Бренда Джойс
Чудото (6)

Глава 6

Лиза трябваше да седне — краката й се подкосиха. Тя смътно осъзна, че Робърт й подаде стол. Закри лицето си с ръце. О, боже, сега разбираше всичко! Бедният Джулиън!

— Той така и не се оправи след този удар — каза Робърт, като се отпусна на пода до нея и хвана ръката й. — Зная, че се сърдиш на брат ми за това, че се ожени за теб не по любов, а против волята ти. Той ми разказа как си избягала. Ти си храбра, силна жена, Лиза. И красива. Точно каквато е нужна на брат ми.

Лиза избърса очите си и го погледна.

— Аз не съм му нужна. Той ме избра заради парите, а аз глупачката си мислех, че е влюбен в мен. Не знаех, че е дошъл в Америка да се ожени за богата наследница.

Тя не спомена, че знае за туберкулозата му. Едва ли щеше да му бъде приятно.

— Каквото било — било. Но ти, Лиза, си му нужна — уверено заяви Робърт.

Те се погледнаха. Робърт стисна ръката й по-силно.

— Не се съмнявам, че ще разтопиш вледененото му сърце. И ще върнеш човека, когото изгубихме.

Лиза се усмихна горчиво.

— Аз? — въздъхна тя. — Как мога да разтопя сърцето му.

— Така, както всички жени разтапят мъжките сърца. Накарай го да се влюби в теб.

Лиза беше потресена от предложението му, но Робърт й намигна.

— Ще се справиш. Уверен съм.

— Ще се справя? Едва ли. Джулиън дори не ме харесва.

— Ти си красива. Нито един мъж не може да не го забележи.

— Аз… Другите мъже ме намираха за привлекателна — промърмори Лиза. — Но не и Джулиън. Той сякаш не иска да знае за съществуването ми.

— Знае.

Лиза трепереше.

— А Едит?

— Тя е по-малката сестра на Мелани. Но не си приличат. Джулиън никога не е помислял за женитба с нея. Знам го със сигурност.

— Те… любовници ли са?

— Те са приятели. Забрави за Едит. Джулиън е почтен човек. Той не си играе с теб, Лиза. Знам го.

Лиза мълчеше. Не можеше да се реши. Робърт я погледна в очите.

— Направи това, което ти казах. Иначе ще останете чужди един към друг.

Лиза се замисли. Робърт й предлагаше да го покори и да го освободи от миналото.

— Но как мога да го накарам да се влюби в мен? — объркано произнесе тя.

Робърт се усмихна.

— Това не е трудно, мила. Съблазни го.

— Няма що, много добър съвет ми даде! — Лиза дори отвори уста. — Ама и ти си един!

— Ти можеш да го направиш — увери я Робърт. — И аз ще ти помогна. Зная всичко за съблазняването.

Да съблазни Джулиън, да завоюва сърцето му, да го накара да се влюби в нея… Всичко тава я порази. Не можеше да го направи! Тя не знаеше нищо за съблазняването и не се смяташе за съблазнителка. Сигурно щеше да изглежда като глупачка, ако пробва това, което й предлагаше Робърт.

— Може би — дрезгаво каза тя, — първо трябва да се сприятелим?

Робърт се усмихна.

— Съблазняването е пътя към сърцето на мъжа. Трябва да се получи и с брат ми.

Лиза мислеше трескаво. Към страха се примесваше и любопитство, към отчаянието — надежда. Тя престана да се ядосва на Джулиън. Той беше обичал и бе изгубил всичко.

Как сега да му обърне гръб след всичко, което узна?

— Е?

— Ти си се побъркал — прошепна тя. — И двамата сме побъркани.

— Значи, да? Съгласна си? — попита нетърпеливо Робърт.

Лиза кимна. В стаята седяха вече двама заговорници — Лиза и Робърт.

— Ще ти кажа какво да правиш, какви тоалети да избираш — шепнеше Робърт.

Но Лиза не го слушаше. Пред очите й изникна картина: тя, облечена в пеньоар, се навежда към Джулиън. Той чете книга. Тя леко го докосва по рамото, както правят момичетата в театралните постановки, и той изведнъж я забелязва. Погледът му се плъзва по нея, тя чувствено му се усмихва, и изведнъж копринения пеньоар се разтваря…

Лиза въздъхна. Кого се опитваше да излъже? Нито веднъж в живота си не се е разхождала в пеньоар и не знаеше нищо за съблазняването. Съвсем нищо. Сигурно дори и с помощта на Робърт нямаше да успее.

— Без помощ няма да се справя.

— Не се безпокой — уверено каза Робърт.

Но Лиза не се успокои. Изведнъж вратата се отвори и в стаята влезе Джулиън. Лиза застина. Червенина заля бузите й.

— Робърт — попита раздразнено Джулиън, без да забележи Лиза, — знаеш ли къде е жена ми?

И тогава я видя. Робърт пусна ръката й и стана. Погледът на Джулиън се местеше от единия на другия.

Отначало с почуда. После озлобено.

— Ясно — провлече той.

Лиза рязко стана. Сърцето й беше готово да изскочи от гърдите, бузите й пламтяха. Да не би Джулиън да си помисли, че с Робърт вършат нещо осъдително? Тя го погледна в очите. Погледът му бе студен и мрачен и Лиза започна да съжалява, че бе останала при Робърт.

— Здравей, Джулиън — проговори неуверено тя. — Изгубих се и дори не разбрах, как се оказах до стаята на Робърт.

Изражението на Джулиън оставаше каменно.

— Не до стаята, а в самата стая — поправи я той и погледна брат си. — Какво толкова интересно обсъждахте, че бяхте наклонили глави един към друг?

Лиза не знаеше какво да отговори.

— Твоята жена се разхождаше из замъка. Натъкнала се на картинната галерия. Говорихме за семейството ни. — Робърт се усмихна, приближи се до Джулиън и го потупа по рамото. — Какво има? Да не ревнуваш? Или не трябва да говоря с жена ти?

Джулиън пламна.

— Не говори глупости — подхвърли той. После студено изгледа Лиза. — Готвачът иска да знае какво да сервира за вечеря.

— Добре — измънка тя.

Не можеше да се застави да се усмихне. Отчаяно искаше да каже на Джулиън, че е разбрала всичко и че й е мъчно за него. Искаше също така да обясни, че между нея и Робърт нямаше нищо и не би могло да има. Внезапно чувство, което тя считаше за безвъзвратно изгубено, пламна в нея с нова сила — чувство на болезнена, безнадеждна любов. Тя се боеше да го признае дори пред себе си.

Робърт, изглежда, се забавляваше.

— Не ми е добре — промърмори той. — Ще подремна. Джулиън, изпрати Лиза до кухнята. Тя няма да намери сама пътя.

Брат му се поклони и отвори вратата пред Лиза. Те преминаха през коридора и мълчаливо слязоха долу. На Лиза й се наложи да подтичва, за да настигне Джулиън. В огромната, централна зала най-сетне го догони и се осмели да го погледне в очите. Сърдеше ли се?

Ревнуваше ли? Възможно ли бе това? Мъжът трябва да изпитва силни чувства, за да ревнува. Лицето на Джулиън оставаше непроницаемо. Лиза не можеше повече да мълчи.

Тя докосна лакътя му:

— Джулиън, почакай. — Тя докосна лакътя му.

Той се обърна към нея, с ръце отстрани.

— Искаш нещо да ми кажеш ли?

Лиза нямаше време да обмисли думите си.

— Да, Джулиън. Робърт и аз просто разговаряхме и ти не трябва…

— Разбира се, че не — нетърпеливо я прекъсна той.

Лиза пламна.

— Разсърдих ли те?

— Не, напротив, радвам се, че се сприятелихте с брат ми. — Тонът му обаче не омекна.

Лиза не посмя да го попита за първата му жена и за сина му. Тя го гледаше, изпълнена със съжаление и любов, на каквато вече мислеше, че не е способна.

— Джулиън!

Той чакаше, взрян в лицето й, обърнато към него. Сърцето й щеше да изскочи.

— Джулиън, видях портрета ти в галерията… — започна тя.

— Сигурен съм, че си прекарала хубаво деня — рязко я прекъсна той, — но готвача чака.

Сейнт Клер се обърна и тръгна с бързи, решителни крачки, без да я дочака.

Лиза се вцепени. Дали се бе досетил за какво искаше да поговорят? Беше ли неговата грубост преднамерена и искаше ли да й попречи да зададе този страшен за него въпрос?

Като насън тръгна след него към кухнята. Сега, когато разбра, какво означава скритата печал в сивите му очи, тя не можеше да не мисли за него и тежката загуба.

Решението бе взето. Лиза нервно обикаляше стаята си от единия ъгъл до другия. Беше облечена във вечерна пурпурна рокля, която бе избрал Робърт. Какво да прави сега? Вечерята не можеше да бъде по-ужасна: Джулиън не забеляза тоалета й. Изглеждаше така, сякаш напълно я игнорира. Пи много и почти не се докосна до храната. През цялата вечер бе мрачен. Слава богу, през повечето време Робърт правеше компания на Лиза. Тя не отклоняваше поглед от Джулиън. Колко бе красив дори и в това мрачно настроение! Когато си помислеше какво й предстои да направи, започваше да трепери от вълнение. На вратата тихо се почука.

Лиза бързо отвори и в стаята се промъкна Робърт.

— Какво чакаш? — нетърпеливо попита той. — Джулиън отиде в стаята си.

— О, боже! — прошепна Лиза.

В този момент й се искаше да се откаже.

Робърт стисна ръката й.

— Трябва да го направиш!

Тя го погледна и бавно кимна:

— С какво да започна?

Той се усмихна:

— Кажи му, че искаш да обсъдиш състоянието на замъка. Вземи си стол и седни. Наклони се леко напред, за да погледне в деколтето на роклята ти.

Бузите на Лиза пламнаха.

— Предложи му да наеме още слуги и да се направи пролетно чистене. Гледай го с широко отворени очи. Имаш много красиви очи, Лиза, много изразителни. Не се бой да ги използваш.

Лиза нервно кимна.

— В един момент се приближи до него и сложи ръка на рамото му. Бъди колкото се може по-нежна и женствена.

— Не умея, Робърт. Как да го накарам да ме целуне?

— Днес не трябва да го караш да те целува — каза Робърт. — Даже не мисли за това. Ако той те целуне, отвърни естествено. Сигурен съм, че не трябва да ти казвам какво да правиш. — Изведнъж му хрумна една мисъл. — Джулиън целувал ли те е някога?

Тя се изчерви:

— Когато ме ухажваше.

— Харесаха ли ти целувките му? — направо попита той.

— Робърт!

Той леко се усмихна:

— Е, какво, това вече е добре.

— Той не ме е целувал, откакто избягах от него — призна тя с нещастен вид.

— Ще те целуне — убедено каза Робърт. — Но днес забрави за целувките. Просто искам да отидеш в стаята му, толкова красива и невинна. Ще смутиш сърцето и душата му, така както и тялото му. Сигурен съм в това.

Лиза прехапа устни:

— Невинна ли изглеждам?

— Даже прекалено.

Чувствайки се така, сякаш отива към ешафода, Лиза тръгна, но Робърт я спря.

— И още нещо — каза той като сложи ръка на рамото й. — Нито дума за нещастието.

Лиза не успя да отговори: Робърт отвори вратата и леко я побутна. Тя се намери в слабо осветения коридор. Слепоочията й пулсираха, в главата й нямаше нито една мисъл.

Покоите на Джулиън се намираха в другото крило. Тя бързо премина през гостната и с разтреперена ръка почука на вратата.

Тя веднага се отвори.