Тереза Медейрос
Вампирът, който ме обичаше (10)

Глава девета

Почукването по вратата на Порциа бе учтиво, но продължително.

Единственият й отговор бе да се сгуши в кушетката до прозореца и да се завие до брадичката с одеялото. През прозореца вече се виждаха първите лъчи на слънцето, оповестяващи края на нощта.

Тя чу как вратата леко изскърца, когато се отвори и миг след това отново се затвори. Без да се обръща, тя каза:

— Казвала ли съм ти, че има моменти, в които ми се иска да беше вампир, така че да не можеш да влезеш в стаята ми без покана?

— Не си ли чула? — попита Каролайн, когато пресече стаята и застана на отсрещната страна на кушетката. — По-големите сестри са по-могъщи от вампири. Нито чесънът, нито разпятието могат да ни спрат, когато решим да се намесим.

Тя извади кърпичка с инициали от корсажа си и я предложи на Порциа. Това беше кърпичката, която Ейдриън й бе подарил на първата им среща. Порциа я взе и издуха носа си шумно. В момента не й беше до сантименталности.

— Сега когато успях да доведа блудния син вкъщи, не трябва ли да се погрижиш за тържественото му посрещане? Или той ще го направи сам?

— Не мисля, че е имал възможност. Той и Ейдриън прекараха почти цялата нощ заключени в кабинета.

— О, ето защо били тези крясъци. Съмнявам се, че е останала някаква мазилка по тавана там долу.

Каролайн седна на кушетката до нея и подгъна колене.

— Ейдриън ми каза какво се е случило в Черинг Крос.

— Каза ти, а? Каза ли ти също, че докато аз се захласвах по брат му и правех себе си на глупачка, Джулиън се е търкалял в леглото с вампирка, пред която Лукреция Борджия изглежда като Дева Мария? И случайно тази вампирка притежава душата му, закътана в дамската й чантичка.

— Май спомена нещо такова — отбеляза Каролайн. — Ларкин ще се прибере довечера, така че ще обсъдят какво да правят с нея.

— Господи! — каза Порциа оживено. — Колкото по-скоро тя изчезне, толкова по-скоро Джулиън ще може да се върне към живота, който е избрал.

Каролайн въздъхна с очевидно нежелание да продължи разговора.

— Не се опитвам да му намеря извинение, мила, но когато той замина да търси душата си, ти беше малко…

— Недей! — каза предупредително Порциа, размахвайки пръст. — Ако кажеш дете ще се развикам толкова силно, че Уилбъри ще трябва да ме заключи в килера заедно с близнаците.

— Наистина ли го обвиняваш, че замина? Какво можеше да ти предложи, освен опасности и страдание?

— Да не се опитваш да кажеш, че всичко, което е направил, го е сторил заради мен? — Порциа усети как очите й се пълнят със сълзи. — Колко благородно от негова страна да жертва тялото си на олтара на унищожението и разврата!

— Той знаеше, че не може да промени това, което е. Дори и заради теб.

— Но ето го изкушението, нали, Каро? Щом я е открил, той е могъл да промени това, което е. Заради мен. Но не го е направил. — Тя поклати глава, бършейки сълзата потекла по бузата й. — През всичките тези години вярвах, че аз съм единствената, която може да го спаси, а в същото време, той никога не го е искал.

Каролайн нежно премести влажния кичур коса от бузата й.

— Може би не е вярвал, че го заслужава.

Страхувайки се да не рухне заради съчувствието на сестра си, Порциа се уви по-плътно със завивката и обърна поглед към прозореца.

— Може би е бил прав.

Когато Каролайн тихо се изниза през вратата, Порциа продължи да наблюдава как сенките на нощта бавно се оттеглят, отнасяйки със себе си последните й момичешки мечти.

 

 

През този ден Порциа се застоя в спалнята си чак до следобед. Тя можеше да се крие там безкрайно, но не искаше семейството й да мисли, че се сърди или по-лошо — че лекува разбитото си сърце. Слънцето най-после бавно се оттегляше, но до залез имаше още няколко часа и тя не се притесняваше, че може да налети на Джулиън на някоя безлюдна площадка.

След като го чакаше да се прибере вкъщи повече от пет години, все още й бе трудно да повярва, че вече се намират под един покрив.

Тя се спусна грациозно по извитото стълбище с ръка върху парапета.

Беше чисто съвпадение, че бе избрала да облече една от най-хубавите си дрехи — дневна рокля, изтъкана от фина коприна от областта Спитъл в Западен Уелс, която бе със същия наситен син цвят като очите й.

През последните десет години модата бе измествала ръкавите все по-надолу по раменете, а дълбокото V-образно деколте на корсажа й служеше единствено, за да акцентира върху тънката й талия и разкошната пълнота на налетите й гърди.

От заобленото деколте се подаваше фина дантелена шемизетка. Порциа бе заменила обичайната си кадифена лента с шал от бял японски газ, преметнат около шията й два пъти, така че краят му да се носи след нея като ангелски криле. Докосна косата си с ръка. Макар че не бе дала указания на прислужницата си да се постарае в оформянето на прическата й, резултатът бе невероятен. Бяха необходими повече от тридесет фиби, за да навие тежките кичури на върха на косата й, оставяйки няколко лъскави къдрици да падат свободно около лицето й.

Тя подмина позлатената рамка на огледалото във фоайето, но след миг спря и се върна обратно. Не можа да устои и пощипа леко бузите си, за да придобият цвета на свежи рози. Защо да не се стреми да изглежда колкото може по-добре? Все пак една млада дама никога не знае кога някой приемлив ухажор може да я посети.

Тя въртеше брадичката си от едната на другата страна и се възхищаваше на отражението си, когато смъртнобледа фигура, облечена в черна ливрея се появи иззад лявото й рамо.

— Уилбъри! — възкликна тя, опитвайки се да успокои разтуптяното си сърце. — Наистина трябва да спреш да се промъкваш зад мен по този начин. Ако не беше отражението ти в огледалото, можех да се закълна, че си вампир!

Въпреки че сбръчканото лице на иконома бе намръщено както обикновено, в очите му безспорно проблесна радост.

— Чухте ли, че господарят Джулиън се прибра вкъщи?

Порциа се обърна, за да го погледне в лицето. Беше сигурна, че е напълно наясно, че тя знае много добре за завръщането на Джулиън у дома. Възрастта не бе притъпила зрението на свадливия, пъхащ носа си в чуждите работи старец, нито пък слуха, или съобразителността му. Той със сигурност знаеше и кога точно предишната нощ бе спряла да плаче и бе потънала в дълбок сън, сгушена във възглавницата си.

— Чух подобен слух — каза тя превзето. — Предполагам, че си подремва в избата? — Без да каже нито дума, Уилбъри вдигна ръка и посочи с дългия си кокалест пръст вратата на библиотеката. Трябваше му само коса и пелерина с качулка и можеше да мине за самата Смърт.

Порциа се взря във високата дъбова врата, сякаш това бе входа за собствената й крипта. Не очакваше да се сблъска с изкушението толкова скоро. Но може би така беше по-добре. В крайна сметка, какъв по-добър начин, за да докаже както на семейството си, така и на себе си, че вече не е подвластна на изкусителния чар на Джулиън?

Усмихна се на Уилбъри, сякаш нямаше нито една грижа.

— Може би трябва да надникна при него и да видя дали си почива удобно?

— Това ще бъде много любезно от ваша страна, госпожице. — Икономът оголи жълтите си зъби срещу нея в странно подобие на усмивка.

Порциа направи две неуверени стъпки към вратата и се обърна, решена да информира Уилбъри, че е размислила и че може би е най-добре господарят Джулиън да бъде оставен необезпокояван поне за следващия век или два.

Но… икономът го нямаше. Бе успял да изчезне, без да се чуе дори и едно изскърцване от старите му кости. Порциа въздъхна тревожно и се обърна към вратата.

Преглъщайки опасенията си, тя се вмъкна в библиотеката и затвори тежката врата след себе си.

Можеше да разбере защо стаята бе тъй привлекателна за вампир, който се нуждае от почивка. Две от стените бяха облицовани с наситен тъмен махагон, а останалите две бяха заети от рафтове с книги от пода до тавана.

В стаята имаше само един тесен прозорец и той бе покрит с непрозрачни завеси от кадифе, които не само бяха дръпнати, но и старателно заковани — несъмнено от Уилбъри.

Така за малката Елоиза би било извънредно трудно да ги плъзне случайно настрани и да пропусне слънчевата светлина, която нямаше да остави от чичо й нищо друго, освен обгорено петно на червено-златистия турски килим.

Когато очите й привикнаха към мъждивата светлина, Порциа успя да различи силуета на човек, изтегнал се на един от диваните до незапалената камина. Тя се приближи към него и сърцето й затуптя в един твърде познат ритъм.

Джулиън бе само по риза, панталони и чорапи. Ризата му беше отворена около шията и разкриваше тъмните косъмчета по гърдите му.

Главата му лежеше на сгънатата му ръка, а дългите му мускулести крака се протягаха пред него. Копринените му тъмни мигли почиваха върху бузите му.

Съдейки по неестественото спокойствие на гърдите му, изглежда се намираше в дълбок покой.

Порциа почувства как сърцето й омеква, противно на волята й. Сега той не бе заплаха за никого. Свръхестествената му сила и хищническите му инстинкти можеха да го правят почти невидим през нощта, но същите тези инстинкти го предаваха с изгряването на слънцето, оставяйки го уязвим като дете.

Тя се чудеше дали той още сънува. Дали се разхождаше из слънчеви поляни или сенките на нощта бяха завладели и часовете, през които спеше, както тези, през които бе буден. Преди да успее да се въздържи, тя се протегна и отметна настрани упорития кичур, който винаги падаше на челото му. Той се размърда и тя издърпа рязко ръката си обратно, ужасена колко лесно бе предала ново придобитото си равнодушие. Порциа непоколебимо му обърна гръб, решена да го остави на сънищата му, каквито и да бяха те.

Бе преполовила пътя до вратата, когато дочу нещо зад себе си.

Тя се обърна бавно. Очите на Джулиън все още бяха затворени, прекрасното му лице бе напълно спокойно. Но изпълненият с презрение глас на Валънтайн сякаш кънтеше в тишината: „Как бих могла да не знам коя си, когато Джулиън непрекъснато шепнеше името ти насън?“.

Порциа се поколеба, знаейки, че ако се задържи тук, ще бъде най-голямата глупачка. Джулиън се размърда отново, устните му се движеха, без да издават звук. Съпротивата й се разпадна пред силата на любопитството и тя се върна внимателно при дивана.

Лека усмивка бе извила устните му.

— О, скъпа — прошепна той. — Устните ти са по-сладки от вино. Ще ми дадеш ли още една глътка?

Порциа ахна. Трябваше да предположи, че сънищата му нямаха нищо общо със спокойни романтични разходки из слънчеви ливади. Хвърли виновен поглед към вратата. Знаеше, че трябва да се върне обратно и тихо да излезе от стаята, но вместо това се намери наведена по-близо до дивана, за да не рискува да изпусне нито дума.

Дрезгав кикот се изплъзна от устните му, предизвиквайки възхитителна тръпка по гръбнака й.

— Малка кокетка такава, знаеш, че винаги ме е гъдел, когато ме целуваш там.

Тя сведе подозрителния си поглед по продължение на неговото слабо, добре развито мускулесто тяло, чудейки се, къде точно е това „там“.

— О, това е, ангел мой… малко по-надолу… ах… — Въздишката му се стопи в дрезгав стон.

Устата на Порциа пресъхна. Тя повя на зачервените си страни, чудейки се как може да е толкова топло в стаята, когато камината не бе запалена. Дори по-лошо, топлината сякаш се разнасяше като разтопен мед по гърдите и корема й.

Гласът на Джулиън отново стана шепот. Забравяйки напълно за фината си красива рокля, Порциа коленичи и се надвеси над него, напрягайки се да чуе думите му.

Устните му почти докосваха ухото й, когато той прошепна:

— Ангел мой… сладка моя… скъпа моя…

Тя затаи дъх, подготвяйки се за момента, в който той ще изрече името на Валънтайн.

— … моя безсрамно любопитна Порциа.

Тя отдръпна главата си назад и откри, че Джулиън гледаше право в нея, дяволитите му тъмни очи искряха от триумф и насмешка.

— Ах, ти, невъзможен дявол! Беше буден през цялото време, нали? — Изправяйки се на крака, тя грабна една от възглавниците на дивана и започна да го налага с нея.

Той вдигна ръце, за да се предпази от ударите й, като продължаваше да се смее силно.

— Надявам се да не си въоръжена. Ейдриън ми зае тази риза и не ми се ще да му я върна с отвратителна дупка точно над сърцето.

— Би трябвало да те застрелям, задето се подигра с мен по този вулгарен варварски начин!

— Предполагам, че не е неучтиво една дама да подслушва джентълмен, особено докато той спи?

Когато той прехвърли дългите си крака през дивана и седна, Порциа осъзна каква глупачка е била, за да повярва, че той е беззащитен. Неговата бледност само задълбочаваше поразителните му хлътнали скули и изострения обсидианов блясък в очите му. С разрошената си коса и закачливите трапчинки, той приличаше на самото изкушение, непреодолима покана да съгрешиш.

Тя се отдалечи от него, стискайки възглавницата пред гърдите си като щит.

— Ти не спеше, а и аз не подслушвах. Просто… — тя спря, опитвайки се да се сети за подходящо оправдание — … търсих една книга, която мисля, че оставих на дивана.

— И си останала с впечатлението, че съм я погълнал?

Тя го погледна укорително.

— Трябваше да се досетя, че се подиграваш с мен. Нито една жена, която има капчица морал, не би се оставила да бъде съблазнена от подобни банални глупости. Устни по-сладки от вино, как не!

Той потупа с ръка сърцето си, потрепвайки театрално от мнима болка.

— Ти ме искаш, Порциа. Едно е да стреляш по мъж, съвсем друго да го клеветиш относно любовните му умения. — За неин ужас той стана и започна да се приближава бавно и тихо към нея. — Да не би да намекваш, че няма да се разчувстваш, ако ти кажа, че кожата ти е също толкова гладка и сладка като прясна сметана? — Той сведе жаркия си поглед към устата й. — Че не мога да те изкуша да ми позволиш да си открадна целувка, шепнейки, че устните ти са като сочни, зрели череши, молещи да бъдат… откъснати?

Пренебрегвайки предателското изтръпване на тези устни, тя се принуди да остане на място, дори когато той спря на по-малко от крачка разстояние от нея.

— Не, но мога да усетя внезапно и неконтролируемо желание за пресни плодове.

Той обхвана брадичката й с ръка и внимателно проследи извивките на плътната й долна устна с палеца си. Подигравателният блясък бе изчезнал от очите му, оставяйки ги любопитни и навъсени.

— Какво ще кажеш за забранения плод? Дали ще установиш, че е толкова съблазнителен?

— Не и ако ми е предложен от безскрупулна змия. — Отдръпвайки се от неговите ласки, за да скрие смущаващото му въздействие върху нея, тя каза: — Ако всичко, което можеш да предложиш на една жена са тези глупости, тогава може би е добре, че имаш свръхестествени умения, които да ти помагат при съблазняването.

Въпреки слабата светлина, тя можеше да се закълне, че видя проблясък на истинска болка в очите му.

— Наистина ли вярваш в това? Наистина ли мислиш, че единствения начин, на който мога да се надявам, за да привлека жена в леглото си, е да й въздействам по някакъв нечестив начин с очарованието си?

Тя сви рамене, толкова нервна от докосването му, че вече не бе напълно сигурна в какво точно вярва.

— И защо не? Ти призна, че на покрива Дювалие те е насърчил да се възползваш от тъмните си дарби. Ако вампир наистина може да наложи волята си върху ума на смъртните, както предполага легендата, тогава какво би те спряло да използваш този дар над бедните, нищо неподозиращи жени.

Тя остана изненадана, когато той рязко се обърна на петите си и отиде при огнището. Отстъпление бе последното нещо, което очакваше от него и тя не успя да потисне напълно коварния пламък на разочарованието.

Той дълго време стоя с гръб към нея, преди бавно да се обърне.

— Ела тук, Порциа.

— Моля?

Той я повика с пръст, движението бе едновременно лениво и заповедническо.

— Ела тук. При мен.

Тя се намръщи и без да осъзнава направи стъпка към него.

— Какво си мислиш, че правиш?

Той изви дяволито вежда.

— Приеми тъмните ми дарби. Ела при мен, Порциа. Сега.

Започнала да осъзнава, че думите му не бяха молба, а заповед, Порциа се вгледа в очите му. Сякаш хипнотичен пламък гореше в опушените им дълбини, замайвайки я като молец, безпомощно привлечен от нещо, което е предопределено да го унищожи.

Възглавницата се изплъзна от пръстите й и падна на пода. Усети неудържимо влечение, сякаш той някак бе свързан с нея с невидима, но неразрушима връзка. Тогава тя се насочи към него, поставяйки единия си крак пред другия, докато не застана точно пред него.

— Докосни ме — заповяда той, а пламенните му очи бяха лишени от съвест и милост.

Завладя я трепет, но тя не можеше да каже дали е породен от страх… или от очакване.

— Моля те, Джулиън… — прошепна тя. — Не прави това.

Той се наведе към ухото й и отвърна на шепота с шепот.

— Сложи ръцете си върху мен.

Сякаш притежавайки собствена воля, ръцете й се понесоха към гърдите му. Тя го докосна, разтваряйки пръстите си, милвайки твърдата, мускулеста шир на гърдите му през тънкия ленен плат на ризата. Той не се помръдна, за да я докосне, а застана неподвижен, сякаш бе мраморна статуя под любящата ласка на скулптора. Дясната й ръка се скиташе свенливо към отвора на ризата около шията му, за да бъдат кожа до кожа, плът до плът. Тя нежно прокара пръсти през къдравите косъмчета на гърдите му, обвивайки ръката си около широката му шия. За чувствителните й пръсти неговата кожа бе като топъл сатен, опънат върху бронз. Тя се вгледа дълбоко в очите му, безпомощна пленница на неговата воля. В този момент би му дала всичко, което поиска от нея, включително и шията си. Но знаеше, още преди да проговори, че той не искаше това.

— Целуни ме.

Думите му бяха повече като ехо на шепот в ума й, но тя не можеше да им се противопоставя, както и приливът не можеше да устои на неумолимото привличане на луната.

Притегляйки главата му надолу към своята, тя притисна устните си съвсем леко до неговите. Забраненият плод никога досега не е бил толкова изкусителен… или сладък. Може би ако затвори очи, помисли си тя, ще може някак да развали порочното заклинание, което той бе хвърлил върху нея.

Но тъмнината само я накара да му се отдаде по-лесно, да се притисне по-силно към него. Когато нежните й целувки докоснаха твърдата извивка на долната му устна, тя въздъхна дълбоко и прошепна името му, преди да задълбочи възхитителното триене на устните им.

Той все още не бе отвърнал на ласката, принуждавайки я да поеме цялата инициатива, да му достави удоволствие. Неговото предполагаемо безразличие само я направи по-решена да го принуди да й отговори. Спомняйки си как той завладя устата й с такава дързост на онзи снежен покрив, тя разтвори устни и открадна от неговия вкус с езика си.

Когато Порциа му предложи нежната сладост на отворената си уста, Джулиън простена и се предаде. Той уви ръце около нея, почти я повдигна от земята в отчаянието си да прилепи привлекателните й извивки към твърдото си гладно тяло. Не знаеше какво го накара да направи първия ход в игра, която нямаше шанс да спечели, но не можеше да спре главозамайващия прилив на триумф, който изгаряше вените му, щом тя се разтопи в прегръдките му.

Джулиън възнамеряваше да я очарова, но всъщност той бе този, който бе омагьосан от копринения дъх на въздишките й, топлото кадифе на кожата й и медената наслада на устните й. Тя направи своето заклинание без нито една дума, подвеждайки го с обещанието за удоволствия, на които нито един мъж не би могъл да устои. Искаше я повече от всяка жена, която някога бе вкусвал, повече от кръвта, която му бе нужна… повече от самия живот.

Бе прекарал пет дълги години в опити да прекъсне връзката, изградена между тях в онази гробница, само за да открие, че тя бе изкована от нечупливи вериги. Неспособен вече да понася силата на тяхното привличане, той седна отново на дивана и я повлече надолу върху себе си. Все още завладял устата й, той прокара ръка през косата й, разпръсквайки фибите й докато тъмните кичури се разпиляха около тях в копринен облак.

Докато езиците им се преплитаха в песен по-стара от света, ръцете му скитаха по изваяните контури на гърба й. Той отчаяно искаше да развърже корсета й, за да освободи закръглената мекота на гърдите й, за да може да ги докосне и вкуси. Сръчните му пръсти притежаваха възможността да го направят, но малкото останала му съвест възпря ръцете му. Като утешителна награда позволи на ръцете си да се спуснат по-надолу, плъзгайки се леко по гърба й, преди да достигнат и притиснат съблазнителните извивки на дупето й към него.

Освободени от хлъзгавата коприна на роклята й и от собственическия начин, по който той я държеше, бедрата й се разтвориха и се обвиха около него.

Порциа се извиваше срещу пулсиращата издутина на възбудата му, движейки се по чист инстинкт, а Джулиън се опасяваше, че има опасност да избухне в пламъци, без заплаха от факла или клада. Но ако подобен огън можеше да го унищожи, доброволно би се хвърлил в пламъците и би приветствал гибелта си.

Повдигна бедрата си, задълбочавайки прелестното триене, докато не усети вибрацията на стона на Порциа дълбоко в собственото си гърло. Знаеше, че в момента е на една целувка разстояние от това, да я положи под себе си и да я изнасили точно там на дивана в библиотеката на брат си.

Странно, но точно тъмната и първична сила на това видение направи по-нежни и целувките, и прегръдките му.

Плъзна ръце по гърба й и прокара устните си от нейните към слепоочието й, галейки нежната кожа, която откри там. Тя се срина върху него и притисна лицето си върху гърдите му.

Той я държеше близо до себе си. Остави топлината на кожата й, нежният шепот на дъха й и блаженият ритъм на сърцето й — всички дарове, от които бе лишен, когато изгуби душата си — да го завладеят.

Докато си играеше нежно с копринените кичури на тила й, прошепна:

— Порциа?

— Хмм? — промърмори тя.

— Трябва да ти призная нещо.

Тя вдигна глава и го погледна, очите й още блестяха от желание, а устните й бяха влажни от целувките им.

Преглъщайки острия пристъп на съжаление, той приглади една къдрица, паднала върху бузата й и каза тихо:

— Аз не притежавам никакви сили, контролиращи ума.