Бренда Джойс
Чудото (9)

Глава 9

Джулиън се появяваше само за вечеря. Той седеше затворен в библиотеката или яздеше коня си. След неуспешния си опит за съблазняване, Лиза не се осмеляваше да му пречи, когато беше зает, или да тръгва с него, когато излизаше. Тя гледаше от прозореца на спалнята си великолепната му фигура, докато седеше изправено на седлото, и сърцето й замираше. Мъката на Джулиън беше и нейна мъка — тя не можеше да понесе страданията му. Ако той само й позволеше да му помогне, ако направеше поне една малка крачка към нея!

Лиза си представяше как страстта ги завладява — страст и любов. За да заглуши болката в сърцето си и да се отвлече от мрачните мисли, Лиза съсредоточи вниманието си върху възстановяването на Касъл Клер. Джулиън, чрез О’Хара, се съгласяваше с указанията й, макар Лиза да не беше уверена, че той действително обръща внимание на тях. Тя и Робърт наеха работници и слуги, няколко градинари и увеличиха с осем човека прислугата. Всяка сутрин Лиза се събуждаше не от пеенето на птиците, а от ударите на чуковете и воя на пилите.

Тя седеше в балната зала и наблюдаваше работата, кипяща наоколо. Джулиън обеща да устрои бал, след завършването на ремонта. Замениха дървените панели на едната стена, които отдавна бяха изгнили. Прислужниците търкаха пода. Изнесоха гоблените, за да се изчистят от праха и да се реставрират. Двама слуги стояха на висока стълба и усърдно чистеха всички висулки на полилея от времето на Людовик IV.

— Трябва да се гордееш със себе си, сестричке — чу Лиза гласа на Робърт. — На Касъл Клер отдавна му беше нужна грижовна женска ръка.

Но Лиза едва го слушаше. Тя мислеше за Джулиън. Къде ли беше сега? Видя го как рано сутринта излезе от замъка яхнал коня си. Нима толкова я презираше, че не можеше да остава с нея в собствения си дом. Или присъствието й го изкушаваше и затова толкова отчаяно се стараеше да я избягва?

— Трябва да се гордееш със себе си — повтори Робърт.

Лиза едва се усмихна:

— Влюбих се в Касъл Клер и се радвам да видя как се възстановява красотата му.

Робърт внимателно я погледна и каза меко:

— Джулиън скоро ще се върне.

Момичето прехапа устни. Той прочете мислите й.

— Той не ми обръща никакво внимание, откакто се върнахме от пикника. Не забелязва дори промените в собствения си дом — изхлипа тя.

— Сигурен съм, че всичко забелязва — възрази Робърт. — Време е ти да направиш още един опит.

— И какво трябва да направя сега? Надявам се, не…

— Този път, когато влезеш в стаята му, облечи някоя изящна нощна роба. За късмет имам точно такава, купих я в Париж.

Лиза се изчерви.

— Няма да мога.

— Ще можеш — каза Робърт. — Ще можеш, и този път, моя красавице, съм уверен, че ще опитомиш този див звяр.

Лиза се изплаши. Тя знаеше, че от нея не ставаше съблазнителка, но какво да прави?

Никога не беше се чувствала толкова нещастна. Беше трудно да се живее с мъж, който те е отблъснал. Необходимо бе някак да привлече вниманието на Джулиън.

Някой влезе в залата и Лиза вдигна глава. Едит Тарингтън стоеше на прага и ги гледаше намръщено. В своя костюм за езда изглеждаше потресаващо красива. Робърт не поздрави гостенката, но Лиза, се усмихна радостно и отиде да я поздрави. Веднъж тя бе дочула как прислужниците клюкарстваха за несподелената й любов към маркиза. Очевидно, тя бе утешавала Джулиън след смъртта на Мелани, когато е била едва на петнадесет години.

— Здравейте, Едит. Колко мило от ваша страна да се отбиете при нас!

Едит й кимна.

— Заели сте се с добро дело, Лиза. Тук отдавна всичко трябваше да се обнови — каза тя, оглеждайки стаята. Накрая се обърна към Робърт: — Здравей, Робърт!

Той се усмихна криво.

— Боя се, че Джулиън вече излезе. Закъсня — каза той вместо поздрав. В сивите му очи блесна гняв.

Едит въртеше в ръката си камшик.

— Аз… аз чух, че в замъка правят ремонт и ми стана любопитно да погледна — каза тя, но изражението на лицето й говореше, че лъже и го правеше не много умело.

Робърт се изсмя. Макар Лиза да бе по-тъжна и отпреди, тя любезно предложи:

— Ще се радвам да ви покажа всичко, Едит.

Но Робърт решително застана между тях:

— Не трябваше ли да отидеш в кухнята, Лиза? Искам да се поразходя. Едит, защо да не те изпратя обратно в Тарингтън Хол?

Едит побледня. Робърт силно стисна лакътя й.

— Да тръгваме.

Без да дочака отговора й, той започна да я изблъсква от стаята. Когато те излязоха, Лиза благодари на провидението за Робърт, един истински приятел и съюзник.

— Причиняваш ми болка! — Едит издърпа ръката си.

Те стояха до конюшните, а конят на Едит беше завързан до тях.

— Извинявай — процеди Робърт.

Устните на Едит трепереха, а очите й блестяха.

— Грубиян. Не знам защо дамите те намират за привлекателен. Изобщо не знаеш как да се държиш.

Робърт присви очи.

— Не ме интересува какво мислиш за мен, Едит.

— Много ясно ми го показваш. — И тя се извърна.

Той рязко я обърна към себе си.

— Но на мен ми омръзна, да преследваш брат ми — изсъска Робърт.

Едит се вцепени. И в същата секунда ръката й се вдигна. Независимо от меката ръкавица, плесникът беше шумен. Те се гледаха изумено. Едит направи крачка назад и прошепна:

— Извинявай, аз…

Но той не й даде възможност да довърши. Изругавайки, Робърт я хвана за рамото, притегли я към себе си и притисна устните й към своите. Едит бе толкова потресена, че не можеше да помръдне. Разтваряйки с език устните й, той проникна в устата й, и като дишаше тежко, я целуна грубо и настоятелно.

— Може би сега ще престанеш да тичаш след брат ми — усмихна се той, и я пусна.

Едит го гледаше, докосвайки устните си с крайчетата на пръстите.

— Аз не тичам след Джулиън. — Гласът й трепна.

Гневът на Робърт се поуталожи, когато видя сълзи в очите й.

— Едит — промърмори той, — прости ми.

Тя се обърна и се втурна към коня си. Робърт не помръдна. Едит скочи на седлото и се отдалечи в галоп от замъка. Той изпсува.

Стъмваше се, когато Джулиън се върна в Касъл Клер. Оранжево-червеното слънце се спускаше зад назъбения покрив на централната кула, зад който блестеше тъмносиния залив. Сейнт Клер влезе в двора. Нещо не беше наред. В сърцето му се промъкна тревога.

След няколко минути той влезе в къщата. Залата беше пуста и безмълвна. Той мрачно се огледа. Старинният стол беше излъскан до блясък, паркета намазан и в него се отразяваше пламъка. Дори стоящата в ъгъла ризница беше почистена. По ъглите не висяха вече паяжини. Джулиън премина прекоси тази част на замъка, където строителството бе започнало през шестнадесети и завършено в началото на седемнадесети век. Когато се приближи до балната зала, той забави крачки. Сейнт Клер се спря на прага и отвори уста от удивление. Господи, залата бе същата както през детството му! Тогава баща му все още не беше затънал в дългове и семейството имаше пари да поддържа замъка. Сърцето на Джулиън трепна, когато пред очите му се появи образа на Лиза, неговата малка жена, която той отблъскваше и толкова силно желаеше. Той се спря на отражението си във венецианското огледало над чипъндейлската масичка на отсрещната страна на стаята и се видя в износените си ботуши и стар костюм за езда насред разкошната зала. Над главата му висеше полилей, който светеше с кристалните си висулки. Колко самотен и нещастен изглеждаше! Лицето му напомняше тъжна маска.

— Джулиън!

Сейнт Клер се обърна и видя Лиза. Той кимна. Беше прекрасна! Неговата жена.

Неговата скъпа съпруга.

— Аз… видях като влезе — проговори тя.

Значи тя го бе наблюдавала. Сърцето му трепна. Той стисна юмруци, за да не я грабне и задуши в прегръдките си, да не я зацелува.

— Харесва ли ти?

— Прекрасно е. — Той се застави да говори спокойно.

Лиза привличаше погледа му, но Джулиън гледаше към пода, когато мина покрай нея. Това беше начинът да не се поддаде на изкушението.

Лиза отново и отново се питаше: какво беше направила? Защо Джулиън се бе ядосал? Защо не му харесваха старанията й? Нима с нещо го беше обидила? Тя притисна ръка към сърцето си: така я болеше… Как може да го обича, да се измъчва заради него, да се стреми към него, когато той я избягваше и не й обръщаше внимание? Тя се приближи до венецианското огледало, за да се погледне. Робата, която Робърт й бе дал, беше от бяла коприна, избродирана с бяла дантела и през тънкия плат прозираше тялото й.

„Той не може да устои пред красотата ти“ — каза й Робърт. И какво да губи? Тя толкова го обичаше… И беше толкова отчаяна, че би се зарадвала и на кратък разговор, на мимолетно докосване. Събирайки храброст, Лиза се приближи до вратата.

Вечерята отдавна беше минала и всички спяха. Но не и Джулиън. Робърт я увери, че брат му чете до късно. Боса, Лиза се спусна в залата към неговите покои. Сърцето й замираше от страх и едва дишаше. Когато спря пред вратата му, понечи да почука, но после размисли. Ако Джулиън я видеше в такъв вид, за нищо на света нямаше да я пусне.

Задържайки дъх, с пламтящи бузи, Лиза бутна вратата. Тя веднага се отвори и тя се промъкна вътре. Гостната тънеше в мрак, само в камината догаряше огъня. Джулиън не беше там. Щеше ли да се осмели да влезе в спалнята му? Облизвайки пресъхналите си устни, Лиза премина през малкия салон и се озова в спалнята. Джулиън, обут в панталони, седеше на леглото. Пред очите й се разкри плоският му корем и играта на мускулите по гърдите му. Лиза очаровано го загледа. Мъжът й не четеше. Книгата лежеше на пода отворена. Той втренчено гледаше огъня. Изведнъж вдигна глава и я видя. Очите му се отвориха широко и погледа му се плъзна по робата. Лиза сякаш се вкамени.

Джулиън, не помръдваше, но продължи да я гледа. После стана и пъхна ръце в джобовете си.

Възбудата му не можеше да остане скрита.

— Какво искаш? — рязко попита той.

Лиза, извън себе си от страх, го помоли:

— Джулиън, не ме гони! Нека поне поговорим. Не мога да живея така.

Погледът му се плъзна по гърдите и бедрата й.

— Не! — извика той, обхванат от чувствена възбуда.

Една дума, но колко жестока! Лиза се чувстваше така, сякаш това бе първия пирон, забит в гроба й.

— Моля те…

— Не!

Лиза заплака. Тя се боеше от гнева му и знаеше, че трябва да си тръгне. Но вместо това, краката й сами я понесоха напред към него. Забравила всичко на света, тя се притисна към съпруга си.

— Джулиън, защо го правиш? Защо?

Тя чувстваше мъжката му сила и ново, непознато досега чувство, се надигна в нея — никога преди това не беше изпитвала такова физическо желание. Искаше да вземе лицето му в дланите си, да притисне устни към неговите, а после да разтвори бедра и да го приеме в себе си.

Ръцете на Джулиън стиснаха раменете й. Лиза видя в очите му дива ярост и се изплаши: сега той щеше да направи нещо страшно с нея. Те се гледаха в очите и дишаха тежко.

— Проклятие! — извика Джулиън, притисна я към горещото си тяло и се наведе към устните й. Езикът му проникна дълбоко, ръцете му се плъзнаха по гърба й нагоре-надолу и накрая стиснаха задника й. Лиза с все сила се притисна към него. Джулиън замря, без да я пуска. Той пиеше устните й, езиците им се докоснаха. Тя обви с ръце врата му, притискайки се в него, целуваше го като обезумяла, като се стараеше да излее в тази целувка цялата си любов.

Но Джулиън изведнъж рязко я отблъсна. Лиза падна на пода, а той избяга от стаята.

Тя успя да забележи, че лицето му беше бледо от страст, гняв и борбата със себе си.