Бренда Джойс
Чудото (2)

Глава 2

Отчаяние и горчивина обхванаха Лиза. Погубиха я. Не, закопаха я жива. Животът й бе свършил. А тя бе само на осемнайсет — още толкова млада! Лиза не пророни нито една дума след страшната новина.

Джулиън почти се проклинаше за това, което направи, но нямаше избор. Той беше само човек и не можеше да измени Божията воля.

Слугата донесе храна. Седнаха на масата — дълга, овална маса, на която без усилие можеха да седнат сто души. Лиза демонстративно седна на другия й край. Тя дори не погледна към Джулиън.

Гладът си каза своето и тя с апетит се нахвърли на пърженото пиле с картофи. Джулиън забеляза колко много беше отслабнала за последните два месеца, под очите й имаше тъмни кръгове. Когато я бе вдигнал на ръце, тя му се стори лека като перце. Той съжаляваше това бедно момиче, толкова слабо и толкова силно едновременно. Изпълваше го чувство за вина, когато мислеше за случващото се. Трябваше да си избере друга годеница. Лиза беше толкова млада и чувствителна, и честно казано, прекалено хубава. Тя щеше намрази замъка Касъл Клер, когато той я отведеше там.

Джулиън се постара да отхвърли мрачните си мисли. Да не мисли. За нищо да не мисли. Иначе паметта щеше го отведе в миналото. В онова време и на онова място, където той не искаше да се връща. Никога.

Лиза се нахрани, вдигна глава и с омраза погледна към Джулиън. Устните й трепнаха. Тя хвърли салфетката и въпреки етикета, стана от масата.

— Отивам в стаята си — каза хладно тя.

Сейнт Клер стана и се поклони.

— Лека нощ, мадам.

Тя избута стола, като се стараеше да вдига повече шум, и с високо вдигната глава излезе. Но в очите й имаше болка и обида.

В трапезарията се появи О’Хара, малък и пухкав човек, който бе на възрастта на баща му. Той беше единственият му слуга — иконом, прислужник, лакей, кочияш…

— Бедното момиче изглежда изтощено от глад — каза с укор О’Хара.

Джулиън го погледна хладно.

— Прекрасно знам състоянието на нейна милост.

О’Хара напълни чашата му, без да го пита.

— Това не е хубаво, милорд. Тя е толкова нещастна и…

— О’Хара — прекъсна го Джулиън, — преминаваш границата.

О’Хара не му обърна внимание.

— Може би трябва да я поухажвате малко?

Джулиън скочи, хвърли му сърдит поглед и излезе, вземайки виното със себе си. Когато влезе в библиотеката погледна през прозореца. Започваше виелица. Небето беше тъмно, вятърът виеше, а на душата му бе мрачно. Неговата жена беше горе, наскърбена и нещастна. И то заради него. От минутата, в която я срещна, той нямаше и минута покой.

Джулиън постави чашата на масата. Пред очите му се появи картина: Лиза, свита на леглото, нейните по детски пухкави устни съблазнително притворени, малкото вирнато носле, тя спеше. Тъмните й коси, разпилени по възглавницата…

Джулиън преглътна и се дръпна от прозореца. Внезапно почувства възбуда. Той нямаше право на такива мисли. Но, по дяволите, възбудата продължаваше от толкова отдавна…

Лиза се събуди от собствения си вик. Лъчите на сутрешното слънце струяха в спалнята, а огъня гореше в камината. Но Лиза не беше сама. Джулиън Сейнт Клер, чудовището от сънищата й, стоеше до леглото и я гледаше. Лицето му бе красиво. Лиза веднага си спомни всичко. Отново я завладяха ужас и отчаяние. Тя рязко се изправи и разбра, че е гола.

Момичето трескаво дръпна завивката до брадичката си. Лицето й пламна: Джулиън бе видял голата й гръд.

— Какво правиш в стаята ми? — възкликна тя.

Той също се изчерви.

— Почуках няколко пъти, но ти не се събуди. Дойдох да се постопля — каза той.

— Стопли ли се? Сега си върви!

В очите му блесна гняв.

— Охладете тона си, мадам.

— Моята грубост е в тон с вашата. Нито един джентълмен не би си позволил да влезе в спалнята на една дама!

— Защо не облечеш нещо топло — попита той. — Искаш да се разболееш ли?

— А теб какво те интересува? — вдигна рамене Лиза.

И получи сърдит поглед. Той отиде до вратата и се огледа:

— Откъснати сме от света.

— Какво?

— Снегът валя цяла нощ. Пътищата са затрупани. Боя се, че трябва да останем тук няколко дни.

Когато той си тръгна, Лиза зарови глава във възглавницата.

— Не — прошепна отчаяно тя. — О, не!

Чувстваше се толкова нещастна!

Лиза реши да се затвори в спалнята. Не искаше да вижда Джулиън. Разбира се, щеше се наложи да го среща в трапезарията, но трябваше да го преживее някак си. Глупаво е да гладува, когато в къщата има храна, още повече след два месеца пост. Тя отиде да закусва в десет без петнайсет. Джулиън четеше вчерашния вестник, донесен от Ню Йорк. Когато тя влезе, облечена в бледорозова рокля, той стана. Лиза трябваше да признае безупречните му маниери. И макар той да беше обут в стари ботуши за езда, износени панталони и риза, изглеждаше елегантно. Лиза се преструваше, че не го забелязва. Тя отново седна в другия край на масата. Но чувстваше, че Сейнт Клер я гледа. „Той греши“ — помисли си Лиза с надежда. Не може да са ги оженили с пълномощно. Мисълта за това й беше непоносима.

О’Хара влезе в стаята и донесе омлет с препържен хляб.

— Добро утро, милейди, милорд. — Той говореше със силен ирландски акцент. — Честита Коледа!

Лиза изтръпна. Беше забравила какъв ден бе днес! Погледна Джулиън и веднага сведе глава, промърморвайки:

— Честита Коледа!

Може би за някой този специален ден на любов и веселие беше щастлив. Но не и за нея. За Лиза той стана ден на мъката и отчаянието. Тя жадуваше да бъде в къщи със семейството си. Как се нуждаеше от баща си, мащехата си и сестра си! Вече нямаше желание за нищо, нито да яде, нито да пие. Искаше само да остане сама и да не вижда тази противна, красива физиономия.

— Извинете ме, аз… — промърмори тя, докато ставаше. Обърна се и избяга от стаята.

— Лиза, почакай! — извика Джулиън.

Тя се втурна към стълбите:

— Какво искаш от мен? Остави ме на мира!

— Лиза, трябва да поговорим!

— Не! — изкрещя тя и тръсна силно глава.

Той стисна лакътя й.

— Ела с мен. — Той говореше спокойно, но твърдо. Прозвуча като заповед.

Лиза разбра, че няма избор и покорно тръгна с Джулиън към библиотеката. Той не затвори вратата. Пусна я и се обърна към прозореца. Снегът навън падаше на пухкави парцали.

Тя стоеше с наведена глава. Това бе най-лошата Коледа, която можеше да си представи. Сърцето й бе разбито. Душата й — погребана под развалините на щастието. Животът й бе свършен…

Джулиън бавно се обърна към нея:

— Искам да ти обясня всичко.

Лиза мълчеше.

— Не се ожених по своя воля, Лиза. Честно казано, ако имах избор, нямаше да се оженя втори път.

Лиза преглъщаше сълзите.

— Камък ми сваляш от сърцето, Сейнт Клер.

— Моля те, млъкни за минута, Лиза.

Тя въздъхна. Не й оставаше друго, освен да слуша глупавите му обяснения. Сякаш те щяха да променят съдбата й. Той се прокашля.

— Обстоятелствата ме принудиха да се оженя.

— За наследница като мен.

— Да. — Погледна я право в очите.

Стори й се, че той действително съжалява.

— Това едва ли те оправдава, Сейнт Клер — възрази тя. — Може би друга жена би била щастлива, но не и аз.

— Брат ми е много болен.

Това бе нещо ново.

— Моят по-малък брат, моя единствен брат Робърт… — Джулиън закри очите си с ръка. — Родителите ни умряха… Отдавна… Той е единствения ми роднина. Нямам никой друг на света… И аз.

Лиза видя, че болката му е истинска. Бедничкия, той също бе нещастен.

— Той е болен от туберкулоза и…

Лиза трепна. Туберкулоза… Това беше ужасно. Да знае, че дните на брат му са преброени.

— Жал ми е за него.

— Жал ти е?

— Разбира се.

Джулиън отново се прокашля.

— Той е в Швейцария и трябва да остане там до края… до края на живота си. Лечението е много скъпо.

— Разбирам — кимна Лиза, като започна действително да разбира.

Джулиън внезапно се обърна към прозореца.

— Не мога да плащам сметките. Но ирландският климат не му понася. Робърт естествено предпочита Лондон, но и там климата не е по-хубав. Той трябва да остане в Швейцария, а аз нямам средства.

— И затова ти дойде в Америка, да се ожениш за богата наследница?

— Да, нямах избор. Касае се за здравето, дори за живота на брат ми.

Неговото здраве, неговия живот! Лиза не искаше да споделя болката на Джулиън, но не можеше да не я почувства. Тя въздъхна дълбоко. Трябваше да си тръгне по-скоро, защото започваше да го съжалява.

— Разбирам те, Сейнт Клер. Брат ти… Но това не променя нищо. Аз не искам да бъда твоя жена.

— Лиза, вече е прекалено късно — отговори рязко Джулиън. — Ние сме женени.

За момент Лиза видя огън в сивите му очите. Сърцето й заби силно. Какво означаваше този негов поглед? Не за първи път виждаше този огън. И трябваше ли да отгатва скритите му чувства? Тя не искаше и нямаше намерение да го прави.

Лиза сви юмруци:

— Вземи парите ми, върни се в Ирландия и плати сметките на брат си. Но ме остави тук.

Джулиън я гледаше с празен поглед. Въпреки това Лиза чувстваше надигащият се в него гняв. Тя не дочака отговора му и избяга от библиотеката.

Влетя в спалнята си и се хвърли по очи на кревата. На долния етаж се намираше мъжа, когото презираше. Нейният мъж, съвършено непознат човек, който й причиняваше болка заради това, че брат му умираше. Лиза си каза, че това не е нейна работа. Че не трябва да изпитва съчувствие към него. Бе й все едно… трябваше да й е все едно.

И той, разбира се, щеше да приеме предложението й, да я остави в Ню Йорк при семейството й и да вземе парите. В края на краищата той не искаше отново да се жени. Думите му я нараниха, почувства се обидена! Но от Сейнт Клер всичко можеше да се очаква. Какво щеше да стане, ако той решеше да я отведе в Ирландия, в неговото имение? Какво щеше да прави тогава? Отново да се крие? Лиза вече беше измъчена от двумесечното затворничество. Тя знаеше: силите и смелостта й бяха към края си. Не можеше отново да избяга. Значи трябваше да се примири със съдбата си.

И ако съдбата й бе да отиде с Джулиън в Ирландия…

Пред очите й се появи образа на Сейнт Клер. Когато той дойде за първи път в дома им, тя бе очарована от неговата красота, осанка и аристократични маниери. Колко наивна беше тогава! Да забрави, че не всичко, което блести, е злато! Той не беше рицаря в железни доспехи, за който мечтаеше. Защо външността бе толкова лъжлива! И отвратителната душа не загрозява лицето?

На вратата се почука. Лиза трепна. Сигурно бе той. Тя седна на леглото, но не произнесе и дума. Може би ще помисли, че спи.

— Лиза, Джулиън е. Трябва да обсъдим нещо.

Сърцето й заби силно.

— Няма какво повече да обсъждаме! — извика тя през затворената врата. — Върви си, Сейнт Клер!

Той отвори вратата и влезе. Лиза съжали, че не я бе заключила. Огледа я с изучаващ поглед. Полите й се бяха вдигнали. На Лиза й бе неприятно, че Джулиън се взира в краката й. Тя стана и оправи роклята си.

С неискрена усмивка Джулиън каза:

— Трябва да се разберем веднъж завинаги. Не се надявай, че можеш да ме избягваш.

Лиза завика:

— Ще се постарая да те отбягвам, Сейнт Клер, до смъртния си час!

Той я погледна в очите, след това погледът му се премести на устните, на гърдите. И отново бързо се плъзна по полите й.

— Външността ти е измамна, Лиза — каза той. — В действителност ти си много по-твърда и упорита, отколкото изглеждаш. А на пръв поглед си крехка и слаба. Никога не съм предполагал, че си способна да избягаш и да се криеш цели два месеца. Твоята решителност и смелост са поразителни.

— Това комплимент ли е? — попита Лиза.

— Не, не е. Ти си силна, но не мисля, че си толкова упорита, колкото искаш да изглеждаш. Според мен, ти преиграваш. Ти съвсем не си такава.

— Ами да, кой, ако не ти, ще знаеш каква съм! — изсмя се Лиза, но не се чувстваше на себе си. Този човек се оказа твърде проницателен. Тя не знаеше какво става с нея. Никога преди не се беше държала така. Характерът й бе спокоен и мек. Лиза не се смяташе силна като Софи. За два месеца беше открила нови неща за себе си. Смелост. Храброст. Но сега вече нямаше сили да се бори.

Лиза се приближи до червеното, плюшено кресло и се отпусна в него. Сви юмруци, за да скрие треперенето на ръцете си. Сейнт Клер не трябваше да се досети какво става в душата й. Какво искаше още от нея? И защо все търсеше причини да влезе в спалнята й.

Той се обърна и бавно затвори вратата, което я изплаши още повече. После се наклони към нея и я погледна в очите. Лиза скочи.

— Какво искаш? — ужасено извика тя.

Той присви очи.

— Какво ти става? Нима те е страх? Успокой се, няма да ти причиня зло.

Тя вдигна брадичка:

— Аз не се страхувам.

— Трепериш.

— Студено ми е — излъга тя.

Той се усмихна.

Истински красавец с всичките си тридесет и два зъба на мястото им.

— Искам само да обсъдим нашето бъдеще.

Лиза избухна.

— Ние нямаме бъдеще.

— Пак се държиш като малко дете. Ние сме женени и това не може да се промени. Все пак, струва ми се, ще ти е приятно да научиш, че ще замина за Европа, след като се върнем в Ню Йорк.

Лиза изстина. Тя искаше той да си тръгне. Но толкова скоро? Беше потресена.

— Е какво, мъчно ли ти е, че си тръгвам? — насмешливо попита той.

— Напротив, радвам се! — Но гласът й потрепери, очите й се насълзиха. И изведнъж се появи ново подозрение. — Почакай, искаш да ме вземеш със себе си ли?

Той поклати глава.

— Не, не съм казал, че двамата ще заминем. Заминавам сам. Имам важна работа. Ще дойдеш през пролетта.

Лиза дълго не проговори. Той заминаваше. А какво я интересуваше това? Нали от самото начало искаше да стане така. Да я остави в Ню Йорк. Да вземе парите й. Трябваше да се радва. Опита да се усмихне щастливо, но се получи гримаса.

Беше ясно, че й е казал истината: ако имаше избор, нямаше отново да се ожени. Личеше си, че изобщо не я обича. Това не трябваше да й причинява болка — сърцето й вече беше разбито. Защо тогава се чувстваше толкова нещастна? Той също я гледаше учудено:

— Нали това искаш. Да взема парите ти и да те оставя?

— Да — несигурно произнесе Лиза.

— Непременно ще изпратя да те вземат през пролетта.

Лиза бавно поклати глава.

— Но аз няма да тръгна.

— Ще тръгнеш. — Гласът му беше тих, но думите звучаха предупредително. — Не мисли отново да ме предизвикваш, не ме карай да се връщам за теб.

Лиза се опита да си представи следващите шест месеца. Тя — тук. Джулиън — там. И океана между тях. Защо се чувстваше толкова тъжна?

— Аз не съм слугиня, Сейнт Клер. И ще правя каквото си искам. Не си прави труда да пращаш някой за мен.

— Тогава ще дойда сам.

— Защо? — попита Лиза. — Нали не съм ти нужна — тогава защо? — Тя улови тъга в гласа си.

Джулиън се обърна към вратата, но се забави. Думите й висяха във въздуха. „Не съм ти нужна.“

— Ще изпратя някой за теб, мадам, защото си моя жена. В мъка и в радост.

— О, господи! — прошепна Лиза. — За какво?

Той отвори вратата и се спря на прага.

— Надявам се, че за шест месеца ще пораснеш и ще разбереш, че твоят жребий можеше да бъде много по-лош.

Лиза не можеше да не каже последната дума:

— Щастлива Коледа, Сейнт Клер.

Той пламна и излезе.

Дори не се обърна.