Бренда Джойс
Чудото (3)

Глава 3

Касъл Клер, остров Клер, 1903 г.

Остров Клер образуваше залив между бурния Атлантически океан и дивото западно крайбрежие на Ирландия. Западната му част беше непроходима. Голите скали бяха изложени на яростния вятър и бушуващия океан. Затова пък източната част бе зелена и плодородна. По хълмовете пасяха овце. В долините бълбукаха ручеи. Криволичещи пътеки разсичаха склоновете.

Построеният през 13 век от първия граф дьо Коно замък, с времето често се дострояваше. Бели каменни стени опасваха многото, безпорядъчно построени съоръжения, а над тях се извисяваха крепостните кули на замъка.

Почти една година Джулиън не се беше връщал. Но не почувства успокоение при вида на древните стени и кули. Беше обиколил цяла Европа в търсене на недостижимата забрава. Той гледаше мрачно пред себе си, докато каретата се движеше по мръсния път към замъка. Ако брат му бе в Касъл Клер, в което не се съмняваше, след като не го откри никъде другаде, щеше да му извие врата.

Каретата премина през железните врати, ръждясали от времето. О’Хара дръпна рязко поводите. Каретата се разтресе, колелата изскърцаха, и Джулиън падна от седалката. Той въздъхна и широко отвори вратата, пантите жално простенаха. Каретата му бе стара, толкова стара, колкото и кочияша. Той би си купил нов екипаж, но не искаше да изхвърля семейната реликва.

— Извинете, милорд — изхриптя О’Хара, поемайки си въздух.

Джулиън нетърпеливо го погледна и не дочака да слезе от капрата, за да му подаде ръка. Щом излезе от каретата, той тръгна по пътеката, покрита с мръсотия и чакъл и разтвори тежката парадна врата. Озова се в огромната дневна. Тази част от тринайсетвековния замък, построена от студен камък, беше без прозорци и затова бе тъмна. По стените висяха мечове, арбалети, щитове. Древните оръдия навяваха мисли за средновековието.

Джулиън се огледа. Старинната маса сякаш бе покрита с вековен прах. В огромната камина не гореше гостоприемен огън. Каменният под беше гол и студен. Истински призрачен дом. Джулиън усещаше как студа прониква в него. Той въобще не обичаше това мрачно помещение.

— Робърт — извика той.

Отговори собственото му ехо. Нищо чудно. Замъкът беше толкова голям, а хората, които живееха тук — твърде малко на брой. Сейнт Клер отдавна беше съкратил броя на прислугата до незаменимия О’Хара, две прислужници и готвач. На тях им бе трудно да поддържат в ред огромния замък, затова в ъглите имаше паяжини, а върху мебелите дебел слой прах.

Той мислеше за жена си: едва ли щеше да й хареса неговото древно имение в сравнение със съвременния разкош на Ню Йорк.

Джулиън мина по тъмния коридор и тринадесетия век свърши. Крилото, в което живееше семейството, бе построено през шестнадесети. Подът беше покрит с паркет, прозорците широки. Голям брой картини, включително и произведения на Ботичелли, Веласкес и Курбе, украсяваха стените. Джулиън никога не се разделяше с произведенията на изкуството, които неговите предци бяха събрали и на които се възхищаваха в продължение на векове.

Пред вратата на стаята на брат си той спря и чу женски смях. Очите му се разшириха от изненада и той блъсна вратата.

Робърт седеше на разхвърляното легло, по което личаха следи от скорошни любовни ласки. Той беше само по тънки вълнени панталони, а в прегръдките му имаше някакво момиче. Тя също беше полугола. Момичето извика и прикри с ръце разголената си гръд. Робърт, пребледня щом видя Джулиън. Той скочи от леглото, а любовницата му избяга.

— Джулиън, ти се върна! — възкликна той.

— Защо си тук? — попита строго по-големия му брат. — Трябваше да си в Швейцария.

Робърт прокара ръка през гъстите си кестеняви коси.

— Джулиън, как можеш да ме виниш за това, че исках да се поразвлека! Преди да стане твърде късно…

Думите се забиха като нож в сърцето на Джулиън.

— Не те виня, но трябва да усмириш желанието си, Робърт. — Той вече бе забелязал празна бутилка от вино на масичката. — По дяволите, лекарите ти казаха да пиеш по-малко и да не се напрягаш.

Робърт леко се усмихна.

— Малко упражнения в леглото едва ли могат да се нарекат напрягане.

Изведнъж чертите на лицето му се изкривиха. Джулиън изстина, когато брат му се закашля и с мрачен вид зачака кога ще отмине пристъпа. Той наля вода и я подаде на брат си.

Те бях много различни. Робърт — безразсъден Дон Жуан — оставяше след себе си опашка от разбити сърца от остров Клер до Дъблин, а оттам и до Лондон. Джулиън избягваше жените. Робърт беше седем години по-млад и много болен.

Сейнт Клер гледаше с присвити очи по-малкия си брат. Макар да имаше нездрав цвят на лицето, той не беше отслабнал. Последния път, когато го видя, брат му имаше тъмни кръгове под очите, а кожата му беше болезнено бледна. Сега изглеждаше по-добре.

— Изглеждаш много добре.

Робърт се усмихна.

— Прекарах отлична седмица, Джулиън. Мисля, че лекарите грешат. Струва ми се, че тукашния климат не е толкова лош за мен, както казват.

— Искам да се върнеш в санаториума — каза Джулиън. — И не искам да чувам никакви „ако“ и „но“.

Но Робърт запротестира.

— Джулиън, знам, че ми мислиш доброто, но не искам да прекарам последните си дни там.

Джулиън недоверчиво каза:

— Явно не се намираш на прага на смъртта. Не говори така.

— Искам да получа удоволствие в последните години от живота ми — упорито повтори Робърт. След което се приближи до брат си и го прегърна. — Чувствам се много по-добре, откакто се върнах у дома. Душевното ми състояние е също толкова важно, както и физическото.

Но Джулиън беше непреклонен.

— Казват, че в санаториума си бил само месец. В мига, в който заминах за Америка, си избягал.

Робърт сви рамене.

— Ти замина и на мен ми стана скучно. Сам ли се върна?

— Да, но не се тревожи. Изпълних дълга си и намерих богата съпруга. Просто я оставих до пролетта в Ню Йорк.

— Оженил си се! — Лицето на Робърт просветна. — Джулиън, това е прекрасно! Разкажи ми за нея!

— Няма нищо за разказване.

Джулиън се стараеше да не си спомня лицето на Лиза. Но Робърт бе настойчив. Той прегърна Джулиън. Радостна усмивка светеше на лицето му.

— Хубава ли е?

— Да.

Робърт чакаше и когато брат му не продължи, леко го разтресе:

— Как се казва? Кажи де, светлокоса ли е или брюнетка? Закръглена или стройна?

Джулиън чувстваше как кръвта му пулсира в слепоочията му.

— Казва се Лиза. Единствена дъщеря е на Бенджамин Ралстън и има достатъчно пари, за да се плати лечението ти и да се поддържа имението ни.

Робърт изпитателно го гледаше:

— Защо не я доведе сега?

Джулиън се освободи от прегръдката му и отиде до прозореца. И разбра грешката си. От стаята на Робърт се откриваше прекрасна гледка към езерото. Той веднага се обърна.

— Не искам да идва.

Робърт внимателно гледаше брат си. Мълчанието продължаваше и Робърт разбра, че думите на брат му са неискрени.

— Джулиън, ти искаш тя да е тук.

— Не е вярно.

— Но вече минаха десет години! — извика Робърт.

Лицето на Джулиън потъмня.

— Не ми напомняй! — избухна той.

Очите на Робърт се разшириха и той отстъпи назад, сякаш се боеше, че Джулиън ще го удари.

— Джулиън! — възкликна той.

Джулиън разбра, че яростта може да го обхване и да спре да се владее. Сейнт Клер се боеше от чувствата си, но беше човек с желязна воля. Той опита да се успокои. Но не беше леко. Червенината бавно се оттегляше от лицето му, дишаше отривисто.

Робърт го наблюдаваше с насълзени очи.

— Забрави — прошепна накрая той. — Забрави. Те са мъртви.

Джулиън се обърна и излезе. По бузата на Робърт се стече сълза.

— Господи, искам да върна брат си към живота — каза на глас.

Това прозвуча като молитва.

 

 

Лондон

Лиза се чувстваше така, сякаш необратимо плаваше към съдбата си. Тя стоеше до перилата на парахода и гледаше с невиждащ поглед някъде далеч. В детството си тя често пътуваше с родителите си зад граница. Едно време й харесваше купола на катедралата Свети Павел, извисяващ се над града. Сега дори не го забеляза. Лиза хвана здраво перилата с две ръце, нейният бледосин чадър лежеше забравен в краката й.

О, боже, след няколко минути щеше да види Сейнт Клер! Тя затвори очи. Последните шест месеца се стараеше да залъгва себе си и целия свят, преструвайки се, че все още е Лиза Ралстън, а не съпругата на Сейнт Клер. Но това се оказа невъзможно. На всяко светско събиране я представяха като лейди Сейнт Клер, маркиза дьо Коно, съпруга на Джулиън Сейнт Клер. На всеки прием дамите се спущаха към нея, охкайки и ахкайки за успешния й брак с маркиз със синя кръв и с благороден произход. Те смятаха, че много й е провървяло, защото тя се бе омъжила не само за титла, но и за изключително красив мъж.

Тя не искаше да тръгва, когато Сейнт Клер прати да я доведат. Но баща й беше непреклонен. Той я предаде, когато я омъжи с пълномощно, а сега отново я предаваше, настоявайки да се събере с мъжа си. Как ненавиждаше Сейнт Клер! И все пак той беше в мислите й. Не минаваше и час, в който Лиза да не си припомни нещо от язвителните думи, които си отправиха. Той я преследваше в сънищата й. Лиза често се пренасяше във времето, когато я ухажваше и тя от глупост се влюби. Събуждаше се в радостно настроение, докато реалността не я връхлетеше. И тогава отново я обхващаше отчаяние.

Лиза отвори очи. До брега плуваха лодки. Красиви дами, скрити под чадъри, седяха в тях. На веслата имаше джентълмени, но странно защо бяха без сака. Лондонския Тауър…

Два лебеда плуваха до дока, а стражата в червена униформа бе на пост пред вратите на крепостта. Днес тя й напомняше на затвор. Нея също я отвеждаха в затвор. А тя се бе надявала, че баща й ще я защити.

След няколко минути парахода щеше да приближи брега, а Сейнт Клер щеше я чака. Лиза беше обмисляла бягство от кораба. Но щом не успя да се скрие от Джулиън в Ню Йорк, то едва ли тук щеше да успее. Той отново би я открил. Неговата воля бе много по-силна от нейната. Тя така здраво стисна перилата, че ръцете я заболяха. Пъхтящият буксир отведе кораба в дока. Докато хвърляха котвата, закрепваха веригите и спускаха стълбата, Лиза оглеждаше тълпата посрещачи, но не откри Джулиън. Пътниците започнаха да слизат на брега. Лиза пътуваше с прислужницата си — хубава, пухкава блондинка. Бетси бърбореше през целия път, но сега мълчеше и с огромни сини очи се взираше към Лондон. „Най-накрая млъкна“ — помисли Лиза. Съпроводена от Бетси тя слезе на брега.

На дока имаше стълпотворение. Пътниците прегръщаха и посрещаха близки и приятели.

Жени плачеха, деца подскачаха, мъжете се усмихваха. Лиза забеляза двама души, които страстно се прегръщаха. Тя позна в мъжа един от пътниците и почувства остра завист.

Ако само… Но тя отхвърли тези мисли.

— Лиза?

Гласът й беше непознат. Тя се обърна и видя висок, красив млад мъж.

— Лейди Сейнт Клер? — попита той. Младият мъж така се взираше в нея, че тя се почувства мокра, разрошена и неловка.

— Аз съм Лиза Ралстън Сейнт Клер.

Той се усмихна дружелюбно.

— А аз съм братът на съпруга ви. — Той силно стисна ръката й и на нея й се стори, че иска да я прегърне. — Казвам се Робърт Сейнт Клер. Много се радвам, че най-после се запознахме.

Лиза му отправи някакво подобие на усмивка. Значи това бе болният от туберкулоза брат на Джулиън. Тя очакваше да види блед инвалид, а не слаб красавец в цветущо здраве.

Робърт не й позволи да събере мислите си.

— Боже, колко сте красива! Джулиън нищо не ми спомена за това.

Лиза се изчерви. Сърцето й силно заби. Разбира се, за съпруга си тя не беше красива. Сигурно я е описал като вещица.

Робърт я хвана под ръка.

— Е, вие го познавате брат ми — добави той.

Лиза не се сдържа.

— Не, не познавам брат ви. Изобщо не го познавам — отговори рязко тя.

Робърт я погледна внимателно. Лиза отново се изчерви и се обърна. Спокойно! Една дама никога не издава чувствата си. А тя е истинска дама.

— С времето навярно по-добре ще разберете Джулиън — проговори Робърт.

Лиза се огледа.

— Той не е тук. — Стараеше се да скрие разочарованието си. Той дори не бе дошъл да я посрещне след шестмесечната раздяла.

— Джулиън отиде в хотела да провери дали всичко е наред. Ще дойде всеки момент.

Лиза не спомена, че това можеше да го свърши и Робърт, а Джулиън да я посрещне. Изглежда той не гореше от желание да я види.

В следващия миг Джулиън изникна пред нея. Лиза се вцепени като го видя. Тя бе забравила колко красив беше, колко е аристократичен и елегантен, и мъжествен. Сърцето й щеше да изскочи, когато се погледнаха. Той също изглеждаше поразен, но пръв отклони поглед.

Чак тогава Лиза забеляза, че той е с жена. Висока, стройна блондинка, немного по-възрастна от самата нея. Тя също изглеждаше толкова аристократична колкото Джулиън. В действителност можеше да му бъде сестра. Може би той имаше сестра?

Сейнт Клер взе ръката на Лиза и се наведе, избягвайки да я гледа в очите.

— Надявам се, че пътуването ти не е било много уморително — произнесе той с официален тон. А после я погледна.

Лиза не успя да извърне поглед. За момент й се стори, че потъва в океан от мъка. Той излъчваше същия магнетизъм, който я покори, когато се срещнаха първия път. Нещо трепна в душата й. Не, никакво съжаление, никаква нежност. Тя нямаше да се поддаде отново на неговия чар. Издърпа ръката си. Неговата длан беше твърда и топла. Тази топлина се предаваше дори и през ръкавиците.

— Пътуването бе прекрасно.

— Отлично. — Погледа му пробяга по късия й прилепнал жакет и дългата, тясна пола от бледосин муселин, скроена по последна мода.

Той се обърна към блондинката.

— Позволи ми да ти представя моята съседка, лейди Едит Тарингтън — каза Джулиън. — Тя също е отседнала в „Карлтън“. Когато разбра, че ще те посрещна, изрази желание да ме придружи. Едит, това е моята… съпруга Лиза Сейнт Клер.

Едит Тарингтън се усмихна на Лиза.

— Много се радвам да се запозная с вас — каза тя. — Всички съседи бяха изумени, когато Джулиън се върна и обяви, че се оженил. С нетърпение очаквахме вашето идване, лейди Сейнт Клер.

Лиза се усмихна неестествено. Не знаеше какво да мисли. Коя бе тази съседка на Джулиън? Беше прекалено красива. Може би… Лиза погледна Джулиън. Той сведе поглед.

— Екипажът ни чака. Ще пренощуваме в Лондон, а после ще се качим на кораб до Касъл Клер.

Лиза мълчеше. Тя местеше поглед от Джулиън към Едит и обратно. Джулиън вероятно не би я представил пред жена, която е прекалено важна за него. Разбира се, че не.

— Отлично.

Те се погледнаха. Робърт се прокашля, усмихна се и тупна Джулиън по рамото:

— Към „Карлтън“, приятели мои. Твоята очарователна жена е уморена и иска да си почине в лукс. — Той се обърна към Едит. — Ти, разбира се, ще се присъединиш към нас, ако не си заета.

Изражението й бе студено.

— Колко мило от твоя страна, Робърт, да ме поканиш. Да, тази вечер съм свободна и с удоволствие ще се присъединя.

Лиза изпита страх, но си каза, че това е глупаво.

Едит докосна ръкава на Джулиън.

— Ако не възразяваш, Джулиън. — Гласът й бе тих, интимен.

— Разбира се, че не — отвърна той. После се дръпна, правейки път на Лиза. — След вас, дами — каза той с официален тон.

Но когато с Едит тръгнаха към екипажа, Лиза усети погледа му. Стана й горещо.