Карлос Кастанеда
Учението на дон Хуан (4) (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

Неделя, 25 юни 1961

Останах с Дон Хуан целия петъчен следобед. Щях да си тръгвам към 7 вечерта. Седяхме на верандата пред неговата къща и аз реших още веднъж да го попитам за учението. Зададох въпроса почти по навик и очаквах отново да ми откаже, запитах го дали има начин, по който би могъл да приеме желанието ми да уча, сякаш съм индианец. Дълго не отговори. Бях принуден да стоя, защото изглеждаше, че се опитва да реши нещо.

Накрая ми каза, че има начин и продължи да говори по един конкретен проблем. Отбеляза, че съм много изморен от седенето на пода и че това, което трябва да направя, е да намеря „място“ (sitio) на пода, където бих могъл да седя, без да капвам от умора. Бях седнал с колене, притиснати до гърдите, и с ръце, обхванали прасците. Едва когато дон Хуан ми каза, че съм изморен, осъзнах, че гърбът ме боли и че съм твърде изтощен.

Чаках да ми обясни какво има предвид под „място“, но той не направи явен опит да осветли въпроса. Помислих, че може би смята за необходимо да сменя положението си, затова станах и седнах по-близо до него. Той възрази относно моето преместване и ясно подчерта, че „място“ означава такова място, където човек може да се чувства доволен, силен и щастлив от само себе си. Той потупа мястото, на което седеше, и каза, че това е неговото собствено местенце, като добави, че ми е задал гатанка, която аз сам трябва да разгадая без по-нататъшно обсъждане.

Това, което ми беше поставил като задача за решаване, наистина беше гатанка. Нямах представа как да започна или пък какво си беше наумил той. Няколко пъти помолих за указание или поне за намек как да действам при определянето на място където да се чувствам доволен, силен и щастлив. Настоявах и убеждавах дон Хуан, че нямам представа какво наистина има предвид, защото не можех да схвана задачата. Той ме посъветва да вървя из верандата, докато намеря мястото.

Станах и започнах да крача по пода. Чувствах се глупаво и седнах пред него.

Той ми се ядоса много и ме упрекна, че не го слушам, казвайки, че навярно не искам да уча. След малко се успокои и ми обясни, че не всяко място е добро за сядане, или изобщо да бъдеш на него, и че в пределите на верандата имало една част, която била единственото място, където съм щял да бъда в най-доброто си състояние. Моята задача била да го отлича от всички останали места. Главната особеност била, че трябваше да „почувствам“ всички възможни точки, които са достъпни, докато определя без колебание коя е точната.

Възразих, че макар и верандата да не е много голяма, броят на възможните места е съкрушително голям и ще ми отнеме много време да проверя всичките, а тъй като дон Хуан не определи големината на мястото, възможностите биха били безкрайни. Доводите ми бяха безполезни. Той стана и много сурово ме предупреди, че може да ми отнеме дни да го открия, но не реша ли задачата, мога да напусна къщата, защото той няма да има какво да ми каже. Изтъкна, че знае къде е моето място и че следователно не мога да го излъжа. Каза, че това е единственият начин той да приеме моето желание да науча за Мескалито като сериозна причина. Добави, че нищо на този свят не идва даром, че каквото и да има да се учи, то трябва да бъде научено по най-трудния начин.

Той заобиколи къщата към чапарала, за да уринира. Върна се, но през задния вход. Помислих, че задачата да намеря набеденото място на щастието е негов начин да ме отпрати, но станах и започнах да крача напред-назад. Небето беше ясно. Можех да видя всичко на верандата и близо до нея. Трябва да съм крачил час или повече, но не се случи нищо, което да ми подскаже мястото. Изморих се от ходене и седнах; след няколко минути се преместих, после седнах на друго място, докато накръстосах целия под почти систематично. Съзнателно се опитвах да „почувствам“ разлики между местата, но ми липсваше критерий за различаване. Имах чувството, че си губя времето, но останах. Разсъждавах, че бях изминал дълъг път просто само да видя дон Хуан и че наистина нямаше какво повече да правя тук.

Легнах по гръб и поставих ръцете си под главата като възглавница. После се претърколих и легнах за малко по корем. Повторих това търкаляне по целия под. За пръв път помислих, че съм попаднал на смътен критерий. Беше ми по-топло, когато лежах по гръб.

Претърколих се отново, този път в противоположна посока и пак изминах дължината на пода, лягайки по очи на всички места, където бях лежал по гръб по време на първия тур. Усетих същите топли и студени вълни в зависимост от положението си, но разлика между отделните места нямаше.

Тогава ми хрумна една идея, която ми се стори блестяща: мястото на дон Хуан! Седнах там, след, това легнах — първо по очи, после по гръб, но мястото беше съвсем като всички други. Станах. Много ми беше дошло. Исках да кажа довиждане на дон Хуан, но ми беше неудобно да го събудя. Погледнах часовника си. Беше 2 часа сутринта! Бях се търкалял шест часа.

В този момент дон Хуан излезе и заобиколи къщата към чапарала. Върна се и застана на вратата. Почувствах се смазан и отхвърлен. Прииска ми се да му кажа нещо отвратително и да си тръгна. Разбрах обаче, че вината не е в него; че по мой собствен избор бях навлязъл в цялата тази нелепост. Казах му, че съм се провалил; бях се търкалял по пода като идиот цяла нощ и още не можех да намеря никакъв смисъл в неговата гатанка.

Той се засмя и каза, че това не го изненадва, защото не съм действал правилно. Не съм използвал очите си. Това беше вярно, но бях съвсем сигурен, че той каза да почувствам разликата. Повдигнах този въпрос, но той каза, че човек може да чувства с очите си, когато те не гледат право в нещата. Доколкото аз съм бил заинтересован, каза той, нямало друг начин да реша задачата, освен да използвам всичко, което имам и очите си.

Дон Хуан влезе вътре. Бях сигурен, че ме беше наблюдавал. Мислех, че няма друг начин да разбере, че не бях използвал очите си.

Започнах да се търкалям отново, защото това беше най-удобния похват. Този път обаче облягах брада на ръцете си и оглеждах всеки детайл.

След известно време тъмнината около мен се промени. Когато фокусирах точката право пред мен, цялата периферна зона на зрителното ми поле стана блестящо оцветена в хомогенно зеленикавожълто. Ефектът беше поразителен. Задържах погледа си фокусиран върху точката и започнах да пълзя косо стъпка по стъпка.

Изведнъж в една точка близо до средата на пода усетих друга промяна в цвета. На едно място от дясната ми страна, все още в периферията на зрителното ми поле, зеленикавожълтото стана наситено пурпурно. Съсредоточих вниманието си върху него. Пурпурното избледня в светъл, но все още блестящ цвят, който остана стабилен за времето, в което задържах вниманието си върху него.

Отбелязах мястото със сакото си и извиках дон Хуан. Той излезе на верандата. Бях силно развълнуван. Действително бях видял промяната в цветовете. Дон Хуан не изглеждаше впечатлен, но ми каза да седна на мястото и да му предам какво усещане имам.

Седнах, а след това легнах по гръб. Той застана край мен и много пъти ме пита какво чувствам, но аз не чувствах нищо особено. Около 15 минути се опитвах да почувствам или да видя разлика, докато дон Хуан търпеливо стоеше до мен. Стана ми противно. Имах метален вкус в устата си. Изведнъж получих главоболие. Бях на път да се разболея. Мисълта за безсмислените ми усилия ме раздразни до бяс. Станах.

Дон Хуан сигурно беше забелязал моето дълбоко отчаяние. Той не се засмя, а много сериозно заяви, че трябва да бъда твърд със себе си, ако искам да науча. Каза, че пред мене има само две възможности: да зарежа всичко и да си отида вкъщи, в който случай никога няма да науча, или да реша гатанката.

Той отново влезе вътре. Исках да си тръгна незабавно, но бях твърде изморен, за да шофирам; освен това видението с цветовете беше така поразително, щото бях сигурен, че е един вид критерий и че навярно могат да бъдат открити и други промени. Така или иначе беше твърде късно да си тръгна. Затова седнах, изпънах крака назад и започнах всичко отначало.

И при тази обиколка се движех бързо през всяко място, минавайки и през това на дон Хуан, до края на пода, а след това се завъртях, за да покрия и външния край. Когато стигнах центъра, осъзнах, че се появява още една промяна в оцветяването, отново в края на зрителното ми поле. Еднородното бледозелено, което виждах из цялата зона, в една точка отдясно на мен стана наситено зелено. Задържа се за момент и след това внезапно се видоизмени в друг устойчив цвят, различен от този, който бях уловил по-рано. Събух обувките си, отбелязах мястото и продължих да се търкалям, докато покрия целия под във всички възможни посоки. Друга промяна в оцветяването не настъпи.

Върнах се на мястото, което бях отбелязал с обувката си и го разгледах. Беше разположено на пет-шест стъпки от това, отбелязано със сакото ми в югоизточна посока. До него имаше голям камък. Легнах там за известно време, опитвайки се да уловя някакви следи, като разглеждах всеки детайл, но не почувствах нищо особено.

Реших да опитам другото място. Бързо се завъртях на коленете си и тъкмо щях да легна на сакото, когато усетих необикновен страх. Приличаше повече на физическо усещане за нещо, което сякаш ме блъскаше по корема. Скочих и се отдръпнах за момент. Косата ми настръхна. Краката ми леко се огънаха. Тялото ми беше наведено напред. Ръцете ми стърчаха сковани — с пръсти, свити като клещи. Забелязах странната си поза и страхът ми нарасна.

Несъзнателно се върнах назад и седнах на камъка до обувката си. Оттам се смъкнах на пода. Опитах се да проумея какво се беше случило, че да ме доведе до такъв страх. Помислих, че трябва да е било изтощението, което изпитах. Почти беше съмнало. Почувствах се глупаво и неловко. Още нямах обяснение за това, което ме беше изплашило, нито пък бях проумял какво искаше дон Хуан.

Реших да направя последен опит. Станах и бавно се приближих до мястото, отбелязано със сакото ми, и отново усетих същия страх. Този път направих голямо усилие да се контролирам. Седнах, а след това и коленичих с намерение да легна по очи, но не можех, въпреки желанието си. Поставих ръце на пода пред себе си. Дишането ми се ускори, стомахът ми беше разстроен. Имах ясното усещане за паника и трябваше да се боря със себе си, за да не избягам. Помислих си, че може би дон Хуан ме гледа. Бавно пропълзях обратно до другото място и подпрях гърба си на камъка. Исках малко да си почина, за да организирам мислите си, но заспах.

Чух дон Хуан да говори и да се смее над главата ми. Събудих се.

— Ти намери мястото — каза той.

Отначало не го разбрах, но той отново ме увери, че там, където бях заспал, е мястото от загадката. Пак ме попита как се чувствам на него. Казах му, че наистина не забелязвам никаква разлика.

Помоли ме да сравня усещанията си в момента с тези, които бях изпитал докато лежах на другото място. За пръв път ми дойде на ум, че надали бих могъл да обясня страха си от предишната нощ. По един предизвикателен начин той ме накара да седна на другото място. По някаква необяснима причина аз наистина се страхувах от него и не седнах там, Дон Хуан заяви, че само един глупак не би успял да види разликата.

Попитах го дали всяко от двете места има специално име. Той каза, че доброто се казва sitio, а лошото — враг; каза, че тези две места са ключът към доброто състояние на човека, особено на човека, търсещ знание. Самото действие на сядане на едното място създава по-голяма сила; от своя страна врагът отслабва човека и може дори да причини смъртта му. Каза, че с дрямката си на моето място съм възстановил енергията, която съм прахосал в изминалата нощ.

Той каза също така, че цветовете, които бях видял на всяко отделно място, имат същия общ ефект — да дават сила или да я намаляват.

Попитах го дали има други места, които могат да бъдат за мен като двете, които бях открил, и как да започна да ги намирам. Каза, че на света има много места, сравними с тези две, и че най-добрият начин да ги намеря, е като улавям съответните цветове. Не ми беше ясно дали бях решил задачата или не, а всъщност дори не бях и убеден, че е имало задача; не можех да се отърва от усещането, че цялото преживяване е било наложено и условно. Бях сигурен, че дон Хуан ме беше наблюдавал през цялата нощ и след това снизходително ми беше казал, че там, където бях заспал, е търсеното място. Все пак не можех да намеря логична причина за подобно действие, а и когато той ме покани да седна на другото място, не можах. Имаше странна пукнатина между моето прагматично изживяване на страх от „другото място“ и рационалните ми разсъждения за цялата случка.

Дон Хуан обаче беше съвсем сигурен, че съм успял, и в съответствие с моя успех ме уведоми, че ще ме учи за пейота.

— Ти помоли да те уча за Мескалито — каза той. — Исках да знам дали имаш достатъчно силен гръбнак, за да се срещнеш с него лице в лице. Мескалито не е нещо, с което можеш да се шегуваш. Трябва да имаш контрол над всички свои възможности. Сега знам, че мога да приема единствено желанието ти за добър довод да учиш.

— Наистина ли ще ме учиш за пейота?

— Предпочитам да го наричам Мескалито. Прави го и ти.

— Кога ще започнеш?

— Не е толкова просто. Първо трябва да бъдеш готов.

— Мисля, че съм готов.

— Това не е шега. Трябва да чакаш, докато не остане никакво колебание, и тогава ще го срещнеш.

— Трябва ли да се подготвям?

— Не. Просто трябва да чакаш. Може след време да зарежеш цялата идея. Лесно се изморяваш. Снощи беше готов да се махнеш в момента, в който стана трудно. Мескалито изисква много сериозно намерение.