Карлос Кастанеда
Учението на дон Хуан (57) (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

Неделя, 28 март 1965

В четвъртък, 18 март, аз отново пуших халюциногенната смес. Встъпителната процедура беше различна в малки детайли. Трябваше да напълня лулата още веднъж. След като бях свършил първата доза, дон Хуан ми нареди да изчистя огнището, но той сам сложи сместа в него, защото аз нямах двигателна координация. Струваше ми огромно усилие да движа ръцете си. В торбичката ми имаше достатъчно смес за още едно напълване. Дон Хуан погледна в торбичката и каза, че това е последният ми опит с дима до следващата година, защото бях използвал целия си запас.

Той обърна торбичката наопаки и изтърси праха в чинията с въглените. Прахът започна да гори с оранжев блясък, сякаш дон Хуан беше сложил лист прозрачен материал върху въглените. „Листът“ пламна, а след това се „разпука“ и сякаш се разцъфна в заплетен мотив от линии. Нещо пробяга с голяма скорост на зиг-заг по линиите. Дон Хуан ми каза да гледам движението по линиите. Видях нещо, което изглеждаше като малко топче за игра, търкалящо се напред-назад по възпламенената зона. Той се наведе, бръкна с ръка в жаравата, извади топчето и го постави в огнището на лулата. Нареди ми да си дръпна. Имах ясното впечатление, че той беше сложил малкото топче в лулата, така че да го вдишам. След миг стаята загуби своето хоризонтално положение. Почувствах силна вцепененост, усещане за тежест.

Когато се събудих, лежах по гръб на дъното на плитък напоителен канал, потопен до брадата си. Някой държеше главата ми повдигната. Беше дон Хуан. Първата ми мисъл беше, че водата в канала има необикновено качество — беше студена, но и тежка. Тя плискаше към мене и мислите ми се проясняваха с всяко нейно движение. Отначало водата имаше светлозелен ореол, който скоро се разпръсна, и тя се превърна в обикновен поток.

Попитах дон Хуан кое време на деня е. Той каза, че е рано сутринта. След малко бях напълно буден и излязох от водата.

— Трябва да ми кажеш всичко, което видя — каза дон Хуан, когато стигнахме в къщата му. Каза също, че се опитвал да ме „върне обратно“ три дни и много се затруднил да го направи. Направих многократни опити да опиша това, което бях видял; но не можех да се концентрирам. По-късно, привечер, почувствах, че съм готов да разговарям с дон Хуан, и започнах да му разказвам това, което си спомнях от момента, когато бях паднал настрани, но той не искаше да слуша за това. Каза, че единственото интересно нещо е това, което съм видял и направил, след като той ме е „подхвърлил във въздуха и аз съм полетял“.

Всичко, което можех да си спомня, беше поредица от фантастични образи и сцени. Те нямаха последователен ред. Имах чувството, че всеки един от тях беше като отделен мехур, който плава към мен, докато го фокусирам, а след това се отдалечава. Това обаче не бяха просто сцени за гледане. Аз бях в тях, участвах в тях. Отначало, когато опитах да си ги припомня, имах усещането, че са неясни, разпръснати проблясъци, но като помислих за тях, разбрах, че всеки един беше извънредно ясен, макар и да нямаше нищо общо с обикновеното виждане — оттук и усещането за неяснота. Образите бяха малко и прости.

Веднага щом като дон Хуан спомена, че ме е „хвърлил във въздуха“, ми дойде слаб спомен за една абсолютно ясна сцена, в която гледах право в него от известно разстояние. Гледах само лицето му. То беше огромно по размери. Беше плоско и излъчваше силен блясък. Косата му беше жълтеникава и се движеше. Всяка част от лицето му се движеше, хвърляйки някаква кехлибарена светлина.

Следващата картина беше как дон Хуан наистина ме подхвърля нагоре или ме мята в посока право напред. Спомних си, „че разперих крила и полетях“. Почувствах се сам, прорязващ въздуха, болезнено движещ се напред. Беше повече като ходене, отколкото като летене. То изморяваше тялото ми. Нямаше го чувството за свободно падане, нямаше я приповдигнатостта.

След това си спомних един момент, когато бях неподвижен и гледах камара остри тъмни зъбери, разположени в зона, която имаше неприятно матово озарение. По-нататък видях поле с безкрайно разнообразие от светлини. Светлините се движеха и блещукаха, променяйки своята сияйност. Бяха почти като цветове. Тяхната интензивност ме заслепяваше.

В друг момент един обект се оказа почти срещу окото ми. Беше дебел и заострен, имаше определено розовеещ блясък. Усетих внезапен трус някъде в тялото си и видях множество подобни форми в розово, идващи към мен. Те всички настъпваха към мен и аз отскочих назад.

Последната сцена, която помня, бяха три сребристи птици. Те излъчваха блестяща металическа светлина, почти като от неръждаема стомана, но силна, движеща се и жива. Харесах ги. Полетяхме заедно.

Дон Хуан не направи никакъв коментар върху моя разказ.