Карлос Кастанеда
Учението на дон Хуан (6) (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

Събота, 5 август 1961

По-късно сутринта, след закуската, аз, собственикът на къщата и дон Хуан се върнахме у дон Хуан. Бях много изморен, но не можах да заспя в камиона. Едва след като мъжът си тръгна, заспах на верандата.

Когато се събудих, беше тъмно. Дон Хуан ме беше завил с одеяло. Потърсих го, но той не беше в къщата. Дойде по-късно с тенджера пържен боб и куп тортили. Бях извънредно гладен.

След като се нахранихме, докато си почивахме, той ме помоли да му кажа всичко, което ми се беше случило предишната нощ. Разказах преживяването си с пълни подробности и възможно най-точно. Когато свърших, той поклати глава и каза:

— Мисля, че си добре. Сега ми е трудно да ти обясня как и защо. Мисля обаче, че всичко е минало чудесно за тебе. Знаеш ли, понякога той е игрив като дете; в други случаи е ужасен, страшен. Той или лудува, или е ужасно сериозен. Невъзможно е да се знае предварително какъв ще бъде той с друг човек. Възможно е, обаче, когато го познаваш добре. Снощи ти игра с него. Ти си единственият човек, когото познавам, имал такава среща.

— По какъв начин моето преживяване се различава от това на другите?

— Ти не си индианец. Следователно за мен е трудно да разбера кое кое е. Все пак той или приема хората, или ги отхвърля, независимо дали са индианци или не. Това знам. Виждал съм много такива. Също знам, че той лудува, кара някои да се смеят, но никога не съм го виждал да играе с някого.

— Можеш ли да ми кажеш сега, дон Хуан, как пейотът закриля…

Той не ми позволи да довърша. Енергично хвана рамото ми.

— Никога не го наричай така. Още не си видял достатъчно от него, за да го опознаеш.

— Как Мескалито закриля хората?

— Той съветва. Отговаря, каквито и въпроси да му поставиш.

— Тогава Мескалито е реален? Искам да кажа — нещо, което може да се види?

Той изглеждаше слисан от моя въпрос. Погледна ме с някак празно изражение.

— Исках да кажа, дали Мескалито.

— Чух какво каза. Не го ли видя снощи?

Исках да кажа, че бях видял само едно куче, но забелязах озадачения му поглед.

— Значи смяташ, че това, което видях снощи, е бил той?

Погледна ме с презрение. Цъкна с език, поклати глава, сякаш не може да повярва, и с много войнствен тон добави:

— A poco crees que era tu — mama?

Той направи пауза пред думата „mama“, защото всъщност искаше да каже „Tu chingada madre“ — идиом, използван като неуважителен намек към майката на другата страна. Думата „mama“ беше толкова неуместна, че и двамата дълго се смяхме.

След това разбрах, че беше заспал, без да отговори на въпроса ми.