Жорж Сименон
Истината за Беба Донж (9)

IX

Гледката му бе позната. Беше минавал веднъж по този път заедно с Феликс. Бяха потеглили от Мило на смрачаване. Бяха купили ръкавици, защото Мило е градът на ръкавиците. Надзирателят в мандрата също се казваше Мило.

За да стигне в Каор, трябваше да прекоси обширно каменисто плато, без нито една къща, без дръвче — каменна пустиня, каквито сигурно има на Луната.

Защо бързаше днес? Не беше виновен, че бе забравил. Правеше всичко възможно, за да се сети. Правя всичко възможно! Кой го беше казал? Изглежда, че неговото „всичко възможно“ съвсем не бе достатъчно. Вярно, че още беше слаб. Не! Всъщност, колкото и да искаше, колкото и да насилваше паметта си, все не можеше да си спомни защо толкова бързаше.

Сигурно пак се свечеряваше, защото светлината бе като миналия път, или по-скоро светлина нямаше, а не беше и тъмно. Отникъде не идваше светлина. Камъните бяха студеносиви като небето. Нямаше сенки, само няколко камъка, по-големи от останалите — сигурно метеорити.

Не беше нито ден, нито нощ, а той, Франсоа, изпитваше едновременно и студ, и жега. Беше мокър от пот, а трепереше от студ. Натискаше газта до дъно, но колата въпреки това пълзеше като бръмбар.

Нима щеше да подмине, без да я види, или по-скоро щеше да се направи, че не я вижда? Знаеше, че Беба е там, вляво, в малката бяла кола. Беше в зелена муселинова рокля, дълга до глезените, с голяма кремава сламена шапка и с чадърче. Ама че хрумване, да се натовари с чадър, като пътува с кола! Вярно, че колата беше открита. Като на Мими Ламбер.

— Толкоз по-зле за нея!

Явно Беба му правеше отчаяни знаци с чадъра си. Но защо бе взела бялата кола? Защо се бе впуснала сам-самичка в тази лунна пустиня? Защо бе навлязла в тясното отклонение вдясно от пътя, откъдето вече не можеше да се измъкне?

Беба бе изпаднала в беда. Толкова по-зле! Той бързаше… Божичко! Как можа да забрави накъде се е запътил и каква спешна работа имаше да върши?

Дали да не мине покрай тясното пътче и да се направи, че не вижда жена си? Не беше кавалерско, нито дори възпитано. Старият Донж, макар и кожар, бе научил синовете си на добри обноски.

— Здравей, Беба!…

Ето така! Весело! Без да спира, без дори да намали, сякаш изобщо не знае, че тя е изпаднала в беда! А Беба продължи да му маха с чадъра си. Много късно! Той бързаше. Не бе в стила му да гледа назад…

Колко ли време щеше да остане тя там? Той нямаше и минутка за губене. Отиваше на неотложна среща. Доказателството бе, че го чакаше цяла тълпа народ.

В залата имаше повече от сто души. Едни от тях познаваше, други — не, някои бяха работници от неговата фабрика, зърна сервитьора от кафенето в центъра, който за всяка нова година му подаряваше шишенце ликьор и рекламен молив…

— Седнете…

— Преди всичко трябва да ви обясня, господин Льо Роа…

— Дрън-дрън… Казах ви да седнете…

Дали и останалите присъстващи бяха разпознали господин Бонифас? Кралският костюм го променяше, но брадата му бе същата, само че още по-лъскава, както и рунтавите вежди. Беше издокаран в кралски одежди, с червена мантия, корона на главата и скиптър в ръка. Когато казваше „Дрън-дрън!“, удряше Франсоа със скиптъра по раменете, а лицето му — оцветено като на кралете от картите за игра — изразяваше радостна приповдигнатост.

Ето значи защо другите не можеха да го познаят — заради боядисаното лице и мазната усмивка!

— Скъпи приятелю…

— Моля, не съм ви никакъв…

— Дрън-дрън…

И фрас! — удар със скиптъра по главата. Франсоа сведе поглед и в този миг забеляза с ужас, че бе по долни гащи. Трябваше да го оставят да се облече. Не биваше да се появява по гащи пред краля. Така губеше почва под краката си…

— Господин Льо Роа…

— Тишина!… Мълчете и вие там, в дъното…

Франсоа се извърна и видя само глави, стотици глави — изглежда, че още хора бяха влезли в просторната зала, цялата в черна ламперия като кабинета на господин Бонифас.

— Морална жестокост… Вие, приятелю, сте морално жесток… Ха! Ха!… Осъден сте на двадесет години строг болничен режим!… Сестра Адони… Отведете осъдения!…

— Господине!… Господине!… Вече е осем часът…

Старата прислужница от Кея на кожарите се суетеше наоколо.

— Кой костюм да ви приготвя?… Добре ще е да се изкъпете… Леглото ви е съвсем разбъркано… Сигурно цяла нощ сте се мятали…

— Какво е времето?

— Вали…

Черен костюм щеше да е прекалено… Ще прилича на… Сив?

Никой не го беше задължавал да се яви в съда. Господин Бонифас настойчиво го моли да си остане у дома.

— Не ви вика нито прокурорът, нито защитата. Предпочитам, ако се наложи, да си послужа с предишните ви показания, отколкото да свидетелствате в момента… Ако председателят на съда прецени, че иска да ви чуе, ще ви звънна по телефона… Останете си у дома…

Приличаше малко на погребение. В къщата ставаше течение, което не беше обичайно. Старата прислужница бе плакала. Говореше му като на опечален.

— Трябва да хапнете нещо… Да имате сили…

Беше освободил за известно време подчинените си.

Миришеше на празно учреждение. Нямаше ги познатите шумове от работилницата. После пристигнаха с колата Феликс и Жана. Брат му беше сериозен, неспокоен, отначало го погледна тревожно, а после го целуна по двете бузи.

— Как си, Франсоа?

Беше се облякъл по-старателно от друг път. Жана също бе в черно. И двамата се бяха запътили за Съдебната палата, защото бяха призовани за свидетели.

— Няма да се тревожиш, нали? — настояваше Жана. — Всичко ще мине добре, ще видиш… Ах, да — получих телеграма от мама…

И тя му подаде синята хартийка.

„Остра ревматична криза точка пътуването невъзможно точка изпратих Бонифас медицинско удостоверение и писмени показания точка телеграфирайте резултата точка целувки мама“

 

 

Всички гледаха часовника. Девет без десет. Делото щеше да се гледа от девет часа.

— Нали ще ми се обадиш веднага щом дадеш показания, Феликс?

Март пристигна от „Шатеньоре“ с автобуса. И тя беше призована. Жак бе останал сам с Кло.

— До скоро виждане…

Опитаха да се усмихнат, но безуспешно. Ситен дъждец пръскаше прозорците. Няколко пожълтели листа се крепяха със сетни сили по черните клони на дърветата край кея. Точно срещу къщата седеше неподвижно един въдичар, огромен в лъскавата си мушама, забил поглед в тапата, заобиколена от малки подвижни кръгчета.

— Господинът трябва да се заеме с нещо, каквото и да е, за да минава по-бързо времето…

От това, че бе спал лошо и твърде много бе сънувал, усещаше главата си празна, а устните му горяха. Крачеше напред-назад около телефона, молеше се да му се обадят, да му кажат веднага да тръгне към Съдебната палата…

— Две заседания ще са напълно достатъчни — твърдеше господин Бонифас. — Тъй като клиентката ми е направила пълни признания, прокуратурата се отказа от повечето свидетели. Аз също. Колкото по-малко свидетели, толкова по-улеснена е защитата, защото адвокатът остава с развързани ръце…

Франсоа бе предложил да чака в едно малко кафене недалеч от Съдебната палата.

— Твърде добре ви познават в града. Ще се разчуе и ще се изтълкува като липса на достойнство…

Какво го бе накарал господин Бонифас да напише под негова диктовка? Той се бе възпротивил. Намираше формулировките за нелепи и тъй далеч от истината!

Пред бога и всички хора от цялата си душа и сърце…

— Не мислите ли, че…

— Пишете каквото ви казвам. Този стил се харесва на съдебните заседатели.

… прощавам на моята жена болката, която ми причини, и тази, която се опита да ми причини…

— Ама чуйте, господин Бонифас, нямам какво да прощавам, след като смятам, че…

— Искате ли, или не искате да помогнете на защитата?

… Давам си сметка, че самотата и бездействието, на които обрекох една млада жена, свикнала да води светски живот…

— Не мислите ли, че ако се явя като свидетел и…

— Ще им говорите по същия начин, както и на мен, и никой нищо няма да проумее. В желанието си да оневините жена си ще постигнете точно обратния ефект… Я ми дайте написаното…

Той се стресна и се втурна към телефона.

— Ало!… Да, Франсоа Донж… Не, господине! Днес не работим… Би трябвало да знаете… Не, абсолютно ми е невъзможно да приема поръчката…

Със слушалката в ръка той гледаше часовника. Десет без двадесет! Обвинителният акт сигурно вече бе изчетен. Франсоа знаеше, че той съдържа само десет машинописни страници…

Наложи се да пускат само с пропуски. Всички жени от града бяха в залата, а Беба, бледа и горда, като в църква, на обвинителната скамейка… Господин Бонифас сигурно й бе казал, че Франсоа няма да присъства, че той лично му е забранил, но дали не го търсеше все пак из тълпата?

Заседателите от едната страна, подредени като за снимка — също като на снимката на майсторите кожари, издокарани в най-новите си дрехи…

— Господинът трябва да върши нещо, какво да е…

Десет и половина, а още никой не се обажда! Той слезе в кабинета си, качи се отново в стаята, пак слезе, отвори външната врата.

— Господинът много добре знае… — дотича запъхтяна прислужницата.

Беше си помислила, че той излиза. Бяха й заръчали да държи Франсоа под око. А той искаше само да подиша чист въздух. Беше октомври. Вече бе хладно. Въдичарят не бе помръднал. Минаха деца, облечени в мушами с качулки, в които приличаха на джуджета.

— Това не е ли телефонът?

— Будилникът звъни в моята стая…

Най-сетне в единадесет и четвърт до тротоара спря кола — колата на Феликс. Беше гологлав.

— Е?…

— Нищо… Всичко върви добре, гладко… Май че заседателите не са лоши хора, като изключим аптекаря… Господин Бонифас вече бе отстранил петима, та не посмя и него да махне… И разбира се, точно той бе избран за председател на заседателите…

Феликс сякаш идваше от друг свят.

— А тя?

— Безупречна е… Не се е променила… По-скоро е напълняла, отколкото отслабнала… Като влезе, всички затаиха дъх…

— Как е облечена?

— В тъмносиния си костюм, с малка тъмна шапчица… Като че ли влизаше в празнична зала… Спокойно седна… После се огледа наоколо, сякаш…

Буца заседна в гърлото на Феликс.

— А главният прокурор?

— Дебел, с циреи… Беше доста строг, но не колкото можеше да се очаква… С две думи, до този момент всичко върви без никакви усложнения… Сякаш това са формалности…

„Имате ли още въпроси към свидетеля?“ — „Нямам.“ — „А вие, господин адвокат?“ — „Нямам въпроси…“ Свидетелите изглеждаха дори разочаровани, че са ги разкарали за нищо… Направо не им се искаше да напускат свидетелската ложа… Продавачката от магазина за дрехи така удобно се беше настанила, че публиката избухна в смях, а председателят трябваше да настоява: „Щом ви се казва да се оттеглите, госпожо…“ Тя си тръгна, но през цялото време мърмореше възмутено…

След малко и Жана се върна с такси.

— Как си, Франсоа?… Питам се дали в крайна сметка не беше по-добре да се появиш… Всичко мина далеч по-простичко, отколкото си въобразявахме… Страхувах се, че така ще се притесня… А пък то изобщо не беше внушително… Когато се изправих пред съда, Беба ми махна лекичко с ръка, да не я видят другите… Ей така… Само с два пръста… Така си общувахме като малки на масата, когато се хранехме… Кълна се, че ми се усмихна… Хайде, момчета, сядайте на масата!… Феликс трябва да се върне в съда за заседанието в един и половина…

Чуваше се само тракането на вилиците, като по време на погребален обед.

— Има ли надежда да приключат още днес?

— Зависи от главния прокурор… Господин Бонифас твърди, че той лично няма да говори повече от час… Чух обаче, че всеки път обещавал, но ако публиката била добре настроена, говорел по два-три часа…

Феликс замина. Жана остана.

— Кажи ми, Франсоа… Време е да помислим за някои неща… Чукам на дърво… В случай, че я оправдаят… Тя веднага ще иска да види Жак… Не мислиш ли, че няма да е уместно да я откараме в „Шатеньоре“? Бездруго ще е късно вечер… Боя се да не й напомни за някои неща… Знаеш ли какво предлагам? Да вземем колата… Аз ще карам, защото ти ми се виждаш много нервен… Ще отидем и ще докараме Жак с всичко необходимо за през нощта… Ако искаш, ще вземем и Кло… За един час ще отидем и ще се върнем… Господин Бонифас едва ли ще има нужда от теб…

Още нямаше три часа. Накрая той се съгласи. Пътуваха в дъжда. Пътят беше пуст. Чистачките заяждаха и Жана се навеждаше напред, за да вижда по-добре.

— Щом се обади Феликс, веднага отиваш в съда… Ще оставиш колата пред малката врата, дето излиза на улица Моан…

Бялата бариера. Дотича Кло, убедена, че ще чуе голямата новина, че може би ще види дори госпожата!

— Кло, облечете малкия!… Сложете в един куфар тоалетните принадлежности и пижамката му…

— Къде е мама?

— Сигурно ще я видиш тази вечер…

— Няма ли да я осъдят?

Докато обличаха детето, Франсоа ходеше напред-назад из къщата, която му се струваше чужда. Имаше чувството, че я напуска завинаги, че присъства на окончателното изнасяне.

— Дали да не се обадя?

— Къде?

— Вкъщи…

Той позвъни.

— Вие ли сте, Анжел?… Да, господинът е… Не са ли ме търсили?… Сигурна ли сте?… Да не сте излизали?… Добре!… След половин час сме там… Готова ли е стаята на малкия?… Запалете камината, въздухът е студен…

Всъщност денят мина по-бързо, отколкото очакваше. Господин Бонифас сигурно беше в разгара на пледоарията си, натъпкал носа си с тютюн, разперил ръкави, а когато повишаваше глас, ехото вероятно трептеше дори из най-отдалечените кътчета на залата.

Млади адвокати, изправени до вратичката, през която минаваха свидетелите…

— Най-добре ще направиш да се подкрепиш с една чашка, Франсоа…

Жак разговаряше в кухнята със старата Анжел.

— А ти знаеш ли мама какво е направила? Нали няма да посмеят да я осъдят — иначе ще допуснат съдебна грешка… Март ми каза…

Март се върна от съда измокрена, защото си бе забравила чадъра в чакалнята за свидетелите.

— В момента говори господин Бонифас… — съобщи тя, докато се секнеше. — Много от хората в залата плачат… Господин Феликс ми заръча да се върна и да ви кажа, че всичко върви добре…

— Чакай, Франсоа… Не отивай още…

Ала той не издържаше повече. Облече пардесюто, трескаво затърси шапката си. Беше се свечерило. Забрави да запали фаровете на колата и до моста го спря полицай.

Когато стигна Съдебната палата, хората влизаха и излизаха от преддверието като по време на театрален антракт, събираха се на групички и нещо обсъждаха. Разбра, че съдебните заседатели са се оттеглили на съвещание. Остана в колата, до тротоара. Страхуваше се, че ще го познаят. Зърна Феликс — гологлав, без пардесю — да излиза от едно магазинче за цигари. Брат му позна колата.

— Тъкмо ти звъних… След няколко минути ще разберем… Не трябваше да идваш…

— Какво се очаква?

— Перспективите не са лоши… Господин Бонифас произнесе блестяща реч… Казват, че ако съдебните заседатели се съвещават дълго време, това е добър признак, и обратното — ако се върнат само след няколко минути… Ти остани в колата… Искаш ли да донеса нещо за пиене?

— Не… А Беба?

— Не трепна… Каза ли ти Март, че някои от жените в залата плачеха?… Господин Бонифас описа надълго и нашироко какъв живот е водила в Истанбул, семейството й, нейните…

Пръстите на Франсоа стиснаха ръката му. Няколко души се бяха втурнали към залата. Миг по-късно стана ясно, че това бе лъжлива тревога. Съдебните заседатели продължаваха да заседават.

А Феликс говореше, без да млъква, заливаше брат си с порой от неубедителни думи, само и само да го залиса.

Обясни обстойно колко е неподготвена днешната младеж за живота и какви са неизбежните последици от сегашното образование, което пренебрегва…

Площадът бе мокър и отразяваше светлините. От кафенето на ъгъла няколко репортери се обаждаха във вестниците си. Един добре облечен мъж на средна възраст, познал вероятно колата на Донж, нагло долепи лице о прозореца и си тръгна едва когато видя, че двамата братя го забелязаха.

Миг по-късно заобяснява нещо на хората, застанали на последните стъпала, като сочеше колата…

— Обещай ми, че няма да мръднеш оттук, Франсоа… Не бива в момента, когато се произнася присъдата…

Този път прозвуча звънецът, пак като в театър. Хората се заблъскаха. Между локвите препускаха забързани фигури.

— Нали няма да мърдаш оттук?

Някаква кола спря зад неговата. Беше Жана, която не се бе стърпяла.

— Присъдата ли е?

Франсоа само кимна с глава.

— Мини малко напред… Скоро ще започне блъсканицата… Ще ти покажа страничната врата…

Врата в готически стил, също като в църква. Нямаше пазач. Няколко изтъркани стъпала, после мрачен коридор, или по-скоро сутерен. Намираха се зад кулисите на Съдебната палата.

— Къде отиваш, Франсоа?…

Той бе направил няколко крачки въпреки волята си. Качваше се по стъпалата. Жана го следваше, силно разтревожена. Коридорът правеше завой. Внезапно се сблъскаха с нещо човешко, натъкнаха се на животинска топлина. Това бяха хора, долепени до една врата, охранявана от полицай. Изпод нея се промъкваше ивица светлина.

Отвъд тази врата се долавяше присъствието на притаила дъх тълпа и един глас, който се мъчеше да звучи уверен, внезапно се извиси, ясен, произнасящ отчетливо всяка сричка:

— На първия въпрос: да…

Първият въпрос гласеше: „Убедена ли е подсъдимата, че е искала да причини смърт?“

— Отговор на втория въпрос: да…

Това бе въпросът относно преднамереността. Франсоа трудно бе разбрал разясненията, дадени му от господин Бонифас във връзка с тези въпроси. Адвокатът му бе казал:

— Дори ако заседателите отговорят положително на първия въпрос, не е изключено да кажат „не“ на втория…

— Но жена ми си призна, че предумишлено…

— Това няма значение… Важното е да се определи степента на наказанието… Като отговорят отрицателно на втория въпрос, заседателите намаляват присъдата с една степен…

През залата премина вълна от шепот. Жана търсеше в мрака ръката на Франсоа, намери я и я стисна.

Звънец… Приканване към ред…

— На третия въпрос: да…

Тълпата около тях се люшна. Значи заседателите бяха признали наличието на смекчаващи вината обстоятелства!

— Стой, Франсоа…

Впрочем, дори ако бе поискал да се втурне напред, полицаят щеше да му попречи.

Мълчание. Чуха се стъпки. През няколкото минути, в които съдът щеше да се съвещава, хората се запътиха към изхода. Ако заседанието бе продължило още два часа или дори дяла нощ, никой нямаше да помръдне. Но тъй като присъдата бе вече известна…

— Успокой се, Франсоа…

Жана плачеше беззвучно. Двамата не се виждаха в тъмното, все така не виждаха нищо освен ивицата светлина под вратата и едва различаваха сребристите галони на полицая.

— Съдът, след като обсъди…

Шумът от стъпките върху плочника заглъхнаха. Хората замряха.

… осъжда…

Сподавен хлип. Беше Жана, която се бе зарекла да запази самообладание. Тя продължаваше да стиска влажната ръка на зет си.

… на пет години принудителен труд…

Странен шум, подобен донякъде на вълните, които се оттеглят от морските камъчета. Тълпата протестираше. Някои си тръгнаха. Други се задържаха в залата, където вече бяха изгасили половината лампи.

— Ела!

Жана вече познаваше задните коридори на съда. Впусна се енергично в някакъв вестибюл, блъсна една врата и се озоваха в малка стаичка само с една пейка и стени от гол камък. Отсреща имаше друга отворена врата. Виждаха се съдиите, които си тръгваха един подир друг. Появи се Беба, спусна се по три стъпала, следвана от двама полицаи и господин Бонифас, разперил ръце като черни криле…

Изведнъж всичко изчезна — отворената врата, празната зала, полицаите, адвокатът с черната мантия… А Жана дали беше тук?

В полумрака остана само Беба с шапка и тайнствена воалетка, която закриваше само горната половина от лицето й.

— Ти тук ли беше? — попита тя и веднага добави: — Къде е Жак?

— У дома… Мислех, че…

Гърлото му бе свито. Думите излизаха от устата му надебелени и грапави като костилки на праскови.

Той посегна към белите ръце на жена си, които се подаваха изпод тъмните ръкави на костюма.

— Прости ми, Беба… Аз…

— И ти ли беше тук, Жана?

Двете сестри се хвърлиха в прегръдките си, или по-скоро ридаещата Жана се отпусна в ръцете на Беба.

— Не бива да плачеш… Кажи на Март… Но тя сигурно ще дойде утре да ме види… Аз проверих… Ще имам на разположение поне една седмица, преди да замина за Агно…

Франсоа слушаше. В паметта му изникна картина от някакъв филм, който бе гледал с… Защо трябваше да го е гледал с Олга? Жени със сиви униформи, по налъми, вървяха в строй и безмълвно като призраци заемаха местата си около тезгяхите в работилницата… Косите им — късо подстригани… Щом вдигнеха глава, една надзирателка…

Какво значение имаше присъствието на господин Бонифас и полицаите? Уважението към хората не съществуваше вече.

— Прости ми… Мисля, че разбрах… Надявах се…

Очите й едва се виждаха под тънката воалетка. Бяха спокойни и сериозни. Ето че тя поклати глава. Не беше вече жена като другите. Струваше му се недостъпна, както е изглеждала Богородица на първите християни.

— Няма смисъл, Франсоа… Твърде късно е вече, нали разбираш?… Нещо се пречупи… Аз самата не разбрах кога точно… Когато ти изпи кафето… Наблюдавах те… Наблюдавах те с любопитство, само с любопитство… Ти вече не съществуваше за мен… А когато стана с ръка на гърдите и се втурна към къщата… Мислех си само едно: „Дано свърши по-бързо!“ Нещо се пречупи… Може би не трябваше да ти го казвам, но така е по-добре… Аз обясних и на господин Бонифас… Изглежда, прекалено дълго чаках, прекалено дълго се надявах… От теб искам само да оставиш Март да се грижи за Жак… Тя е свикнала… Знае какво да прави… Благодаря ви, господин Бонифас… Направихте всичко, което беше по силите ви… Знам, че ако от самото начало бях следвала съветите ви… Но нямах желание да бъда оправдана… Какво е това?

Тя се стресна. Блесна фотографска светкавица и Жана подскочи. Някакъв репортер беше успял да се вмъкне в стаята.

— Сбогом, Жана… Сбогом, Франсоа…

Тя бе готова да тръгне между двамата полицаи към затворническата кола, която я очакваше в двора.

— Най-добре ще направиш, ако поискаш развод и си уредиш живота… Това, че ние двамата не успяхме, не бива да… Ти си тъй жизнен!…

Това бяха последните думи, които той чу от устата й.

— … тъй жизнен!…

Произнесе ги със завист, със съжаление.

Врата… Стъпки…

— Ела…

Ала Жана бе тази, която не се сдържа и се хвърли отчаяно на гърдите на Франсоа.

— Не е възможно!… Не! Не може да бъде!… Беба!… Нашата Беба!… Франсоа!… Не я пускай!

А той машинално потупваше снаха си по гърба. Господин Бонифас се отдръпна встрани, като покашляше.

— Франсоа!… Беба в Агно!… Защо мълчиш?… Защо допускаш това?… Франсоа!… Не!… Не искам!…

Тя се мъчеше да се изтръгне, а той я повлече към изхода, където ги чакаше ужасеният Феликс.

— Бедни мой Франсоа…

Не! Не! Никакъв беден Франсоа! Нямаше беден Франсоа!

Съществуваше само…

Какво? Не можеше да обясни нито на Феликс, нито на Жана.

Сега бе негов ред… Тя бе прекосила вече лунното плато там горе… А той й правеше знаци… Викаше я…

— Твърде късно, бедни ми Франсоа…

Тя бързаше. Събитията я повличаха.

Оставаше му само да седне в своята самота и да я чака да мине отново покрай него, ако изобщо мине… Оставаше му само да дебне звуците, стъпките, сблъсъците на метеорите… И шума на колите, които…

— Най-добре ти да шофираш колата му…

Беше гласът на Жана. Тротоар, дъжд, прозорец на малко кафене, през който се виждаше как играят билярд.

Като че ли не можеше сам да си кара колата! Но имаше ли смисъл да им създава грижи?

— Не биваше да довеждаш Жак… Сега ще трябва да…

— Искам да спя в „Шатеньоре“! — заяви Франсоа.

— Часът е вече осем…

— Какво от това? Ще отидем с Жак и Март… Ще карам бавно.

За да се сближи със сина си. А после…

 

 

— Вече не е същият, откакто Беба…

Хората не знаеха. Те никога не разбират. Защото, ако разбираха, животът сигурно щеше да стане невъзможен.

— Обърнете се по-добре към господин Феликс… Занапред той ще…

Господин Бонифас го бе уверил, като си тъпчеше с тютюн носа и си цапаше ризата:

— Пет години ли?… Я чакайте!… Три месеца предварителен арест се равняват на шест месеца излежано наказание… При добро поведение и някоя амнистия… Най-много три години, може и по-малко…

Франсоа броеше дните. Толкоз по-зле, ако онази Беба, която се върне след време…

Нали ще е тук!

Ще е тук!…

Дори ако… Както честно му беше заявила…

 

 

— Обърнете се по-добре към брат му Феликс…