Тереза Медейрос
Вампирът, който ме обичаше (1)

Пролог

Лондон, 1826 година

Беше прекрасна нощ за умиране.

Когато мракът избледня от беззвездното небе започна да се спуска мека снежна пелена. Не след дълго всичко грозно, грубо и мръсно по улиците на Уайтчапъл бе погребано под бяло пухесто одеяло. Снежинките танцуваха и се извиваха около нощните лампи, намалявайки тяхната светлина до замъглен ореол.

Джени О’Флеърти придърпа шала върху лъскавата си черна коса и ускори стъпките си. Снежната красота не пречеше на ледения вятър да впива острите си зъби в кожата й през изтънелия й шал. Никога досега не бе проявявала такова нетърпение да се прибере в мрачната стая, която споделяше с още три момичета. Скоро щеше да коленичи пред огнището с топла овесена каша, която да сгрее стомаха и премръзналите й ръце.

Когато надменният лакей я бе избутал с лакът, за да направи път на своята лейди, Джени бе хвърлила изпълнен с копнеж поглед към елегантните й ръкавици от ярешка кожа. Работата като шивачка по петнадесет часа на ден бе направила върховете на пръстите й груби и разранени. През нощи като тази, понякога те се напукваха и кървяха. Болката я караше да плаче докато заспи от изтощение.

Тя повдигна брадичката си, твърдо решена да не се самосъжалява. Милата й стара майчица, Бог да даде мир на душата й, винаги я насърчаваше да се моли. Едва ли някой джентълмен някога щеше да наеме необразована ирландска девойка, за да обучава децата му или да придружава съпругата му, но най-малкото тя поне нямаше да тръгне по улиците, като многото момичета, които бяха дошли с нея на същия кораб от Дъблин преди три години. Мисълта да продава тялото си на всеки мъж за два шилинга в ръка сковаваше душата й.

Когато доближи тъмния вход на следващата алея стъпките й се забавиха. Ако минеше през извитата тясна уличка, щеше да съкрати пътя си с три квартала. Обикновено не поемаше такива рискове, но кой ли би я заговорил в такава безмилостно студена нощ? Нямаше кесия, която да й откраднат крадците, а и така прегърбена срещу вятъра, с наметнатия шал, скриващ розовите й бузи, едва ли би привлякла нечий мъжки поглед, защото лесно можеха да я помислят за беззъба старица.

Представяйки си с копнеж бумтящия огън и изпускащата пара овесена каша, които я очакваха в края на пътя, хвърли последен поглед към оживената тълпа зад себе си и пристъпи в тъмната алея.

Джени бързаше покрай променящите се сенки и с всяка следваща стъпка ставаше все по-притеснена. Вятърът препускаше през тунела, образуван от порутените сгради, които я заобикаляха и стенеше като предаден любовник. Погледна през рамо и съжали, че не бе останала на многолюдните улички. Въпреки, че върху снега, покриващ алеята, нямаше никакви следи, тя бе готова да се закълне, че е чула глухи стъпки зад себе си.

Твърдо решена да достигне до края на пътя, преди да има основателна причина да се разкайва за решението си, ускори крачка и се затича. Почти беше достигнала своята цел, когато върхът на обувката й се закачи на една издатина в паважа и я накара да падне на ръце и колене.

Една сянка се извиси над нея. Бавно повдигна главата си, ужасена от това, което можеше да види. Но задъхването, предизвикано от страха й, бързо бе заменено от облекчено хлипане. Никой джебчия не би се облякъл в такава красива премяна.

Когато непознатият се наклони към нея, внимателно хвана лактите й и я вдигна на крака, тя се озова вторачена срещу чифт очи, които сякаш искряха със слаба светлина.

— Бедното агънце! — каза напевно спасителят й. — Падна лошо. Имаш ли си име, дете?

— Джени — прошепна тя, хипнотизирана от необикновените му очи. — Името ми е Джени.

Очевидно доловил смайването й, непознатият се усмихна.

— Хубаво име за хубаво момиче. — Усмивката му изчезна. — Виж се! Ръцете ти кървят!

Джени сви пръсти в одраните си длани, внезапно смутена от загрубялата си кожа.

— Няма нищо, наистина. Просто драскотина.

— Защо не ми позволиш да видя?

Макар че опита да окаже съпротива, хватката му бе изненадващо силна. Преди да осъзнае, дланта й вече бе изложена на показ пред този светещ поглед. Помисли си, че може да й предложи чиста носна кърпичка, с която да превърже раната. Но за неин огромен шок, непознатият придърпа пръстите й и започна лакомо да ближе свежите капки кръв с езика си.

Трепереща от ужас, Джени отскубна ръката си и се обърна да бяга, подозирайки, че в бъдещето й не я очакват нито уютно огнище, нито топла каша. Преди да успее да направи и две крачки, непознатият вече я бе сграбчил в безмилостната си хватка. Риташе и дращеше отчаяно, но силата не бе на нейна страна.

— Лека нощ, сладка Джени — прошепна напевен глас в ухото й точно преди всичко да стане червено… а после черно.