Бренда Джойс
Чудото (12)

Глава 12

Джулиън лежеше по гръб, затворил очи прегърнал Лиза с ръка, докато тя бавно се връщаше към реалността. Тялото й още тръпнеше от невероятните усещания. Тя погледна любимия си и за първи път не видя напрежение върху лицето му. То беше спокойно и безгрижно. Сърцето й запърха от радост.

Зачака той да се събуди. Когато Сейнт Клер отвори очи и се обърна, погледна право в нея. За миг те се гледаха един друг, и изведнъж Лиза почувства страх, но в този момент лицето на Джулиън се озари от топла и нежна усмивка. Тя се усмихна в отговор, преизпълнена с любов. Джулиън се протегна към нея, а младата жена се притисна в него, като си повтаряше мислено: Благодаря ти, Господи!

— Лиза… — провлече той, сякаш пробваше името й на вкус и поглаждаше тъмните й коси.

Лиза го погледна в очите. В тях блестяха сълзи.

— Какво?

— Не съм много красноречив — със съжаление каза Сейнт Клер. — Но искам да помоля за прошка и да ти благодаря.

Лиза сложи длан на гърдите му и се протегна към устните му.

— Няма защо да се извиняваш, Джулиън, няма защо и за какво. Разбирам всичко.

— Ти си ангел — прошепна той, и погледа му стана още по-топъл. Джулиън прокара ръка по гърба й и сладка тръпка премина през тялото й.

— Не говори глупости — възрази тя, макар, че думите му й бяха приятни. Ако той започнеше да твърди, че Лиза е ангел, тя нямаше да му възразява. — И ти няма за какво да ми благодариш.

Той ласкаво се усмихна, а в очите му гореше страст.

— Бях нещастен, Лиза. Дори не осъзнавах колко бях нещастен преди да те срещна. Вярно, тогава се почувствах още по-зле. Желаех те и не можех да те докосна, любов моя. — Устните му се приближиха до нейните. — Благодаря ти за това, че си толкова решителен ангел на милосърдието.

Лиза се разсмя.

— Затова те обичам — каза Джулиън, усмихвайки се.

— За това, че съм ангел?

— За това, че си решителна, силна и смела.

— О, Джулиън! — прошепна тя трогната. — Това е най-приятното нещо, което можеш да ми кажеш.

Той я привлече към себе си.

— Затова се влюбих в теб.

Лиза избърса сълзите и попита с игрива строгост:

— Искаш да кажеш, че не моето очарователно лице и възхитителна фигура те плениха?

Той се засмя.

— Ти какво? Именно това. — Ръката му покри гърдите й.

— Как толкова голям мъж може да бъде толкова нежен? — прошепна тя, когато той започна да я гали. — Сигурно няма да го разбера скоро.

— С времето ще разбереш — усмихна се Джулиън и се притисна към устните й.

Лиза горещо отвърна на целувката и те отново се отдадоха на любовни ласки.

 

 

Три дни след бала Робърт крачеше из трапезарията, мислейки за Джулиън и Лиза. Ясно бе, че са се помирили: никой не ги бе виждал от онази нощ — бяха се заключили в покоите на Джулиън. Никой, освен О’Хара, който им носеше храна и всеки път, се връщаше сияещ от радост.

Разбира се, Робърт също беше щастлив. Но сега му предстоеше да разкаже на Джулиън за своята лъжа и, разбира се, Джулиън щеше да изпадне в ярост, когато чуе какво е направил.

Робърт въздъхна. Може би трябваше малко да изчака с признанието и да не се разхожда със синини по лицето.

На вратата изникна О’Хара:

— Милорд, тук е лейди Тарингтън.

Робърт вече я бе видял зад гърба на иконома. Бузите й горяха. Тя, разбира се, както винаги се носеше като вятър. Той започна да се ядосва. Всичко вървеше добре — а сега това!

— На какво дължим тази изненада? — попита грубо той.

Едит вече бе влязла в трапезарията, но тона му я накара рязко да спре.

— Добро утро, Робърт. Дойдох да кажа, че балът беше успешен. Всички съседи говорят за него.

— Говори по същество, Едит. И двамата знаем защо си тук.

Едит пламна. В очите й имаше обида.

— Защо се държиш така с мен?

Робърт не отговори.

— Както забелязваш, Джулиън не е тук. Той е горе, в спалнята. Не е ставал от леглото през последните три дни. И не е сам. — Приближавайки се към нея, Робърт се наклони и просъска със злоба: — Той е с жена си, скъпа моя.

Едит замахна към него, но този път той бе готов и хвана ръката й.

— Един път е достатъчен! — изрева той. — Омръзнаха ми твоите плесници.

— Ти си отвратителен! — Едит се опитваше да не заплаче, но в очите й блестяха сълзи. — Нито един джентълмен не разговаря така с една дама.

— Истинската дама никога не би преследвала женен мъж, скъпа моя — презрително я парира Робърт.

— Не преследвам Джулиън. — Едит се опитваше да освободи ръката си. — Как да те убедя в това?

— Едит, цялото графство знае, че си влюбена в брат ми.

— Цялото графство греши.

— Не ти вярвам — произнесе Робърт, и я пусна.

— Защото си глупак!

— Внимавай!

Едит облиза устни:

— Кажи ми, Робърт, защо ме ненавиждаш?

Той сви рамене.

— Ти си галантен с всички дами, дори и с лондонските си курви, но с мен си студен и жесток. Защо?

Той мълчеше.

— Заради Джулиън — призна накрая той.

— Но аз не съм влюбена в Джулиън! — с гняв произнесе Едит.

Робърт внимателно я погледна. Едит се изчерви, но после направи немислимото: приближи се плътно към него, хвана го за реверите и затваряйки очи го целуна. Робърт изгуби дар слово.

Едит направи крачка назад, а сърцето й бясно препускаше. Робърт се втренчи в нея, премигвайки. Едит се отдалечи, заплака от обида и разочарование, обърна се и се втурна към вратата. Робърт я настигна с два скока. Той я сграбчи и я обърна към себе си.

Едит извика. Те се гледаха един друг: тя — изплашено, той — удивено. А после Робърт я прегърна и впи горещите си, жадни и изискващи устни в нейните.

Тя не можеше да си поеме дъх, а Робърт я целуваше отново и отново, сякаш бе чакал този момент през всичките десет години.

 

 

Когато Лиза и Джулиън най-накрая излязоха на третия ден след бала, те се държаха за ръце и се усмихваха. О’Хара радостно ги поздрави:

— Добро утро, милорд, милейди!

Джулиън се усмихна на слугата:

— Добро утро, О’Хара! Прекрасен ден, нали?

В очите на иконома се появиха сълзи. За да ги скрие от негова светлост, стареца се обърна. Той не бе виждал усмивката на маркиза от деня на гибелта на Мелани и беше безкрайно щастлив.

— Прекрасен ден, нали, О’Хара? — пропя Лиза. Лицето й сияеше от радост. Тя го дари с очарователна усмивка. Никога до този момент не бе изглеждала толкова прелестна.

О’Хара най-накрая се взе в ръце.

— Това е най-прекрасния ден — промърмори той, радостно.

Когато влязоха в трапезарията, двамата влюбени спряха.

— О, боже! — тихо произнесе Лиза, щом видя Робърт и Едит в страстна прегръдка. — Това е направо невероятно!

Джулиън се разсмя.

— Не мога да кажа, че съм изненадан — отбеляза той. — Отдавна очаквах нещо подобно.

— Наистина ли? — удиви се Лиза.

Чувайки гласовете им, Робърт и Едит отскочиха един от друг и се изчервиха.

— Добро утро — усмихна се Джулиън.

Робърт му намигна. Леко смутен, той прегърна притеснената Едит. Очите й сияеха.

— Защо не се присъединиш към нас за закуска? — обърна се той към нея. Тя мълчеше нерешително. — Имай предвид, че не приемам „не“ за отговор.

— Тогава отговорът ми е „да“.

— Само, че първо трябва да направя едно признание — каза Робърт и отново се изчерви. И се закашля.

Джулиън, който в това време помагаше на Лиза да седне, щом чу кашлицата на брат си, замря и тревожно свъси вежди. Робърт слабо се усмихна.

— Само прочистих гърлото си, Джулиън. Трябва да ти кажа нещо.

Джулиън въздъхна облекчено. Лиза стисна ръката му. Нейното току-що придобито щастие беше помрачено от сянката на страха. Как можеше да бъде толкова щастлива, ако Робърт, е болен от туберкулоза, и скоро щеше умре? Колко мъка му се събра на Джулиън! Нима отново щеше да я изпита? Но сега тя щеше да бъде тук, до него, когато дойдеше време да го утеши.

Робърт отново се прокашля. Всички го гледаха в очакване и той облиза устни.

— Първо трябва да кажа, че се сбъдна моята най-голяма мечта. — Той се усмихна, гледайки към Лиза и Джулиън: — И тази мечта беше да видя моя брат отново щастлив. Благодаря ти, Лиза. Знаех, че ще се справиш, и ще спечелиш сърцето на брат ми.

Лиза пламна:

— Благодаря ти, Робърт, за съветите ти и за помощта.

Джулиън я прегърна.

— Значи вие сте заговорничили? — каза той с престорена строгост.

Робърт се смути.

— Разкайвам се — усмихна се той. — Но това не е всичко: длъжен съм да призная нещо. Джулиън, обещай, че няма да се сбием.

Джулиън се намръщи.

— Направил си нещо, за което трябва да ти се сърдя?

— Боя се, че да — нерешително каза Робърт. — Помни, че аз съм единствения ти брат и ти ме обожаваш.

— Никога не забравям това, Робърт. Е, казвай по-бързо, не ме измъчвай.

Робърт погледна Едит така, сякаш можеше да му помогне, но тя явно бе объркана.

— Какво има? — тихо попита тя. — Какво ужасно нещо си могъл да извършиш? Казвай. Сигурна съм, че Джулиън няма да ти се разсърди.

— Страхувам се, че грешиш — въздъхна Робърт, гледайки в тавана. — Но, Джулиън, това, което сторих, го направих заради теб.

Джулиън го гледаше подозрително.

— И какво си направил?

— Знаех, че трябва да започнеш нов живот. Във всеки случай, да се заемеш с делата и имението. Нуждаехме се от пари. Трябваше ми сериозна причина, за да те заставя да се ожениш за богата наследница. И ето реших… да измисля причина.

— Причина? — повтори Джулиън. Очите му се присвиха. — Продължавай.

— Но аз исках нещо повече, отколкото да те накарам да получиш средства за поддръжката на Касъл Клер. Бях убеден, че ти е нужна съпруга, за да се почувстваш отново щастлив. И знаех, че ще се ожениш само за момиче, в което ще се влюбиш тайно. И се оказах прав, нали? — Лицето на Робърт грееше от усмивка.

— Съвършено си прав — потвърди Джулиън. — Но не те разбирам.

— Искам да те зарадвам — нервно се разсмя Робърт. — Аз не съм болен.

Всички го гледаха втренчено.

— Ако трябва да говоря искрено, аз те излъгах, за да бъдеш принуден да се ожениш — набързо добави той.

— О, господи! — потресено прошепна Лиза.

Едит заплака. Робърт я прегърна.

— Едит, не плачи — започна той, но тя заплака още по-силно.

Лиза също започна да плаче. Това бе невероятна новина! Тя взе ръката на мъжа си, но той не забеляза, защото не свеждаше очи от Робърт.

— Ти няма да умреш? — грубо попита той.

Робърт поклати глава.

— Значи си се преструвал на болен?

Робърт смутено кимна.

— Джулиън, помни, че ме обичаш!

— Ще те убия! — Джулиън се нахвърли върху брат си.

— Недей, Джулиън, нали това е чудесна новина — опита се да го спре Лиза, но напразно.

— През какви мъки ме накара да мина! — извика той, но омекна и здраво прегърна брат си. — Дявол те взел — проговори той, целувайки бузата му. — Благодаря ти, Господи! — И сълзите потекоха по лицето му.

— Значи няма да ме убиеш? — попита Робърт.

— Ще почакам до сутринта — обеща Джулиън. Той прегърна Лиза. — Днес съм прекалено щастлив. Ти си здрав, малък негоднико, а аз съм влюбен.

Сейнт Клер се обърна и Лиза скри лице в гърдите му. Той я притисна към себе си.

— Мисля, че трябва да му простим — прошепна Лиза с щастлива усмивка. — Не забравяй, че благодарение на неговата лъжа ние се срещнахме. На него дължим нашето щастие.

— Да, ще се наложи да му простя — промърмори Джулиън, галейки косите й.

Лиза се засмя, повдигна се и целуна Джулиън. Изглежда целувката им нямаше да свърши никога.

Робърт протегна ръка на Едит. Тя се приближи до него и двамата излязоха тихо от стаята, за да не тревожат влюбените.

Лиза и Джулиън не забелязаха това.