Карлос Кастанеда
Учението на дон Хуан (7) (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

Неделя, 6 август 1961

Закарах дон Хуан в къщата, където бях взел пейота. По пътя той ми каза, че името на човека, който ми беше „предложил Мескалито“, е Джон. Когато стигнахме до къщата, заварихме Джон да седи на верандата си с двама млади мъже. Всички бяха изключително оживени. Смееха се и говореха много непринудено. И тримата говореха перфектно английски. Казах на Джон, че съм дошъл, за да му благодаря за помощта.

Исках да видя техния поглед върху моето държане по време на халюциногенното преживяване и им казах, че съм опитвал да мисля върху това, което съм направил в тази нощ, но че не мога да си спомня. Те се засмяха и показаха неохота да говорят за това. Изглежда се въздържаха заради дон Хуан. Всички отправиха поглед към него, сякаш чакаха утвърдителен знак, за да започнат. Дон Хуан изглежда им бе дал знак, макар че аз нищо не забелязах, защото изведнъж Джон започна да ми разказва какво бях правил през онази нощ.

Каза, че разбрал, че съм „приет“, когато ме чул да повръщам. Считаше, че трябва да съм повърнал трийсет пъти. Дон Хуан го поправи и каза, че били само десет пъти.

Джон продължи:

— Тогава всички се приближихме до тебе. Ти беше вцепенен и имаше конвулсии. Дълго време, докато лежеше по гръб, движеше устата си, сякаш говориш. После започна да удряш главата си в пода, а дон Хуан ти сложи една стара шапка и ти спря. Трепери и скимтя часове, лежейки на пода. Мисля, че тогава всички заспаха, но в съня си аз те чувах да пухтиш и да стенеш. След това чух да крещиш и се събудих. Видях, че скачаш високо във въздуха, крещейки. Втурна се към водата, преобърна тенджерата и започна да плуваш в локвата.

— Дон Хуан ти донесе още вода. Ти седна спокойно пред тенджерата. След това скочи и свали всичките си дрехи. Беше коленичил пред водата и пиеше на големи глътки. После просто седна и се втренчи в пространството. Помислихме, че ще останеш там завинаги. Почти всички бяха заспали, включително дон Хуан, когато ти ненадейно отново скочи и, виейки, се втурна след кучето. То се изплаши, започна също да вие и избяга зад къщата. Тогава всички се събудиха.

— Всички станахме. Ти се появи от другата страна на къщата, все още преследвайки кучето. То тичаше пред тебе, лаеше и виеше. Мисля, че ти трябва да беше обиколил двайсет пъти къщата, тичайки в кръгове, виейки и лаейки като куче. Страхувах се, че хората ще започнат да любопитстват. Наблизо няма съседи, но твоят вой беше така силен, че можеше да се чуе на мили оттук.

Един от младите мъже добави:

— Ти настигна кучето и на ръце го донесе до верандата.

Джон продължи:

— Тогава ти започна да играеш с кучето. Бореше се с него, ти и кучето се хапехте един друг и играехте. Помислих си, че това е смешно. Моето куче обикновено не играе, но този път ти и кучето се търкаляхте заедно.

— После ти изтича към водата и кучето пи с тебе — каза младият мъж. — Ти изтича пет или шест пъти с кучето до водата.

— Колко дълго продължи това? — попитах.

— Часове — каза дон Хуан. — По едно време ви загубихме от поглед. Мисля, че ти беше изтичал отзад. Само те чувахме да лаеш и стенеш. Звуците, издавани от теб, така много приличаха на кучешки, че трудно можехме да ви различим.

— Може би това е било само кучето — казах аз. Те се засмяха, а Джон каза:

— Ти лаеше там, момче!

— Какво стана после?

Тримата мъже се спогледаха и сякаш им беше трудно да кажат какво е станало после. Накрая младият човек, който още не беше казал нищо, проговори:

— Той се задави — каза той, гледайки Джон.

— Да, ти наистина се задави. Започна да плачеш много особено, а след това падна на земята. Помислихме, че хапеш езика си. Дон Хуан разтвори челюстите ти и поля лицето ти с вода. Тогава ти отново започна да трепериш и да се гърчиш целия. После дълго остана неподвижен. Дон Хуан каза, че всичко е свършило. Вече беше сутрин, тъй че те завихме с одеяло и те оставихме да спиш на верандата.

Тук той спря и погледна другите мъже, които явно трудно сдържаха смеха си. Обърна се към дон Хуан и го попита нещо. Дон Хуан се усмихна и отговори на въпроса, Джон се обърна към мен и каза:

— Оставихме те на верандата, защото се страхувахме, че ще напикаеш навсякъде по стаите.

Всички се засмяха високо.

— Какво ми беше? Нима аз…

— Нима ти? — изимитира ме Джон. — Нямаше да го споменем, но дон Хуан каза, че няма нищо. Ти напика цялото куче.

— Какво направих?

— Не смятам, че кучето бягаше, защото го беше страх от тебе, нали? Кучето бягаше, защото ти пикаеше върху него.

В този момент избухна всеобщ смях. Опитах се да задам въпрос на един от младите мъже, но те всички се смееха и той не ме чу.

— Кучето ми обаче си го върна. То също пика върху тебе!

Това изявление очевидно беше извънредно смешно, защото всички се заляха от смях, включително и дон Хуан. Когато утихнаха, попитах с цялата си сериозност:

— Това вярно ли е наистина? Наистина ли се случи?

Все още смеейки се, Джон отговори:

— Кълна се, че кучето ми наистина пика върху тебе. По пътя обратно към дома на дон Хуан го попитах:

— Всичко това наистина ли се случи, дон Хуан?

— Да — каза той, — но те не знаят какво си видял. Те не разбират, че ти си играл с „него“. Затова не те прекъснах.

— А вярна ли е тази работа с мене и кучето, пикаещи един върху друг?

— Това не беше куче! Колко пъти трябва да ти казвам? Това е единственият начин да го разбереш. Единственият начин! „Той“ беше, който игра с тебе.

— Ти знаеше ли, че всичко това става, преди да ти разкажа за него?

Той се подвоуми за миг, преди да отговори.

— Не. След като ти ми разказа, си спомних особения начин, по който изглеждаше. Само допусках, че ти е добре, защото не изглеждаше изплашен.

— Кучето наистина ли игра с мене, както те казват?

— По дяволите! Не беше куче!