Тереза Медейрос
Вампирът, който ме обичаше (11)

Глава десета

Порциа примигна срещу него, объркването, което се четеше в очите й, постепенно се изпари.

— Какво означава това?

Той нежно приглади косата й.

— Не съм те омагьосвал, скъпа. Вампирите не могат да принуждават смъртните против волята им. Това не е нищо повече от глупав мит.

Тя се надигна и седна, отнасяйки цялата тази прекрасна топлина и живот със себе си.

— Не ставай смешен. Разбира се, че си ме омагьосал! Ако не беше, никога нямаше да се държа по този безсрамен и разпуснат начин.

Той поклати глава.

— Боя се, че това не бе нищо повече от силата на внушението.

Тя се вторачи в него за няколко секунди, застана твърдо на краката си и приглади гънките по полата си. С разрошена коса, с устни, подути от целувките му и червенина по шията и бузите й, изглеждаше така, все едно я беше прелъстил. Вместо да го засрами, както би трябвало да стане, нейният раздърпан вид го изпълваше с желание да я придърпа в скута си и да приключи това, което беше започнал.

Ако не беше признал своето двуличие, глупак такъв, тя можеше да е твоя. Разпознавайки този гладък, мазен глас, Джулиън се зачуди дали някога наистина щеше да се освободи от Дювалие.

Наблюдаваше предпазливо как Порциа навива разбърканата си коса на стегнат кок, използвайки останалите фиби, които забиваше с такава сила, че той несъзнателно потръпна.

— Не мога да повярвам, че ми изигра такава жестока шега.

Той се изправи на крака.

— Не съм искал да бъда жесток, Порциа. Може би проявих малко хитрост, но в никакъв случай не съм бил жесток.

Отбягвайки очите му, тя оправи част от дантелата, която се беше измъкнала от корсажа на роклята и я върна на мястото й.

— Сигурна съм, че има разумно звучащо обяснение. Вероятно има някаква проста форма на хипноза, която си научил по време на странстванията си. Често съм чувала, че мошениците и шарлатаните си служат с такава измама за собствена печалба.

Той хвана китката й и я обърна към себе си, отказвайки да й позволи да го пренебрегне толкова лесно, като дивите, нежни моменти на споделената им страст.

— Може и да има идеално звучащо обяснение. Може би ти предлагам свободата да направиш това, което никога не си спирала да желаеш.

Тя го погледна втренчено, болката в очите й се бореше с копнежа. Той можеше да види желанието и да го докосне. Все още жадуваше за вкуса на целувките му, за допира на ръцете му върху нейната кожа.

— Ако това беше само една жестока шега — каза той меко и погали нежната мекота на бузата й, — тогава се опасявам, че и двамата сме изиграни.

Клепките й трепнаха, сякаш за да отрече истината в думите му, но устните й се отвориха, за да я признае. Когато той наведе устата си до нейната, за да приеме това признание, на вратата се почука.

Порциа се отскубна от него и се изчерви. Сякаш не беше просто една открадната целувка, а ги бяха заловили на местопрестъплението върху дивана.

— Влез — извика тя, приглади полите си и за последен път опипа косите си с треперещи пръсти.

Уилбъри се прокрадна в библиотеката, тънките му устни бяха мрачно извити.

— Имате гост, мис Кабът. Ще приемате ли посетители този следобед?

Тя се намръщи.

— Кой е?

— Маркизът на Уолингфорд — каза провлечено прислужникът, със същия ентусиазъм, с който би съобщил за пристигането на Чингис хан и неговата орда нашественици. — Твърди, че иска да се увери, че няма никакви тъжни последици след вашето злочесто приключение от онази нощ.

— Колко мило от негова страна — промърмори тя и хвърли многозначителен поглед към ядосаното лице на Джулиън. — Защо не го заведеш в салона и не позвъниш на Грейси да ни донесе напитки? Може би Каролайн ще бъде така любезна да ни налее по чаша топъл чай.

— Защо не го поканите тук, аз ще ви налея? — предложи Джулиън, отваряйки устни достатъчно, за да покаже заплашително зъбите си.

— От друга страна, Уилбъри, защо не поканим нашия гост в музикалния салон? Всички прозорци гледат на запад, а ние не искаме да пропуснем нито миг докато това прекрасно зимно слънце пръска така щедро лъчите си. — Порциа се усмихна на Джулиън и на бузите й се появиха очарователни трапчинки. — Надявам се, че слънчевата светлина ще подчертае най-привлекателните ми черти.

Той погледна намръщено към нея.

— О, не знам. По-скоро предпочитам начина, по който изглеждаш на тъмно. — И начина по който се чувстваш, добави недвусмислено жаркият му поглед.

След като Уилбъри напусна стаята, Порциа се придвижи бързо към вратата и се обърна към Джулиън, едва когато беше достатъчно далече от него.

— Хрумна ми, че щом и двамата ще живеем под покрива на брат ти, докато решим какво да правим с любовницата ти…

— Бившата любовница — отвърна той и скръсти ръце пред гърдите си.

— … тогава може би е най-добре да мислиш за мен като за твоя сестра.

Джулиън потръпна.

— По-скоро бих предпочел да мисля за теб като за миловидната прислужница от горния етаж, която отне… сърцето ми, когато бях на тринадесет.

— Е, добре, това поне обяснява какво се е случило — отговори бързо тя. — Сега, ако бъдете така добър да ме извините, сър, ще ви оставя на сънищата ви.

Тя се измъкна бързо през вратата, знаейки много добре, че единственото нещо, което можеше да я последва в коридора, обагрен от слънчева светлина, беше неговото разочаровано ръмжене.

 

 

— Бихте ли желали още една целувка, милорд?

Порциа протегна елегантния чаен поднос от севърски порцелан. На устните й играеше едва забележима усмивка.

Маркизът на Уолингфорд се задави с чая си, силно изпъкналата му адамова ябълка подскочи.

— Извинете, не ви разбрах?

След като Каролайн я удари силно по глезена, Порциа усети как червенината плъзна по бузите й.

— Препечена питка, милорд. Мога ли да ви изкуша да опитате още една питка?

— Ооо… е, в такъв случай…

Все още с колебливо изражение, той дръпна една сладка от подноса.

Порциа сложи подноса обратно на количката и хвърли поглед навън. Безмилостните лъчи на слънцето струяха през широкия еркерен прозорец, осветявайки всяка пролука на красиво обзаведения музикален салон, включително разделената на път прическа на маркиза и саркастичната надменност, която се появяваше на устните му, дори когато се усмихваше.

— Облекчен съм да видя, че няма никакви последствия след вашата малка лудория онази нощ, мис Кабът. Тръпки ме побиват като си помисля за съдбата, която можеше да ви сполети, докато търсехте това… — Маркизът спря и се опита да потисне ръмженето в гласа си. — Простете ми… Парченце от питката беше заседнало в гърлото ми… докато търсехте брата на виконта.

Каролайн стрелна Порциа със знаещ поглед.

— Нашата Порциа винаги е имала нежно сърце. Не можете да я вините за опита й да върне черната овца отново в семейството.

— Не изпитвам нищо друго, освен искрено възхищение от вашето християнско милосърдие, скъпа моя. — Уолингфорд удостои Порциа с тънка усмивка. — Но за изкуплението на някои изгубени души е твърде късно и е по-добре да бъдат оставени на съмнителната милост на дявола.

След неочакваната среща с Джулиън в библиотеката, Порциа би трябвало да е напълно съгласна с него. Но необяснимо защо, ръцете й внезапно се разтрепериха от гняв.

Преди да успее да разлее чая върху скута си, тя надигна чашата до устните си и отпи деликатна глътка.

— Тогава допускам, че не сте чули великолепната новина?

Усмивката му трепна.

— Каква новина?

— Джулиън се прибра вкъщи — каза тя с невинна усмивка. — След всичките тези години, той най-накрая се върна в любящото лоно на семейството си.

Изглеждайки така, сякаш чаеният поднос бе заседнал в гърлото му, Уолингфорд стана на крака и се втренчи за кратко в деколтето й.

— Кейн е тук? В тази къща? В този момент?

— Няма нужда да викате най-близко намиращия се полицай, милорд. — Порциа върна чашата в чинийката й. — Всички ние сме наясно, че сте купили хазартните му дългове.

— А аз съм сигурна, че съпругът ми ще бъде повече от щастлив да уреди дълговете, които брат му е направил, докато е бил далеч от тук — добави Каролайн и си взе още една пастичка.

Маркизът се облегна назад върху дивана, по изражението му личеше, че не е твърде доволен от тази представа.

— Далеч съм от идеята, да опетнявам този прекрасен случай с глупави разговори за търговия. Не е моя работа, но дали е разумно да позволите на… на мъж с репутацията на Кейн да живее под един и същи покрив с неомъжена и изумителна млада жена.

Порциа изви едната си вежда.

— Това също не е моя работа, но се чудя дали вашата годеница има същата цинична гледна точка.

Въпреки оскъдната светлина, можеше да види, че погледът на Уолингфорд потъмня.

— В момента аз и мис Енгълууд сме отчуждени и нейното мнение вече не е моя грижа. Просто опитът ми доказва, че най-доброто, за което могат да се използват черните овце в повечето семейства, е за месо.

Порциа рязко скочи на крака.

— Боя се, че трябва да ви оставя на грижите на сестра ми, милорд. Чувствам, че ми е малко горещо и се опасявам, че може да е някакъв вид треска.

— Нищо заразно, надявам се — дръзна да каже той, извади парфюмирана кърпичка от джоба на жилетката си и я задържа пред носа си.

Усещайки силно подозрителния поглед на Каролайн върху себе си, Порциа му се усмихна хладно.

— Нищо, за което да се притеснявате, милорд. Изглежда аз съм единствената, която е податлива на тази конкретна болест.

Направи грациозен реверанс и излезе от музикалния салон, надявайки се да намери лек за страданието, което я измъчваше, преди да се окаже фатално за сърцето й.

 

 

Зимната нощ падна тежко и рано, вземайки топлината със себе си и оставяйки искрящи целувки от скреж по стъклото на прозореца в спалнята на Порциа. Макар да знаеше, че мракът ще освободи Джулиън и той ще може да обикаля къщата, тя нямаше намерение да се превръща в затворник в собствената си стая. Веднага след като Ейдриън изпрати съобщение, че Ларкин е пристигнал, щеше да се присъедини към тях, за да обсъдят плановете за бъдещето на Валънтайн. Или липсата на такива, помисли мрачно тя.

Безпокойството й растеше. Хвърли настрани книгата с поеми на Байрон, която се опитваше да чете и се отправи към прозореца. Само след една-единствена среща, Джулиън я накара да жадува за сенките, да жадува за падането на нощта и за неговото докосване. Веднага след първата му целувка се беше запалил този странен копнеж, това постоянно безпокойство. Погледна бронзовия часовник над камината. Деликатната месингова стрелка за часа вече пълзеше към седем.

Порциа отиде до вратата и надникна към стълбите. Дочу слабо басово буботене на мъжки глас, който се носеше от първия етаж на градската къща.

Подозрението й нарасна и тя забърза надолу по стълбите, но спря, за да погледне от площадката на втория етаж. Двуколката на Ларкин вече беше спряла на алеята зад градската къща с подходяща двойка червеникавокафяви коне, които изпускаха облаци пара в мразовития въздух.

Решителните й крачки я отведоха покрай двойка слисани слуги директно до вратата на кабинета на Ейдриън. Тя я отвори, без да си прави труда да почука.

Ейдриън се беше разположил на ъгъла на бюрото си, докато Ларкин и Джулиън се изтягаха в кожени столове от двете му страни. Всеки от мъжете имаше пура в едната ръка и чаша с портвайн в другата. Ейдриън и Ларкин поне имаха достатъчно разум да изглеждат виновни.

Порциа затвори вратата след себе си с решителен удар, мигайки сред облака от дим, който се беше образувал в слабо осветената стая. Въпреки че Ларкин и Ейдриън веднага оставиха пурите от уважение към нейното присъствие, Джулиън дръпна дълго и лениво от неговата, след което издуха тясна ивица от дим, който се уви около него като ръка на любовница. Модерната му бледност беше дала път на здравословна руменина, което я накара да се усъмни, че Уилбъри е направил късна разходка до месарския магазин.

— Простете ми, че закъснях — студено каза тя. — Поканата ми сигурно се е изгубила по пощата.

Ейдриън потръпна.

— Моля те, не се обиждай, Порциа. Ние просто не виждахме причина да ти причиняваме повече страдания.

— Колко грижовно от твоя страна да вземеш предвид моята деликатна чувствителност. Може би трябва да се оттегля в спалнята си да подреждам цветя или да избродирам покривка с вдъхновяващи проповеди върху нея.

— Не се опитвам да те отпратя. Като се има предвид какво преживя миналата нощ, си помислих, че ще е най-добре, ако ни позволиш да се опитаме…

— Позволи й да остане. — Опрял единия си крак върху коляното на другия, Джулиън загаси пурата си върху подметката на ботуша, преди да я метне към огъня в камината. — Тя си е спечелила правото да е сред нас.

След като Ларкин стана бързо от стола си и я настани в него, Порциа неохотно кимна на Джулиън в знак на благодарност. Ларкин разположи върлинестата си фигура под прозореца, а проницателният му поглед заснова между двама им.

Ейдриън остави чашата си на бюрото и потърка челюстта си. Изглеждаше така, сякаш желаеше да се намира някъде другаде.

— Джулиън просто ни обясняваше как е направил… ъъъ… познанството си с тази жена.

— Тя не е жена — категорично заяви Порциа, — а чудовище.

Джулиън повдигна вежда в нейна посока, без да й остави друг избор, освен да му отвърне със същата монета. Тя сведе поглед към скута си, но отказа да се изчерви.

Докато все още я наблюдаваше, той глътна щедро от портвайна си.

— Както казвах, преди да ни прекъснат, боя се, че не бях много сръчен в събирането на сведения, когато отидох за пръв път до Париж, за да търся вампира, който е превърнал Дювалие. Повелителят на свърталището беше по-скоро противен и сприхав и освен това мразеше британците дори повече, отколкото ненавиждаше смъртните. Когато разбра, че искам да разруша някой от моя собствен вид, за да мога да върна душата си, не го прие много добре. Върза ме за кол, потопи ме в масло и обмисляше как да ме измъчва, когато Валънтайн дойде и спаси живота ми.

Порциа подсмръкна.

— Колко мило от нейна страна.

— И аз си помислих така, още повече, че в онзи момент косата ми пушеше — каза сухо Джулиън. — Понеже тя се намеси в моя полза, я осъдиха на изгнание от свърталището и двамата трябваше да напуснем Париж.

— Поне сте могли да разчитате един на друг. — Порциа се наведе към него с любопитство и широко отворени очи. — И така, преди или след като станахте любовници, разбра, че тя държи душата ти.

— Порциа! — Ейдриън отпусна глава върху ръцете си със стон, а Ларкин погълна наведнъж портвайна си и се загледа през прозореца с внезапен интерес.

Но Джулиън срещна погледа й прямо.

— Боя се, че след. Както изглежда, щеше да бъде крайно лицемерно от моя страна да я унищожа за благодарност, че ме е спасила.

— Забравих, че си човек, който винаги плаща дълговете си — каза тя меко, — въпреки че Уолингфорд може и да не е съгласен.

— Достатъчно за миналото — каза Ейдриън и си спечели един облекчен поглед от страна на Ларкин. — Тази вечер сме се събрали, за да подсигурим бъдещето на Порциа. Ако тази Валънтайн е толкова жесток противник, колкото казвате, тогава защо си тръгна миналата вечер?

Джулиън изпухтя.

— Не е оцеляла толкова дълго, като е постъпвала глупаво. Тя е добре запозната с твоята репутация на ловец на вампири.

— Може би вече е напуснала Лондон — предположи Ларкин.

— Тя няма да го остави — каза Порциа глухо, но с абсолютно убеждение.

— И няма да остави Порциа, не и след като знае къде да я намери… поне не и жива — добави Джулиън мрачно. — Дори да успея да я намеря и някак да я убедя да избяга с мен, тя просто ще остави след нея някой от своите любимци, за да приключи с Порциа. Трябва да я заловим, преди да даде тези заповеди.

— А ако изпратя Порциа някъде надалеч? — предложи Ейдриън. — Мога да изпратя нея, Каролайн и Елоиза в замъка, докато уредим този въпрос.

Порциа настръхна.

— Няма да й доставя това удоволствие да избягам от нея.

— Тя ще я последва, така или иначе — изтъкна Джулиън.

Ларкин се удари по тясната брадичка.

— Ако знаем, че ще тръгне след Порциа, тогава защо не седнем и не изчакаме тя да направи следващия ход?

Джулиън заклати глава.

— Защото е достатъчно умна, за да изчака удобен момент. За импулсивно същество, може да бъде необикновено търпелива. Ще изчака, докато намалим бдителността си. И тогава ще бъде твърде късно.

— Освен това — каза Порциа, — трябва да я измъкнем от скривалището й, преди да е убила още невинни жени.

Тя застана пред огнището. Усещаше остро как тежкият поглед на Джулиън следва всяка нейно движение.

— Изглежда, че действа под заблудата, че Джулиън все още таи някакви сантиментални чувства към мен, което както всички знаем, е напълно невярно.

Въпреки че челюстта на Джулиън се стегна, той благоразумно запази мислите си за себе си и глътна още веднъж от портвайна.

— Ако само можем да намерим начин да използваме ревността й като оръжие срещу нея… — Порциа почукваше с пръст по долната си устна. — Продължавам да мисля за нещо, което Дювалие каза точно преди да затвори мен и Джулиън заедно в гробницата.

Ейдриън и Ларкин си размениха разтревожени погледи.

— Ти едва не умря в онази гробница, миличка. Няма нужда отново да преживяваш толкова болезнени спомени.

— И твоят брат също за малко не умря — напомни му тя, преди да се обърне към Джулиън. — Спомняш ли си какво каза Дювалие, точно преди да ме бутне в ръцете ти? Той каза, че ако вземеш душата ми, можеш „да се наслаждаваш вечно на компанията ми“.

— Как мога да забравя? Той ми предложи, да те направя моя вечна любима. — Джулиън разклати портвайна, останал на дъното на чашата, изражението му беше горчиво. — За такова безжалостно копеле, беше доста романтичен.

— Какво ще стане, ако накараме Валънтайн да повярва точно в това? — Порциа докосна с ръка белия шал, увит около шията й. — Тя вече знае, че си ме белязал. Така че, защо не я накараме да повярва, че си се върнал в Лондон, за да довършиш това, което си започнал преди толкова време? Има ли нещо, което може да я вбеси повече от това? Едва ли ще я нараним повече, дори да й хвърлим светена вода в лицето!

Въпреки че направи смел опит, Порциа не успя напълно да скрие удоволствието си от тази възможност.

— Мислех, че се опитваме да ти спасим живота, не да я подтикнем да те убие по-бързо — изтъкна Ларкин. — Като я вбесим, няма ли да я направим още по-опасна?

— Може би. Но това ще я направи и по-прибързана и склонна да прави грешки. Ако наистина вярва, че Джулиън е избрал мен, вместо нея, няма да чака подходящия момент много дълго. Търпението й ще се е изчерпало.

— Както и твоят живот, ако направиш една грешна стъпка — напомни й Ейдриън намръщено.

Джулиън я наблюдаваше със същия скептицизъм.

— Наистина ли вярваш, че можеш да се маскираш като вампир достатъчно убедително, за да заблудиш Валънтайн?

Порциа се отдръпна.

— Защо не? Твоят вид се разхожда измежду нас смъртните след всеки залез на слънцето. Вие ядете нашата храна. Пиете виното ни. Танцувате на нашата музика. Дишате като нас. — Срещна предизвикателният му поглед и продължи с дрезгав глас: — Дори правите любов с нас.

Този път вместо чашата си, Ейдриън потърси шишето с портвайн. Отпи една голяма глътка, преди да подаде бутилката на благодарния Ларкин.

— Обаче е по-лесно да се измамят смъртни — отговори Джулиън меко, без да я освобождава от хипнотичния си поглед.

За част от секундата, Порциа се озова отново в библиотеката… и в ръцете му.

— Може би защото като деца сме вярвали в русалки и леприкони, в благородни принцове на бели коне и сега се налага да оставим подобни глупави фантазии зад гърба си.

— Валънтайн не е глупава. Ти не просто трябва да я убедиш, че съм те превърнал във вампир. Ще трябва да я накараш да повярва, че си влюбена в мен.

— Това едва ли ще е толкова трудно. — Гласът на Порциа прозвуча твърде ведър, дори за нейните уши. — Самият ти каза, че съм съвършена актриса.

Ейдриън въздъхна, видимо изчерпал всички аргументи.

— Мислиш ли, че този план има шанс да проработи, Джулс? Ти познаваш тази… жена по-добре от всеки друг.

— Във всеки смисъл на думата — не се стърпя да добави Порциа.

Джулиън я изгледа с поглед, който би накарал всеки непознат, който можеше да срещне в някоя тъмна алея, да се свие от страх. Ларкин се изкашля.

— И как Валънтайн ще научи, че това важно събитие изобщо се е случило? Трябва ли да пуснем обява в „Безсмъртен вестник“?

Джулиън погледна към огъня. Порциа вече разпознаваше твърде добре изражението му.

— Може би знам един начин.

Всички обърнаха поглед към него.

— Ейдриън може и да е прогонил всички вампири вън от Лондон, но не ги е изгонил от Англия. Има преуспяващо свърталище от тях, които живеят в провинциална къща в Колни, на по-малко от час езда от града.

— Чух слухове за съществуването на такова място — призна Ейдриън. — Предполагам, че трябваше да го посетя, но сега, когато Елоиза се роди… — Той сви рамене, не желаейки да признае, че раждането на дъщеря му го насърчаваше да се отнася с повече внимание към живота си.

— Подслоних се там за малко, след като Кътбърт се премести в къщата на баща си — каза Джулиън. — Повелителят спечели имението от облог с един жалък пияница, който вече беше заложил останалата част от семейното богатство. Трябва да знаете, че вампирите са по-ужасни клюкари от смъртните. Ако направим изявление там, мога да ви обещая, че Валънтайн ще чуе всичко за това, преди зората да е настъпила.

— Ооо, страхотно! — сухо възкликна Порциа. — Толкова обичам партитата в провинцията. Кога тръгваме?

— Не започвай да планираш представлението си все още — предупреди я Ейдриън. — Ако си мислиш, че ще ти позволя да влезеш в това свърталище на чудовища съвсем сама…

— Няма да е сама. — Джулиън стана от креслото и се приближи към Порциа, авторитетната нотка в гласа му учуди дори Ейдриън. — Ще бъда до нея през цялото време.

Брат му го изгледа невярващо.

— Не беше ли ти този, който ме държа буден до зазоряване, проглушавайки ушите ми, защото съм се оставил да ме убеди да я използвам за примамка.

— Няма да бъде примамка този път. Аз ще съм. След като веднъж Валънтайн открие, че „съм я предал“, ще бъде твърде настървена за моето унищожение, за да се тревожи за някой друг. — Взе ръката на Порциа, придърпвайки я по-близо до себе си. — И мога да ти обещая, че по-скоро ще си забия кол в сърцето, отколкото да позволя на някой, жив или безсмъртен, да докосне дори косъм от главата на Порциа.

Преди Порциа да може да реагира на това впечатляващо обещание или обезоръжаващото усещане на пръстите му върху ръката си, Ейдриън каза:

— Ако очакваш да дам благословията си за този отвратителен малък съюз, трябва да ми кажеш точно какво възнамеряваш да правиш с плячката ни, след като капанът се затвори.

Порциа си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се престори, че бъдещето й не зависи от отговора на Джулиън.

Той замълча за един дълъг момент, преди най-накрая да каже:

— Ще я отведа далеч оттук. Толкова далеч, че никога да не може да нарани някого, когото… — Той спря, хватката му върху ръката на Порциа се стегна и стана почти болезнена. — Когото и да било.

Чувствайки се крехка, като една от овчарките от Дрезденски порцелан, които искаше като дете, Порциа измъкна ръката си от неговата.

— Ако ме извините, господа, вероятно трябва да отида да информирам сестра си, че ще присъствам на провинциално парти утре вечер, дадено в свърталището на кръвожадни вампири.

След като вратата на кабинета се затвори след нея, Ейдриън поклати глава, а на красивото му лице се изписа объркване и гняв.

— Какво, по дяволите, правиш, Джулиън? Не разбирам нежеланието ти да унищожиш това създание.

Джулиън се обърна към него с блеснали тъмни очи.

— Може би и аз никога няма да разбера твоето нежелание да разрушиш мен. — Той се завъртя на пети и се отправи към вратата.

— Къде си мислиш, че отиваш? — попита Ейдриън и блокира пътя му.

— Навън — отговори Джулиън кратко, отказвайки да отстъпи дори инч, пред по-големия си брат. Навремето Ейдриън можеше да го укроти само с един разочарован поглед, но сега стояха един до друг, с еднаква височина и решителност.

— Наистина ли мислиш, че това е разумно?

— Не знам. Зависи от това, дали съм тук като твой гост, или като твой затворник?

След като решителният израз на Джулиън не се разколеба, Ейдриън неохотно отстъпи встрани и освободи пътя му, оставяйки го да излезе от кабинета и къщата.