Тереза Медейрос
Вампирът, който ме обичаше (12)

Глава единадесета

Джулиън се разхождаше по оживените улици на Лондон, сякаш притежаваше и града, и нощта, карайки всеки, който се осмелеше да погледне към него, да се махне от пътя му. Някои от тях инстинктивно разпознаваха чудовището, когато го видеха, докато други просто научиха, че е по-умно да не провокират човек, който е роден с привилегия и власт и освен това дебне в нощта с опасната грация на хищник.

Когато бледият чиновник изхвърча от офиса си на Трийднийдъл Стрийт и го удари несъзнателно по рамото, Джулиън едва потисна ръмженето си. Знаеше, че трябва да се почувства облекчен, когато тълпите започнаха да оредяват, но мисълта за всеки от тях, забързан към дома, към уютното огнище и гостоприемните прегръдки на възлюбените им, само изостряше раздразнението му. Нямаше го и Кътбърт с неговата упорита компания, за да го развесели. Бележката, която бе заръчал на един слуга да занесе в къщата на приятеля му по-рано през деня, бе върната с непокътнат восъчен печат.

Въпреки че се разхождаше свободно по улиците, той се чувстваше така, сякаш още влачеше оковите от гробницата след себе си. Подигравките на Дювалие го преследваха постоянно.

Разочароваш ме, Джулс. Очаквах толкова много от теб. Не си склонен да бъдеш вампир, но от друга страна не си и човек.

Дювалие грешеше. Той беше и мъж, и вампир, прокълнат да страда от глада, който изпитваха и двете раси. Глад, който разяждаше празното пространство в гърдите му, където някога беше душата му, всеки път, когато погледнеше Порциа, целуваше меката белота на кожата й и вкусваше забранената сладост на устните й.

Дювалие щеше да е доволен да узнае, че след всичките тези години, той все още беше гладен за нейните плът и кръв.

Някой го бутна отзад и той се обърна рязко, от устните му се откъсна неволно ръмжене.

Там стоеше една жена с красиво луничаво лице, обкръжено с ореол от кестеняви къдрици.

— Прощавай, гос’дине. Майка ми винаги каа’аше, че съм толкоз тромава, че се препъвам дори в собствените си крака.

Въпреки че пелерината й беше протрита, личеше, че е положила грижи за нея. По бузите й имаше бледа следа от руж, а зад едното си ухо бе затъкнала теменужка.

— Никой не е пострадал, мис — увери я той. — Сигурен съм, че вината беше изцяло моя.

Преди да я отпрати, тя смело уви облечената си в ръкавица ръка около неговата.

— Т’ва е ужасно студена нощ, сър. Мисля си, че мо’и да си търсите нещо по-мекичко от загрята тухла да ви топли лиглото.

Тя му се предлагаше. Джулиън можеше да види това в любопитно наклонената й глава, в одобрителния блясък на очите й. Тя вярваше, че е джентълмен, а не чудовище.

Нямаше какво да го спре да приеме предложението й и да я придружи в някоя близка странноприемница с износени, но чисти чаршафи. Можеше да я прелъсти със същите красиви думи, на които Порциа се подиграваше и да й се наслади както пожелае. В момента, в който прогони с умелите си милувки спомените й за непохватните ръце на потящите се, задушаващи я мъже, тя едва ли щеше да му поиска дори цент.

Но не успяваше да потисне мисълта, че може да му струва нещо много по-скъпо.

Пренебрегвайки свирепата болка на съжаление, той изрови монета от джоба на палтото си и я сложи в ръката й.

— Защо не вземеш това и не се стоплиш сама край твоя огън тази вечер?

Докосна шапката си за довиждане и прекоси улицата, където месарят тъкмо беше излязъл, за да заключи вратата на магазина си за тази вечер.

 

 

Порциа беше отново в гробницата.

Влажният мирис на ронливата земя и отдавна разложена плът изпълваха ноздрите й. Тя щеше да се парализира от ужас, ако Джулиън не беше там. Ако не беше увил силната си ръка около нея, за да успокои треперенето й. Той вече беше махнал кърпата от устата й, бе откъснал въжетата, които Дювалие беше използвал, за да я върже, за да я накара да замълчи. Търкаше със своите треперещи ръце изтръпналите й китки, за да върне чувствителността им.

— Защо Дювалие каза тези ужасни неща? — ридаейки, тя обви ръцете си около кръста му и притисна буза към гърдите му. — Защо каза, че ще ме убиеш?

Джулиън я отблъсна от ръцете си и се олюля към ъгъла, наведе глава и вдигна ръка, за да се предпази от светлината на факлата.

— Дювалие беше прав — изръмжа той. — Трябва да стоиш далеч от мен, по дяволите!

Въпреки предупреждението му, тя инстинктивно се приближи към него.

— Но защо? Защо трябва да слушам каквото и да било от жалко чудовище като него?

— Може и да е чудовище, Порциа. Но аз също съм. — Джулиън бавно наведе глава и спусна ръце, предпазвайки лицето си от светлината на факлата и от измъчения й поглед.

Тя постави ръка пред устата си, но беше твърде късно да задуши ужасения си стон. Кожата му беше опъната върху поразителните кости на лицето му, очите му бяха хлътнали, а в тях гореше някакъв примитивен глад. Сякаш всичко, което някога е бил, се бе свело до самата му същност, оставяйки от тялото му нещо, което бе едновременно красиво и ужасно. Докато го наблюдаваше, хипнотизирана от подивелия му поглед, зъбите му се наостриха и удължиха и се превърнаха в двойка блестящи кучешки зъби, сътворени от дявола само за една смъртоносна цел.

— Ейдриън не е вампир, нали? — попита тя меко, по тона й личеше, че вече знае отговора.

Джулиън бавно поклати глава.

— Ти си бил.

Той клюмна.

Нещо още по-невероятно я разсея от необичайната гледка на зъбите му. Парцаливата му риза висеше наполовина отворена до кръста, разкривайки познат знак, прогорен в плътта на гърдите му.

С отчаян вик, Порциа се затича към него. Проследи контурите на разпятието обгорено върху плътта му, сякаш можеше по някакъв начин да поеме неговата болка чрез пръстите си и повдигна пълните си със сълзи очи към лицето му.

— Мили боже, какво ти е направил той?

Джулиън преглътна и облиза пресъхналите си устни в напразен опит да ги навлажни. Гласът му стана още по-дълбок и дрезгав.

— Изтощи силите ми с разпятието и… не ми позволи да пия… за да умра от глад.

Той се опита да се отдръпне далеч от нея, но изгуби равновесие и падна на колене, тялото му се разтърси от неконтролируеми тръпки. Порциа падна на колене до него.

— Ти умираш — прошепна тя. Не можеше повече да отрича смайващите факти пред нея.

Той кимна.

— Не ми остава още… много време. Ти ще си в безопасност след това. Дювалие ще направи така, че да ни открият. — Горчива усмивка се появи на устните му. — Копелето няма да устои… да се похвали с работата си. Виждаш ли онези окови там? — попита той, насочвайки вниманието й към ръждясалите вериги, които висяха от кука, забита дълбоко в каменната стена. — Трябва да ги използваш, за да ме оковеш към стената.

Тя се отдръпна, неспособна да скрие отвращението си.

— Като някакво животно?

— Аз съм животно, Порциа! Колкото по-бързо го приемеш, толкова по-безопасно ще е за теб.

Тя разтърси глава, гласът й остана твърд, въпреки сълзите, които се стичаха по бузите й.

— Не искам да го правя. Не искам да те оставя да умреш от глад, окован като някакво бясно куче!

Той сложи ръце върху нейните, пръстите му се вкопчиха в нежната й плът със сила.

— По дяволите, момиче, трябва да ме чуеш! Не знам колко дълго още ще мога да се доверявам на себе си… да не те нараня.

— Можеш да пиеш от мен — изтъкна тя. — Колкото да останеш жив, докато някой ни открие.

Дълбоко в гърлото му се зароди потиснат стон и за първи тя разбра, че всичко това е нещо повече от жажда за кръв.

— Не разбираш ли? Ако си позволя тази първа глътка от теб, няма да мога да спра. Не и преди да е станало късно и за двама ни. — Той премести едната си ръка върху лицето й, несигурните му пръсти се разходиха по покритата й със сажди буза с унищожителна нежност. — Моля те, котенце, умолявам те…

Порциа затвори очи, за да не вижда тъжния му поглед. Знаеше какво трябва да направи. Когато ги отвори отново, успя да му се усмихне, въпреки сълзите си.

— Защо, Джулиън, знаеш, че бих направила всичко за теб? Каквото и да е. — Пренебрегвайки заплахата от смъртоносните зъби, тя взе лицето му в ръце и притисна меките си устни към неговите.

Порциа отвори очи и се вторачи в балдахина над леглото си. Тялото и сърцето й бяха погълнати от унищожителна болка. Колкото и странно да изглеждаше, тя силно желаеше да се върне в съня си отново. Да се върне в гробницата при духа на предишното й аз. Онова момиче, което бе така уверено и готово да жертва всичко — дори и самата себе си — за красивото момче, което обичаше с толкова невинност и страст.

Сънят й припомни, че някога Джулиън беше готов да направи същото. Тогава той по-скоро щеше да сложи край на съществуването си като човек без душа, без никаква надежда за спасение, отколкото да рискува да нарани нея. Тя се обърна настрани, притисна възглавницата към гърдите си в напразен опит да притъпи болката в сърцето си, и се почуди какво се беше променило. С какво толкова го държеше Валънтайн?

Тя се принуди да затвори очи, защото знаеше, че ще е много по-умно да заспи дълбоко. Но преди желанието й да се изпълни, звуците на далечна мелодия се понесоха към ушите й. Все още прегърнала възглавницата, тя седна и примигна объркано. Да не би сънят й някак си да бе извикал друг призрак от нейното минало?

Придърпвайки копринения си халат над нощницата, скочи от леглото и тихо пристъпи към вратата. Отвори я леко с очакването да открие, че музиката съществува само в превъзбуденото й въображение. Но тя се чуваше все по-силно — горчиво-сладка приспивна песен, която се носеше за спящите обитатели на имението.

Порциа завърза колана на халата си и забърза надолу по стълбите. Вместо да я обезкуражат, сенките по пустите коридори на къщата сякаш я приветстваха, притегляйки я все по-дълбоко в прегръдките си с всяка нейна стъпка. В следващия момент вече отваряше вратата на музикалния салон, жадните й сетива попиваха всяка нота, изливаща се от голямото пиано, поставено под прозореца.

Джулиън седеше пред инструмента, пръстите му танцуваха по клавишите с грацията на любовник и предизвикваха нежния и страстен отговор на пианото. Слънчевата светлина може и да беше негов смъртен враг, но лунните лъчи струящи през високия еркерен прозорец несъмнено го боготворяха. Сребристото им сияние целуваше гладката коприна на косите му и милваше силния му мъжествен профил.

На Порциа й отне само миг да разпознае музиката, която той свиреше, като първата част на „Реквием“ от Моцарт, единствената, която беше завършена от композитора преди трагичната му смърт на тридесет и пет години. Беше чувала мелодията да се изпълнява на орган в много катедрали, но никога на пиано, и никога с такава наситена дълбочина на чувствата. След прекрасното и страстно изпълнение на Джулиън, някой трудно би повярвал, че реквиемът, както твърдяха клюките и легендата, бе написан по поръчка за мистериозен непознат, който се беше оказал предвестник на собствената смърт на Моцарт. Джулиън го свиреше и като триумфален марш, и като ридание — песента на мъж празнуващ и скърбящ за собствената си тленност, преди гласът му да замлъкне завинаги.

Той изливаше целия си глад и страст в това изпълнение, приближавайки се към края му с драматичен връх. Финалната нота затрептя във въздуха като катедрален звън на камбана в свежа хладна нощ.

Преди още ехото да е заглъхнало, Порциа каза меко:

— За мъж, чиято душа принадлежи на дявола, все още свириш като ангел.

Той не изглеждаше ни най-малко изненадан да я види до вратата.

— Това е едно от любимите ми изпълнения. Помниш ли думите, които са намерени написани отстрани на партитурата — „Was eas, Domine, de morte transire ad vitam“? — изрецитира той, а латинският се плъзна без усилие по езика му.

Порциа не владееше толкова добре езика. Винаги бе по-заета да чете за леприкони и феи, за да се отегчава с толкова сухи неща.

— Да. О, Господи, душите — промърмори тя — влизат чрез смъртта… във вечния живот.

— Жалко, че не мога да предупредя бедното момче, че вечният живот не е това, което всички предполагат. И така, ще дойдеш ли да ми обръщаш страниците, котенце? — попита той, а изкривена му усмивка й напомни за многото щастливи часове, които бе прекарала, правейки точно това в замъка Тревелиън, преди да открие, че той е вампир.

— Бих се заклела, че свиреше по памет.

— Така беше. — Той кимна към нотната тетрадка отворена на стойката. — Но не съм толкова добре запознат със следващите части. Бих искал да използвам допълнителна ръка… или две. — Плъзна се по махагоновата пейка, за да направи място и за нея. Когато Порциа се поколеба, той добави: — Като моя вечна бъдеща любима, наистина няма нужда да се придържаш към моминската си скромност.

Неспособна да устои на предизвикателството, искрящо в очите му, Порциа прекоси стаята и се плъзна до него върху пейката. Пресегна се през него и отвори първата страница, опитвайки се да не забелязва нито натиска на бедрото му до нейното, нито бързото допиране на лакътя му до мекотата на гърдите й.

Докато гледаше как сръчните му ръце изтръгваха трогателно нежната мелодия на Бетовен от клавишите, беше твърде лесно да си ги представи как танцуват върху плътта й със същото умение. Не можа да се сдържи и се зачуди каква спираща дъха песен можеше да изтръгне от устните й с тези дълги, аристократични пръсти. Усети как бузите й пламнаха и крадешком погледна към лицето му, само за да открие, че той наблюдава нея, вместо клавишите.

В нея се прокрадна леко подозрение и тя се протегна, за да обърне листа с ноти, преди Джулиън да е достигнал края на страницата. Той продължи да свири, без да изпусне и една нота.

Прокашля се с такава сила, че можеше да бъде чута, въпреки вълнуващата музика.

Пръстите на Джулиън замръзнаха върху клавишите, довеждайки мелодията до фалшив край.

— О, мили боже! Разкрит съм, нали? — Носът му докосна свободно пуснатите й къдрици, когато се облегна и прошепна: — Трябва да знаеш, че винаги съм свирил по памет, дори в замъка. Просто не можех да устоя на уханието на косата ти и на начина, по който се накланяше пред мен, за да отгърнеш страницата.

Този път тя се отдръпна от него.

— Джулиън Кейн, ти наистина си непоправим негодник!

Опитваше се да държи устните си стиснати в строго неодобрение, но не успя да ги спре и те се извиха в ъглите. Той пощипна върха на носа й.

— Само когато се отнася до теб, Порциа Кабът.

Толкова много искаше да му повярва, че дори не протестира, когато погледът му се насочи от носа към устните й. Не се отдръпна и когато той нежно повдигна брадичката й с един пръст, за да погали меките й устни. Нито когато наведе глава и устните му се разделиха, за да докоснат нейните с плавната грация на пеперудени крила.

— ’ичо Джулс! ’ичо Джулс!

Те се откъснаха един от друг и се обърнаха едновременно, за да открият Елоиза стояща до вратата. С боси крака и нощница, изцапана със сладко, тя изглеждаше като мръсно малко ангелче. Макар Порциа да знаеше, че трябва да е благодарна за това навременно прекъсване, искаше да се удари, че е оставила вратата открехната.

Преди някой от тях да успее да реагира, Елоиза прелетя през стаята, хвана се за коленете на Порциа и се хвърли към скута на Джулиън.

В първия момент беше напълно объркан да намери непознато дете да подскача нагоре-надолу в скута му, но след миг на лицето му се появи възхитена усмивка.

— Ти трябва да си Елоиза! Бих познал тези очи навсякъде. — Той погледна Порциа, напълно объркан. — Но как, по дяволите, тя знае кой съм аз?

Порциа се опита да свие нехайно рамене, но осъзна, че може би е прекалено късно да избегне самопризнание.

— Не мога дори да гадая — отвърна престорено равнодушно тя, но след това додаде: — Въпреки това, предполагам, че може би има вероятност аз да съм й показала твоя миниатюра… или две, около… хиляда пъти.

За нейно огромно облекчение, точно в този момент Елоиза рязко се хвърли на гърдите му и привлече цялото му внимание. Тя се намръщи срещу лицето му и носът й се набръчка.

— Хапе ли? — попита той, докато я наблюдаваше нервно.

— Само копчета, пискюли за възглавници, перли и случайни котенца. Но котенцата имат склонност да я хапят на свой ред и това я обезкуражава.

Елоиза се протегна да го удари по бузата с пухкавите си малки пръстчета.

— Хубав! — изтананика тя и на пълничките й бузки се появиха трапчинки.

Порциа избухна в смях.

— Няма нужда да изглеждаш толкова ужасен. Това просто потвърждава, че няма същество от женски пол, което може да устои на чара ти.

— С изключение на теб — отговори той и я изгледа накриво над меднозлатистите къдрици на племенницата си.

— Елоиза!

Този път на вратата се появи Каролайн, с нея беше и бавачката на Елоиза, която я следваше по петите и стискаше нервно престилката си. Когато Каролайн видя дъщеря си в прегръдката на Джулиън, пребледня още повече.

Тя прекрачи стаята, пусна колана на халата си, който се носеше зад нея и грабна Елоиза от ръцете му.

— Ти си много непослушно момиче, Ели — скара се тя, докато заравяше лице в къдриците на дъщеря си. — Страшно много изплаши бавачката и мама.

— ’ичо Джулс! — изгука Елоиза и се изви в ръцете на майка си, така че да достигне Джулиън. — Хубав!

— Всичко е наред, сладурче — успокоително й се усмихна той. — По-добре остави бавачката да те занесе обратно в леглото, преди малките ти крачета да измръзнат.

Докато Джулиън я наблюдаваше с внимателно изражение, Каролайн без желание подаде Елоиза на чакащата до нея бавачка.

След като жената отнесе бърборещото дете, Порциа каза:

— Предполагам, че музиката я е събудила. Вината е моя, не на Джулиън. Не трябваше да оставям вратата открехната.

— А аз трябваше да намеря по-тих начин да се развличам. Само че часовете между залеза и изгрева могат да бъдат много дълги и самотни. — Джулиън стана от пейката пред пианото и застана с лице към сестра й. На устните му играеше подигравателна усмивка. — Наистина няма нужда да се терзаеш, Каро. Малка хапка като тази, трудно ще възбуди апетита ми.

След като им се поклони сковано, излезе от стаята.

Каролайн остана под лунните лъчи с покрусен израз на лицето.

— Съжалявам, Порциа. Когато видях празното й легло, си помислих…

— Знам какво си си помислила. Както и той.

Без да каже нищо повече, Порциа мина покрай сестра си и напусна стаята, изпълнена със страх от дългите самотни часове, които щеше да прекара в празното си легло.