Карлос Кастанеда
Учението на дон Хуан (44) (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Учението на дон Хуан (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Teachings of Don Juan: A Yaqui Way of Knowledge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,8 (× 20гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон(2012)

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

Издателство „Петрум Ко“ ООД, 1992 г.

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция

Събота, 12 септември 1964

През първата нощ от церемонията, 3 септември, четвъртък, взех осем пейотени пъпки. Те нямаха ефект върху мен или ако имаха, той беше много слаб. През по-голямата част от нощта държах очите си затворени. По този начин се чувствах много по-добре. Не заспах, нито пък бях изморен. В самия край на сеанса пеенето стана необикновено. За много кратък миг се почувствах извисен и ми се искаше да заплача, но със завършека на песента това чувство изчезна.

Всички станахме и излязохме навън. Жените ни дадоха вода. Някои от мъжете направиха гаргара, другите пиха. Мъжете изобщо не говореха, но жените бъбреха и се кикотиха през целия ден. Ритуалната храна беше сервирана по пладне. Беше варено зърно.

По залез в петък, 4 септември, започна вторият сеанс. Водачът изпя своята пейотена песен и отново започна цикълът на песни и приемане на пейотени пъпки. Той завърши сутринта, като всеки изпя своята собствена песен в унисон с другите.

Когато излязох, не видях толкова много жени както предишния ден. Някой ми даде вода, но обкръжението вече не ме занимаваше. Бях приел отново осем пъпки, но ефектът беше различен.

Трябва да беше към края на сеанса, когато пеенето значително се засили с едновременното запяване на всички. Долових, че някой извън къщата иска да влезе. Не знаех дали пеенето се извършва, за да „му“ се попречи да се втурне вътре, или за да го примами да влезе вътре.

Бях единственият, който нямаше песен. Те всички като че ли ме гледаха въпросително, особено младите мъже. Смутих се и затворих очи.

Тогава разбрах, че много по-добре мога да възприема какво става, ако държа очите си затворени. Тази мисъл задържа цялото ми внимание. Затворих очи и видях мъжете пред мен. Отворих ги, а образът беше непроменен. За мен обстановката беше абсолютно същата, независимо дали очите ми са отворени или затворени.

Изведнъж всичко изчезна, или се разпадна, и на негово място изплува подобната на човек фигура на Мескалито, която бях видял преди две години. Той седеше на известно разстояние с профил към мен. Загледах го втренчено, но той не ме погледна, нито веднъж не се обърна.

Сметнах, че правя нещо нередно, нещо, което го отблъсква. Станах и тръгнах към него, за да го попитам какво е то. Но самият акт на движението разсея образа. Той започна да избледнява, а фигурите на мъжете, с които бях, се насложиха върху него. Отново чух силното неистово пеене.

Отидох в близките храсти и повървях известно време. Всичко изпъкваше много ясно. Забелязах, че виждам в тъмното, но този път това ми направи съвсем слабо впечатление. Важният въпрос беше защо Мескалмто ме отбягва.

Върнах се при групата и, тъкмо да влиза в къщата, чух силен тътен и усетих трус. Земята се залюля. Беше същият звук, който бях чул в долината с пейот преди две години. Изтичах отново към храстите. Бях сигурен, че Мескалито е там и ще го намеря. Но той не беше там. Чаках до сутринта и се присъединих към другите малко преди края на сеанса.

Обичайната процедура беше повторена на третия ден. Не бях изморен, но следобеда спах. Вечерта в събота, 5 септември, старецът изпя своята пейотена песен, за да поднови цикъла. През този сеанс аз сдъвках само една пъпка и не слушах нито една от песните, нито пък обръщах внимание на това, което става. От самото начало цялото ми същество беше уникално концентрирано върху една точка. Знаех, че липсва нещо ужасно важно за моето добро състояние.

Докато мъжете пееха, аз помолих Мескалито на висок глас да ме научи на песен. Молбата ми се смеси със силното пеене на мъжете. Незабавно чух в ушите си песен. Обърнах се с гръб към групата и заслушах. Слушах думите и мелодията отново и отново, и ги повтарях, докато научих цялата песен. Беше дълга песен на испански. След това няколко пъти я изпях на групата. И скоро след това в ушите ми дойде нова песен. До сутринта бях изпял двете песни безброй пъти. Почувствах се обновен, укрепнал.

Но след като ни дадоха вода, дон Хуан ми подаде една торба и всички отидохме на хълмовете. Беше дълго, изморително ходене по едно ниско плато. Там видях няколко растения пейот. По някаква причина не исках да ги гледам. След като прекосихме платото, групата се раздели. Дон Хуан и аз тръгнахме обратно, събирайки пейотени пъпки, точно както първия път, когато му помагах.

Върнахме се късно следобед в неделя, 6 септември. Вечерта водачът отново откри цикъла. Никой не каза дума, но аз отлично знаех, че това е последното събиране. Този път старецът изпя нова песен. Кесия със свежи пейотени пъпки минаваше от човек на човек. Това беше първият път, когато вкусвах свежа пъпка. Тя беше мека, но трудно се дъвчеше. Наподобяваше жилав зелен плод и беше по-стипчива и по-горчива от сушените пъпки. Лично аз намерих свежия пейот безкрайно ободряващ.

Сдъвках четиринайсет пъпки. Преброих ги внимателно. Не довърших последната, защото чух познатия тътен, който отбелязваше присъствието на Мескалито.

Всички пееха неистово и аз разбрах, че дон Хуан и всички останали действително са чули шума. Отхвърлих мисълта, че реакцията им е отговор на знак, даден от някой от тях, само за да ме заблудят.

В този момент усетих като че ли една огромна вълна от мъдрост ме поглъща. Предположението, което ме беше спохождало три години, сега се превърна в сигурност. Отнело ми беше три години да разбера, или по-скоро да открия, че каквото и да се съдържа в кактусите Lophophora williamsii, няма нищо общо с мен. То съществуваше само там навън, на свобода. Сега узнах това.

Пях пламенно, докато вече не можех да произнасям думите. Имах чувството, че сякаш моите песни са вътре в тялото ми, разтърсващи ме неконтролируемо. Трябваше да изляза и да намеря Мескалито, иначе щях да се пръсна. Тръгнах към полето с пейот. Продължих да пея песните си. Знаех, че те са лични мои — едно неоспоримо доказателство за моята целенасоченост. Усещах всяка една от стъпките си. Те отекваха по земята. Тяхното ехо пораждаше неописуема еуфория, че съм човек.

Всяко растение пейот на полето блестеше с румена искряща светлина. Едно растение имаше много ярка светлина. Седнах пред него и му изпях песните си. Както пеех, Мескалито излезе от растението — същата подобна на човек фигура, която бях видял преди. С голяма дързост за човек с моя темперамент, аз му пях. Изведнъж чух звук на флейти или на вятър — една позната музикална вибрация. Той като че каза, както преди две години: „Какво искаш?“

Заговорих много високо. Казах, че знам, че в живота и постъпките ми има нещо грешно, но не мога да открия какво е то. Помолих го да ми каже какво не е наред с мен, а също да ми каже и името си, за да мога да го викам, когато имам нужда от него. Той ме погледна, издължи устата си като тромпет, докато стигна до ухото ми, и ми каза своето име.

Изведнъж видях собствения си баща да стои в средата на пейотеното поле, но полето беше изчезнало и на сцената беше старият ми дом, домът на моето детство. Баща ми и аз бяхме застанали до едно смокиново дърво. Прегърнах баща си и бързо започнах да му казвам неща, които никога преди не съм могъл да кажа. Всяка една от мислите ми беше стегната и по същество. Сякаш наистина нямахме време и аз трябваше да кажа всичко наведнъж. Казах потресаващи неща за моите чувства към него, неща, които никога не бих могъл да произнеса при обичайни обстоятелства.

Баща ми не говореше. Той просто слушаше, а след това беше отдръпнат или сякаш всмукан назад. Отново бях сам. Разплаках се с разкаяние и тъга.

Вървях през полето с пейот, викайки името, което ме бе научил Мескалито. Нещо изплува от една странна, сякаш звездна светлина върху едно пейотено растение. Беше дълъг блестящ обект — нещо като стълб светлина, но с височината на човек. За момент той озари цялото поле със силна жълтеникава или кехлибарена светлина. След това тя запали цялото небе отгоре, рисувайки изумителна, великолепна гледка. Помислих, че ще ослепея, ако продължа да гледам. Бързо закрих очи с ръцете си.

Имах ясното съзнание, че Мескалито ми каза да изям още една пъпка пейот. Помислих си: „Не мога да направя това, защото нямам нож, с който да я отрежа.“ По същия странен начин той ми каза: „Изяж една от земята.“

Легнах по корем и сдъвках върха на едно растение. То ме възпламени. Изпълни всяко кътче на тялото ми с топлина и усещане за проникновеност. Всичко оживя и доби сложни и изящни детайли, но и естественост. Аз бях навсякъде. Можех да виждам горе, долу и наоколо, в едно и също време.

Това особено състояние продължи достатъчно дълго, за да го осъзная. След това се смени с тягостен ужас, който не ме връхлетя внезапно, но все пак бързо. Отначало моят удивителен свят на тишина беше разтърсен от остри шумове, но аз не се разтревожих. След това звуците станаха по-силни и непрекъснати, като че ли ме бомбардираха отвсякъде. И постепенно загубих усещането за плаване в един свят неутрален, безпристрастен и красив. Шумовете станаха сякаш гигантски стъпки. Нещо огромно дишаше и се движеше около мен. Реших, че ме преследва.

Изтичах и се скрих зад един камък и оттам се опитах да определя какво ме следва. В един момент изпълзях от скривалището и моят незнаен преследвач връхлетя върху мен. Беше като морски водорасли. То се просна върху мен. Помислих, че тежестта му ще ме смачка, но се озовах вътре в тръба или кухина. Ясно видях, че водораслите не бяха покрили цялата водна повърхност около мен. Беше останало късче свободна площ под камъка. Започнах да пълзя под него. Видях, че от водораслите капят огромни капки течност. Аз „узнах“, че те отделят разтваряща киселина, за да ме разложат. Една капка падна на ръката ми. Опитах да изтрия киселината с малко пръст, към която добавих слюнка, като продължавах да копая. В един момент бях почти парообразен. Бях изтласкан към някаква светлина. Помислих, че водораслите са ме разложили. Смътно долових светлина, която стана по-ярка. Тя си пробиваше път изпод земята, докато накрая изригна в нещо, в което познах слънцето, излизащо иззад планините.

Бавно започнах да възстановявам нормалните си сетивни процеси. Легнах по корем, с брада върху сгънатата си ръка. Пейотеното поле пред мен отново започна да се възпламенява и преди да мога да отместя очи, дългата светлина отново изплува. Тя закръжи над мен. Седнах. Светлината докосна цялото ми тяло със спокойна сила и след това изчезна от погледа ми.

Тичах по целия път до мястото, където бяха другите мъже. Всички се върнахме в града. Дон Хуан и аз останахме още един ден у дон Роберто, водачът на церемонията. През цялото време там спах. Когато се канехме да си тръгваме, младите мъже, участвали в сеансите с пейот, дойдоха при мен. Те ме прегърнаха един по един и се засмяха плахо. Всеки един се представи. Часове говорих с тях за всичко, освен за събиранията с пейот.

Дон Хуан каза, че е време да си тръгваме. Младите мъже отново ме прегърнаха.

— Ела пак — каза един от тях.

— Ние вече те чакаме — добави друг. Потеглих бавно, опитвайки се да видя по-старите мъже, но никой от тях не беше там.