Карлос Кастанеда
Учението на дон Хуан (58) (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

Вторник, 23 март 1965

В деня след този, в който разказах преживяването си, проведохме следния разговор. Дон Хуан каза:

— Не трябва много, за да станеш врана. Ти го направи и сега винаги ще бъдеш врана.

— Какво се случи, след като станах врана, дон Хуан? Летях ли три дни?

— Не, ти се върна привечер, както ти бях казал да сториш.

— Но как се върнах?

— Ти беше много изморен и легна да спиш. Това е всичко.

— Искам да кажа, долетях ли обратно?

— Вече ти казах. Ти ми се подчини и се върна в къщата. Но не се занимавай с този въпрос. Това не е важно.

— Кое е важно тогава?

— В твоето пътуване имаше само едно много ценно нещо — сребристите птици!

— Кое беше толкова особено в тях? Те бяха просто птици.

— Не просто птици — те бяха врани.

— Бели врани ли бяха те, дон Хуан?

— Черните петна на враната са в действителност сребристи. Враните блестят така силно, че другите птици не ги безпокоят.

— Защо перата им изглеждаха сребристи?

— Защото ти си виждал така, както вижда една врана. Птица, която на нас ни изглежда тъмна, на враната изглежда бяла. Белите гълъби например за враната са розови или синкави, морските чайки са жълти. Сега опитай да си спомниш как се присъедини към тях.

Помислих върху това, но птиците бяха слаб, мъгляв образ, който нямаше продължителност. Казах му, че мога да си спомня само, че усетих как летя с тях. Той ме попита дали съм се присъединил към тях във въздуха или на земята, но ми беше невъзможно да отговоря, поради което той почти ми се разсърди. Настоя да помисля за това. Каза:

— Всичко това нищо няма да значи, ще бъде само един безумен сън, ако не си спомниш точно.

Напрегнах се да си припомня, но не можах.