Бренда Джойс
Чудото (5)

Глава 5

Касъл Клер, остров Клер

— Това са вашите покои, милейди — каза О’Хара.

Господи, ама че антика!

От момента, в който пристигнаха на остров Клер, Лиза се чувстваше, сякаш е попаднала в миналото. Малкото селце я очарова: къщичките — каменни и дървени, с керемидени покриви, изглеждаха така, сякаш са преживели векове. Нямаше нито газопровод, нито телеграфни стълбове, нито машини, нито дори конни екипажи. От всеки комин излизаше дим. По една от улиците някакъв човек водеше магаре, натоварено с дърва за огрев, по друга — момче яздеше космато пони. Една жена стоеше на ъгъла на чакълеста улица, и държеше в престилката си яйца. Босоноги момичета перяха на реката. Екипажът на Сейнт Клер трябваше дълго да чака, докато стадо овце освободят пътя. Но може би най-поразителното от всичко бе тишината.

С изключение на кучешкия лай, бебешкия плач и пеенето на птиците света на остров Клер бе невероятно тих. Касъл Клер принадлежеше на епохата на рицарите в блестящи доспехи и техните дами.

Когато каретата се изкачи на най-високия хълм, Лиза за първи път видя замъка. Сърцето й заби по-бързо. Нима това беше неговия дом?

Сиви каменни стени ограждаха замъка, между тях се извисяваха наблюдателни кули.

Входът към него приличаше на огромна бойница. Липсваше само воин-великан с огромен лък. Зад тези стени, над сламените и керемидени покриви, се издигаше висока кръгла кула.

Лиза си представи рицари в доспехи, препускащи към замъка и стрелци в ризници. Тя сякаш виждаше и господарката на замъка, стояща на парадното крило, очакваща своя мъж — воин.

— Милейди! — повика я О’Хара.

Лиза не чу стареца. С широко отворени очи тя разглеждаше огромната спалня, която сега беше нейна. В голямата камина, с изискан мраморен плот, гореше огън. На него бе поставен изящен античен часовник с две гръцки статуи, разположени от двете му страни. Изтъркан персийски килим покриваше пода. Стените бяха обвити с износена жълта коприна, на места с петна и дори с дупки. Декорацията на тавана бе най-сложната, която Лиза беше виждала досега, и над главата й, в прозорец, създаващ илюзията за реалност, в синьото небе пърхаха херувими със златни кларинети. Изискан златист тюл украсяваше огромните прозорци, през които се открояваше прекрасен изглед към околностите на остров Клер.

Лиза погледна към леглото, покрито с балдахин. То беше огромно и застлано с пурпурнозлатисто покривало от кадифе. Тя не можеше да си представи как ще спи в такова легло. Помисли за особите с кралска кръв, които са спали в миналото на него и почувства вълнение.

Мебелировката в стаята беше стара, но всеки клатещ се стол и издраскана маса миришеха на история. Лиза бе свикнала с богатството — домът на баща й се смяташе за един от най-красивите в Ню Йорк, но този замък тук бе съвършено друг. Струваше й се, че се е пренесла няколко века назад. Нима сега Касъл Клер щеше да е нейния дом, а това нейната спалня?

Харесваше й тази стая. Много й харесваше. За първи път, откакто Джулиън обяви, че няма да има съпружески отношения с нея, Лиза почувства някакъв интерес. Тя по цели дни щеше да броди из замъка и острова. Тук вероятно има толкова много интересни неща! Искаше й се по скоро да настъпи утрото.

— Милейди, ще изпратя прислужницата да донесе чай! Искате ли още нещо? Може би гореща вана?

Лиза се стресна. Тя забрави, че икономът е все още тук. Но усмивката й бързо угасна, тъй като в рамката на отворената врата зад О’Хара стоеше той — проклятието на живота й.

Докато гледаше към Джулиън, тя промърмори:

— Благодаря ви, мистър О’Хара.

Слугата излезе и тя остана сама със Сейнт Клер. Това съвсем не й хареса. Тя вдигна поглед към него и видя очите му вперени в нея.

— Разбирам, че това едва ли ще ти достави удоволствие — каза той безстрастно. — Но можеш да промениш тази или другите стаи, освен моите. Кажи желанията си на мен или на иконома и те ще бъдат изпълнени.

Лиза гордо вдигна глава.

— Не искам да променям тази стая. Харесва ми такава. — Тя се ядоса на себе си за обзелото я желание. — А сега ме извини, но по-добре си върви.

Знаеше, че постъпва грубо, но отиде до вратата и я отвори пред него. Близостта му я тревожеше и лишаваше от спокойствие. Неговата близост. И собствените й мечти.

Джулиън я погледна намръщено, кимна и излезе. Разсърди се, помисли си Лиза. Прекрасно.

Опита да убеди себе си, че й е все едно.

Тя вървеше през новото крило на замъка — дълга галерия, украсена с портрети на Сейнт Клер. Колко красиви са били тези мъже, красиви и свикнали да заповядват, мислеше си тя, и какви очарователни и елегантни жени. Но нито един от предците на Джулиън не можеше да се сравнява по красота с потомците си.

Премина бавно през цялата галерия, докато най-накрая видя неговия портрет. Ако не беше позлатения надпис на рамката „Джулиън Сейнт Клер, тринадесети граф дьо Коно“, не би го познала. Той се усмихваше.

Сърцето й биеше прекалено силно, когато Лиза се приближи до портрета. Той беше нарисуван десет или единадесет години по-рано. На него Джулиън изглеждаше много по-млад.

Но, господи, колко не приличаше на себе си! Усмивката му бе искрена! Усмихваха се не само устните, но и очите му. Това беше усмивка на щастлив човек. Тя искаше да опознае по-добре човека от портрета, но чувстваше, че никога няма да може. Той си беше отишъл завинаги. Стана й много мъчно. Лиза не можеше да остане повече в галерията. Сърцето й се разкъсваше. Но когато се обърна тя видя друг портрет, на който бе изобразена невероятно красива блондинка. Усетила внезапна тревога, Лиза се приближи, и разбра коя е жената.

— Лейди Мелани Сейнт Клер, тринадесета маркиза дьо Коно — шепнешком прочете тя.

Разгледа мрачно младата жена. Първата жена на Джулиън беше много по-различна от самата нея. Очите й бяха сини, цвета на лицето й матовопорцеланов, и по това как бяха разположени портретите, изглеждаше, че тя и Сейнт Клер се усмихват един на друг с усмивката на вечността.

Сърцето на Лиза се сви. Какво се бе случило? Обичал ли я Джулиън? Тази мисъл й причини болка.

Най-лошото беше, че Мелани много приличаше на Едит. Това не й харесваше. Изобщо не й харесваше. Лиза се обърна и почти тичешком излезе от галерията. Вече не се съмняваше, че Джулиън много е обичал първата си жена. Беше ли Едит нейна роднина? Вероятно братовчедка или сестра? Виждаше ли Джулиън първата си жена в тази другата, когато я гледаше? Привличаше ли го Едит заради сходството й с Мелани?

Лиза се спря в коридора. А сега накъде? Помисли минута, а после свърна вляво. Покрай затворените врати. По тъмните коридори. Само стъпките й отекваха в тишината. Не беше на себе си. Започна да се плаши от собствената си сянка. Имаше усещането, че не е сама. В подобни замъци можеше да има и духове. Лиза никога преди не беше се сблъсквала с духове, но сега бе готова да повярва в тяхното съществуване.

Накрая тя реши да почука на една от вратите. Но не получи отговор. Когато се осмели да я отвори, се озова в тъмна стая. Мебелировката беше покрита с прашно и скъсано покривало.

„Колко стаи има в Касъл Клер?“ — запита се тя.

В стаята имаше някой! Лиза извика. Не, беше й се привидяло. Сигурно имаше някоя мишка. Лиза реши, че е време малко да освежи Касъл Клер. Не да пренареди, а да отвори и проветри стаите, да почисти мебелите, килимите и драпериите. Да възстанови замъка в цялото му първоначално великолепие.

Лиза забърза по-нататък. Накрая се натъкна на стълба и бързо се спусна надолу. Сега вече беше уверена, че се намира на етажа, където бяха нейните покои. Интересно, къде ли бе стаята на Джулиън?

Лиза бутна още една врата. Тя се отвори със силно скърцане и момичето видя Робърт.

Той лежеше на леглото облечен, но ризата му бе разкопчана. Четеше. Когато врата изскърца, Робърт се стресна, а Лиза се изчерви.

— Извинете — промърмори тя. — Изгубих се.

— Моля те, не се извинявай — усмихна се Робърт, остави книгата и стана. — Радвам се да те видя. Влизай.

Това не беше съвсем прилично и Лиза се усъмни дали е редно да го направи. Робърт я гледаше учудено.

— Мислех, че сме приятели.

— Разбира се — кимна Лиза.

Тя плахо влезе в стаята и спря до вратата.

— Новия си дом ли разглеждаше? — попита Робърт, приближавайки се към нея.

— Да, замъкът е огромен. Колко стаи има?

— Не помня точно, някъде към петдесет и шест — петдесет и седем — небрежно отбеляза Робърт. — Сто години назад Сейнт Клер са били много богати и могъщи. Имали са имения и тук, в Западна Ирландия, и в Южна Англия. Но моят баща и дядо — хазартни играчи — проиграли всичко, освен Касъл Клер.

— О! — възкликна Лиза. — Това е ужасно!

— Мисля, че брат ми би могъл да върне това състояние, ако поиска — усмихна се Робърт. — Той е умен човек. Преди няколко години направи няколко успешни сделки. Но през последните десет години изгуби всякакъв интерес към имението.

Лиза помисли не е ли свързано това с явните промени в характера на Джулиън. Тя облиза устни.

— Открих галерията с портрети — призна накрая тя.

— Наистина ли? Приятна ли беше срещата с призраците на Касъл Клер?

— Беше много интересно. — Лиза умираше от желание да го попита за това, което я тревожеше, но се плашеше от отговора. Накрая изтърси: — Открих портрета на Джулиън.

Усмивката изчезна от лицето на Робърт. Той я погледна с любопитство.

— Да, нарисуван е преди дванадесет години. Джулиън беше на осемнадесет тогава и току-що се беше оженил.

Сърцето й бясно препускаше.

— Тогава той е изглеждал щастлив.

— Да. Щастлив. — Робърт тъжно се усмихна. — Той беше седем години по-голям от мен и аз го обожавах. Ходех след него, а той не възразяваше. Докато… — Той се запъна.

— Докато какво?

— Докато не срещна Мелани.

— Първата си жена?

— Да.

Лиза премина през стаята и погледна през прозореца. Пред нея лежеше малкото езерце. Тя се обърна.

— Какво стана?

— Тя беше наполовина англичанка и наполовина ирландка. Макар че баща й имаше имение наблизо, от другата страна на канала, Мелани израсна в Съсекс. През лятото, когато стана на шестнадесет, тя дойде с родителите си тук. С Джулиън веднага се влюбиха. Следващата година се ожениха.

— Значи, той наистина я е обичал — каза Лиза, чувствайки се ужасно нещастна. — Много ли беше красива?

— Да, тя беше крехка като венецианско стъкло — произнесе Робърт. — Джулиън не ти ли е разказвал как умря?

Лиза поклати глава.

— Не е странно. Той не обича да говори за това. Случи се преди десет години и оттогава Джулиън не е същия. Когато те загинаха, аз загубих брат си.

— Те? — едва чуто попита Лиза.

— Те имаха дете. Момче. Еди. Беше на две години — светлокос и красив като ангелче. Той се удави. Ето там.

— О, боже! — прошепна Лиза, поглеждайки към изумруденото езеро. То светеше, искреше, играеше с лъчите на пролетното слънце. Място за успокоение — място на смъртта.

Очите на Робърт се насълзиха.

— Джулиън беше безутешен. Както и Мелани. Вместо да се поддържат един друг, те се затвориха, всеки в себе си. Умолявах Джулиън да се вземе в ръце — боях се за него. Макар Мелани да заведе Еди при езерото в този ден, Джулиън винеше себе си.

Лиза не дишаше от ужас.

— Какво се случи?

— Два дни след смъртта на Еди, Мелани си отиде. Никой не видя това: отиде си призори. Спусна се към езерото… Беше облечена само в нощница… — Изведнъж той спря и потърка очите си с юмрук.

— Не! — изкрещя Лиза.

— Да — произнесе тихо Робърт. — Тя се удави.