни! — изкомандва Джулиън и затръшна вратата пред лицето на учудения кочияш. — Мисля, че не бях напълно искрен с теб.

— Сигурно се шегуваш! — възкликна Порциа и сложи ръка на гърдите си. Въпреки това, тя усещаше как пулсът й се учестява.

Игнорирайки сарказма й, Джулиън каза:

— Има нещо, което трябва да знаеш, преди да влезем вътре. Въпреки че любовта на вампирите внася смут при смъртните, те се уповават на много строга йерархия, когато става въпрос за самите тях. — Обхвана дланта й и започна да я гали с палец, сякаш за да омекоти последиците от думите си. — Ако искаш да ни повярват, че си ми отстъпила душата си с охота, тази вечер няма да бъда просто твой любим. Ще бъда твой господар.

Думите му предизвикаха студени тръпки по гърба й. Въображението й обрисува ярка картина как тя стои на коленете му или в краката му, задъхана от възбуда, очаквайки желанията на своя господар. Знаеше, че ако е послушна, той ще бъде възхитен от нея. Възмутена от развихреното си въображение, тя каза:

— Това означава ли, че ще трябва да се обръщам към теб с „Ваше Височество“ или „Най-великият господар на моята вселена“?

Устните му потръпнаха неволно.

— Милорд ще е достатъчно. Но се опасявам, че вампирите ще поискат явно доказателство за твоето… подчинение.

Той пусна ръката й, бръкна в джоба си и извади широка златна халка, привързана с тънка верижка. Порциа се намръщи.

— Мисля, че тази халка ще е твърде голяма за пръста ми.

— Така е, защото е направена за шията ти. Тя примигна насреща му и каза невярващо:

— Очакваш да нося нашийник? Като кралските кучета?

— Опитай се да не мислиш за това като за нашийник. Мисли за него като… като…

Тя повдигна едната си вежда и довърши:

— … като за окова.

Търпението му се изчерпа и отсече рязко:

— Ако е така, едва ли е по-различно от това, което свързва повечето смъртни двойки.

— Хубаво е да знам, че имаш такива сантиментални разбирания за брака.

Той прокара ръка през косата си.

— Защо не мислиш за това, като за вампирски колан на целомъдрието. Докато го носиш и само аз имам ключа, никой вампир няма да посмее да те ухапе по врата.

— Убедена съм, че ще ми е страшно удобно. — Порциа скръсти ръце върху гърдите си. — Нали каза, че има и други места по тялото ми, от които да пият кръв. Като малката сочна артерия на бедрото ми, точно под…

Джулиън сложи два пръста върху устните й. Погледът му й подсказа, че ако продължи, ще поеме голям риск. Тя го изгледа гневно за момент, след което се протегна и развърза ядосано кадифената си панделка. Хвърли я на седалката, вдигна коса и оголи врата си. Безмълвието на Джулиън я накара да си помисли, че той се е измъкнал от каретата, докато е стояла с гръб към него. Погледна през рамо и видя как оглежда нежната извивка на шията й. Лицето му беше сурово, но погледът му бе мек и пълен с копнеж. В този момент Порциа осъзна, че колкото и да й бе трудно, на Джулиън му беше два пъти по-трудно. Извърна глава, дишайки накъсано, в очакване всеки момент да почувства кадифените му устни върху шията си, а след това и забиването на зъбите му в крехката й плът. Но той просто сложи халката на шията й и я заключи. Пусна косата си, обърна се и видя как Джулиън прибира малкото златно ключе в джоба си.

— Винаги ли си носиш ключ в джоба, в случай, че ти се прииска да освободиш някоя жена?

Джулиън я погледна мрачно.

— Взех го тази вечер, след залез-слънце. Не можеш да си представиш какви неща можеш да си купиш от китайските търговци при доковете.

Докосна новото си бижу. Златната халка беше деликатна и тънко изкована като хартия, но тя все пак я почувства тежка, като че ли бе от стомана. Особено когато Джулиън хвана верижката и я нави около китката си.

— Готова ли си? — попита той меко.

— Да, господарю — отговори тя и го погледна гневно.

— Не изглеждаш никак очарователно в момента — каза Джулиън, взирайки се в лицето й.

Тя запърха с мигли и го погледна с кравешки поглед.

— Сега ме гледаш, сякаш си болна.

— Мисля, че съм — промърмори Порциа, когато Джулиън отвори една от вратите на каретата и й предложи ръката си.

Тя пъхна ръката си в неговата, знаейки, че не може да почувства халката и верижката като видимо доказателство за тяхната любов. Спомни си как, когато за пръв път видя Джулиън, който рецитираше Байрон в гостната на брат си, невидима нишка свърза сърцето й с неговото. Колкото и опасни да бяха фантазиите й като малка, тя откри, че като голяма са два пъти по-опасни.

Имението Чилингсуорт постепенно се показа от сенките на нощта — рушаща се камара от камъни и плочи. Съдейки по загнилия въздух, който се носеше около внушителния замък, семейните богатства, вложени в имота, отдавна бяха проиграни на комар от безразсъдния братовчед, загубил пиянски бас с вампир.

Воалът от облаци се разкъса и луната освети редица комини, които на фона на нощното небе изглеждаха като изпочупени зъби на старец. Всички прозорци, дори счупените, бяха покрити с черен креп. Така сградата сякаш бе в траур и гледаше укорително всеки, който бе достатъчно глупав да влезе. Къщата имаше вид на изоставена от живите и превзета от вампирите.

Докато Джулиън водеше Порциа, наметката й закачаше замръзналите стръкчета трева, израснали през плочките.

— Трябва да те предупредя — каза той, — че вампирите не общуват като хората. Ръмженето, съскането и щипането са напълно приемливи начини да изразят чувствата си по време на чифтосването.

— Колко сладко — промърмори тя, докато стискаше ръката му, — също като котило язовци.

Бяха почти до вратата, когато Джулиън внезапно спря и каза:

— От този момент нататък, ще бъде по-добре, ако вървиш няколко крачки зад мен.

Тя го погледна гневно за момент, след което сладко произнесе:

— Както пожелаете, милорд.

Сатанинска усмивка се появи на лицето му.

— Мога да свикна с това обръщение.

— Недей! — предупреди го тя.

Той измина няколко крачки, но Порциа остана на мястото си, докато не усети леко подръпване на верижката. Въздишайки, тръгна след него.

Вратата на замъка се отвори със скърцане под силните му ръце. Когато мрачната обстановка го погълна, тя побърза да го последва, усещайки острата му липса зад себе си. Порциа го следваше стъпка по стъпка, чакайки очите й да привикнат с тъмнината. Едва не изпищя, когато момче с изцъклени очи се появи сякаш от нищото и взе наметката и маншона й.

— Не знаех, че вампирите имат прислуга — прошепна тя, докато отнасяха дрехите й. Бледите ръце взеха маншона й, все едно бе охранена котка.

— Нямат — отвърна Джулиън, също шепнейки.

Порциа отвори уста в знак на протест, но момчето вече бе изчезнало в нощта. Джулиън я преведе под една арка и после в огромен, дълъг салон, използван някога като бална зала. Тя се обгърна с ръце и се помоли мъждивата светлина да прикрие твърде човешкото настръхване на ръцете й. Приближавайки се до Джулиън, прошепна:

— За същества, които могат да бъдат унищожени от огън, вампирите твърде много държат на свещите.

Полуизхабеният восък гореше навсякъде — в подобната на пещера стая, по дължина на стената, в разклонени свещници. Три дузини танцуващи пламъци рисуваха картини от сенки в балната зала и хвърляха игриви отблясъци около обитателите й.

Порциа се изненада, че вампирите просто стояха на групички и разговаряха или играеха карти. Много от тях изглеждаха отегчени от нощта. Двойка мраморни стълбища се извиваха към галерията на втория етаж, която опасваше цялата бална зала.

Неблагозвучен квартет от вампири се беше разпръснал по столовете в далечния ъгъл на залата и от време на време настройваше инструментите си. Отделно от тях, бледият им колега с орлов нос, изкусно завъртян перчем и смело сцепена брадичка, стоеше на един крак върху прашния под. Даряваше наслада на приятелите си с нещо подобно на рецитация. Плътният му глас се разнесе през залата:

— И макар че нощта е създадена за любов, а денят идва много скоро, няма повече да се разхождаме под светлината на луната.

Порциа замръзна зад Джулиън и неразбиращо каза:

— Това не е ли лорд Б… Б…

— Здравей, Джорджи — извика Джулиън. Когато вампирът се обърна и поздрави с леко помахване на пръстите, очите на Порциа се ококориха учудено.

— Искаш да кажеш, че слуховете са били верни и лорд Байрон наистина е вам…

— … безвкусен, нарцистичен, бездарен драскач? Да, не предполагах, че може да стане още по-скучен, когато умре, но ето, че е възможно. Представи си какво е да слушаш глупости, като тази, цяла вечност. Може да те подлуди дотам, че да закопнееш да забиеш заострен кол в сърцето му. — Той поклати възмутено глава и си запроправя път през възхитената публика на Байрон.

Порциа стоеше като онемяла и зяпаше красивия поет, докато Джулиън не подръпна леко верижката. Бързайки да го настигне, тя промърмори:

— Трябва да си призная, че това събиране не е каквото очаквах. Представях си Вакханалийски развратен гуляй с девици и котенца разпънати на някакъв олтар за кръвопийци.

Той я погледна и заговори с нисък, но пълен с емоции глас:

— Няма нужда да звучиш толкова разочаровано. Знаеш ли, че вампирите нямат контрол над злото. Ако искаш наистина да видиш адски мъчения, трябва да се присъединиш към армията на Негово Величество или да посетиш някой от клубовете на Пел Мел. Там крещящи девици постоянно се принасят в жертва на похотта на безскрупулните благородници с твърде много пари и твърде малко милост. Вампирите убиват и унищожават само за да оцелеят. Смъртните го правят заради удоволствието, което изпитват от това.

Тя отстъпи крачка назад, уплашена от силата на страстта му.

— Любовна свада? — мелодичния глас се разнесе над двама им като течна коприна.

Вампирът се материализира от сенките. Беше облечен в стил от миналия век — бричове до коленете и тъмносин фрак а ла франсе^[2] с блестящи златни копчета и разкроен набор. Екстравагантна каскада от дантела падаше от якичката и маншета на елегантния жакет. Въпреки че не носеше напудрена перука, дългата му лъскава златиста коса бе прибрана на тила с кадифена панделка. Ангелското му лице и светлосините очи изглеждаха като рисунка от купола на Флорентинската катедрала.

Джулиън се поклони.

— Скъпа, това е Рафаел — нашият домакин. Той беше извънредно мил и ми предложи гостоприемството си, когато се върнах от Континента.

— Имате прекрасно имение — измърмори Порциа неловко, като се опитваше да не гледа директно в Рафаел, нито в копринените ленти, които украсяваха залата, или пък в каскадите от разтопен восък, които течаха от свещниците. Опитваше се да не забелязва и плетениците от паяжини, красящи полилеите като гирлянди, мъртвите, които оставяха следи по прашния под, врабците, прелитащи през открития таван и изпочупените огледала между прозорците.

— Още по-красив е щом е озарен от вашето присъствие, милейди. — Рафаел пое ръката й и я поднесе към устните си, но вместо да я целуне, влажните му устни докоснаха чувствителната кожа от вътрешната страна на китката й. С ъгъла на окото си, тя видя как устните на Джулиън се присвиха в знак на неодобрение.

— Благодаря ви… — отговори тя кратко и го дари с плаха усмивка. Когато почувства един от зъбите на Рафаел да докосва плътта й, отдръпна ръката си от неговата, ужасена, че може да почувства как се ускорява пулсът й.

Рафаел вдигна поглед към лицето й, а когато заговори, устните му се извиха чувствено.

— Изглеждаш бледа, скъпа моя. Мога ли да ти предложа нещо за хапване?

Тя преглътна, но преди да отговори, Джулиън каза:

— Няма нужда. Вечеряхме, преди да дойдем.

Рафаел продължаваше да се взира в нея. Съсредоточеният му поглед стана недоброжелателен.

— Знаеш ли, никога не забравям красиви лица и мога да се закълна, че съм виждал твоето преди.

Джулиън хвърли таен поглед към тях, сякаш да се увери, че никой не подслушва разговора им, наведе се и прошепна нещо в ухото на Рафаел.

— Не! — възкликна вампирът, а сините му очи се разшириха от шока.

— Наистина е така — каза Джулиън достатъчно високо, така че да го чуят дори вампирите в края, седнали около масата за игра на карти. — Можеш да си представиш раздразнението на брат ми, когато тя с готовност ми предложи душата и тялото си.

Рафаел плесна с красивите си ръце с изящен маникюр и се засмя тихо от удоволствие.

— Открадна я точно под носа на ловеца на вампири, нали? Каква забележителна победа! Няма съмнение, че за вас сигурно се говори из цяла Англия.

Джулиън скромно поклати глава. Погледът на Рафаел се плъзна и задържа по кремавата кожа на гърдите й, които се откриваха от дълбокото изрязано деколте.

— Дори да й вярваш, сигурен ли си, че не крие заострен кол или разпятие там?

— Мога да те уверя, че е щателно претърсена. Аз единствен ще забивам колове тази вечер.

Джулиън я помилва по врата, точно над халката, а тя се надяваше дебелият слой пудра да прикрие горещото й изчервяване. Рафаел се усмихна и я погали под брадичката сякаш беше превъзходно кученце.

— Много е тиха, нали? Толкова много обичам жени, които знаят как да си държат устата затворена, а краката отворени.

Порциа го нападна и зъбите й едва не захапаха пръстите му. Той се отдръпна изненадано. Навивайки веригата около ръката си, Джулиън я придърпа, докато не се оказаха лице в лице.

— Не забравяй добрите си маниери — изсъска той, оголвайки зъби. — Мразя да те наказвам пред другите.

Порциа беше забравила какво е да зависиш изцяло от милостта и силата на халката. Но не успя да се въздържи и от собствената й уста излезе ръмжене. Между тях прехвърчаха искри, но имаше и нещо друго, което накара сърцето й да забие по-бързо, а по тялото й да преминат тръпки на вълнение. Изведнъж, като че ли останаха само двамата в стаята, а може би и в целия свят. Тя не знаеше, какво щеше да се случи, ако точно в този момент музикантите не бяха решили да си настройват инструментите. Когато някои от двойките станаха да танцуват, Джулиън отпусна верижката и каза:

— Ще танцуваме ли?

— Както желаеш, милорд — отвърна Порциа и спусна миглите си, за да прикрие гневното си изражение.

Той сложи собственически ръката си върху нежната извивка на гърба й и двамата се присъединиха към танцуващите двойки, оставяйки домакина и останалите присъстващи да слушат и гледат след тях. Докато се въртяха в такта на откъс от Моцарт, Порциа стоеше вдървено в ръцете му.

— Как можа да му позволиш да ми наговори толкова ужасни неща?

— Какво очакваш да направя? Да го извикам на дуел до смърт? — отвърна Джулиън.

— Как може да говориш такива ужасни неща! Не съзнавах, че ще играеш ролята си на злодей така убедително.

— Аз? А ти? Аз съм злодей, а ти се преструваш само от няколко минути, а ето, че вече се зъбиш и хапеш като някой бесен лакомник.

Тя поклати глава, а къдриците й се разпиляха по гърба.

— Мислех, че вампирите харесват това в една жена.

Той я придърпа по-близо, толкова близо, че нямаше как да се измъкне от коравия и жаден натиск на бедрата му върху нейните, преди да измърмори до ухото й:

— Харесваме.

Той я завъртя шеметно и не й остави друг избор, освен да го последва. В нощта, когато Дювалие я отвлече, Порциа мечтаеше да танцува в ръцете на Джулиън точно така, както сега. Тогава наивно си мислеше, че такъв танц може да доведе до размяна на прошепнати нежности или дори до непорочна целувка под лунната светлина в градината. Не очакваше тази дива страст, която препускаше необуздано през вените й. Нито непреодолимия копнеж да се предаде на още по-опасния танц. Танц, който можеше да доведе една смъртна жена до разруха и екстаз едновременно.

Вдигна брадичката си и срещна погледа му смело. С всяка стъпка ставаше все по-уверена. Те си приличаха повече, отколкото си мислеха. И двамата живееха заради тръпката от играта и заради радостта, която им носеше балансът на крехката сфера на съдбите им, водена от собствените им ръце.

— Не трябва да оставаме дълго — промърмори Джулиън с устни, притиснати към ухото й. — Рафаел безсрамно разпространява клюки, без капчица дискретност. Говореше се, че той е казал на Хенри VIII, че Ан Болейн се е виждала с четирима любовници, които са планирали да го детронират. Не беше вярно, разбира се, но все пак слухът струваше на горката Ан главата й.

Когато той вдигна глава, Порциа проследи погледа му. Домакинът им стоеше при разнообразна група от хора и им разказваше с видимо удоволствие това, което беше научил. След него мъжете се хилеха самодоволно, а жените си шепнеха зад ветрилата. Очевидно вампирите обичаха пикантните хапки на скандала, точно колкото и смъртните. Скоро всички погледи в балната зала се отправиха към тях. Порциа нямаше нужда от огледало, за да разбере колко поразителна двойка са.

— Вярвам, че мисията ни се увенча с успех — каза той. — Предполагам, че преди изгрев-слънце Валънтайн ще разбере за нашия малък сатанински съюз.

Внезапен порив на вятъра премина през балната зала, разпръсквайки пред себе си купчина сухи листа. Порциа прикова поглед над рамото на Джулиън, благодарна на пудрата, която прикри и последните капки кръв, които се отдръпнаха от лицето й.

— Нещо ми подсказва, че няма да чакаш дълго — каза тя.

Когато танцьорите и музикантите спряха и заотстъпваха неловко, Джулиън се обърна и видя бившата си любовница да стои на най-горното стъпало.