Карлос Кастанеда
Учението на дон Хуан (56) (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

Неделя, 7 февруари 1965

Следващият ми опит с дима стана в неделя около пладне на 31 януари. На другия ден се събудих рано вечерта. Имах усещането, че притежавам необикновена сила да си припомня, каквото ми беше казал дон Хуан по време на преживяването. Неговите думи бяха се запечатали в съзнанието ми. Чувах ги с необикновена яснота и без прекъсване. По време на този опит за мен стана очевиден друг факт: цялото ми тяло се вцепени скоро след като започнах да гълтам финия прах, който влизаше в устата ми всеки път, когато всмуквах от лулата. Така аз не само вдишвах дима, но и поглъщах сместа. Опитах се да разкажа на дон Хуан своето преживяване. Той каза, че не съм направил нищо важно.

Отбелязах, че бих могъл да си спомня всичко, което беше станало, но той не искаше да слуша за това. Всеки спомен беше точен и не будеше съмнение. Процедурата на пушене беше същата, както при предишния опит. Сякаш двете преживявания са идеално поставени едно до друго и аз можех да започна своето припомняне от момента, когато завърши предното преживяване. Ясно си спомнях, че от момента, в който паднах странично, бях напълно лишен от чувство и мисъл. Яснотата ми обаче никак не беше нарушена. Припомних си, че последната ми мисъл по времето, когато стаята стана вертикална плоскост, бе: „Трябва да съм дръннал главата си в пода, но не усещам никаква болка.“

От този момент нататък можех само да виждам и чувам. Можех да повторя всяка дума, която дон Хуан казва. Следвах всички негови указания. Те изглеждаха ясни, логични и лесни. Той каза, че тялото ми изчезва и че ще остане само главата ми, а в такова състояние единственият начин да остана буден и да се движа, е да стана врана. Той ми нареди да направя усилие да мигам и добави, че когато съм в състояние да мигам, ще бъда готов да действам. След това ми каза, че моето тяло е изчезнало напълно и че всичко, което имам, е главата ми. Каза, че главата никога не изчезва, защото тя е това, което се превръща във врана.

Заповяда ми да мигам. Трябва да беше повторил тази и всички други заповеди безброй пъти, защото си ги спомням всичките с изключителна яснота. Сигурно съм мигал, защото той каза, че съм готов, и ми нареди да си изправя главата и да подпра брадата си. Каза, че в брадата са краката на враната. Заповяда ми да усетя краката и да наблюдавам как те излизат бавно. След това каза, че още не съм цял, че трябва да ми порастне опашка и че тя ще излезе от врата ми. Заповяда ми да разперя опашката си като ветрило и да усетя как тя помита пода.

След това той говори за крилата на враната и каза, че те ще излязат от моите скули. Каза, че е тежко и болезнено. Заповяда ми да ги разперя. Каза, че трябва да бъдат извънредно дълги, толкова дълги, колкото мога да го опъна, иначе няма да мога да летя. Каза ми, че крилата се появяват, че са дълги и красиви и че трябва да пляскам с тях, докато станат истински крила.

След това той заговори за върха на главата ми и каза, че той ще е много голям и тежък и че обемът му ще пречи на моето летене. Каза ми, че начинът да намаля неговия размер е да мигам. С всяко мигане главата ми ще става все по-малка. Нареди ми да мигам, докато тежестта изчезне и мога свободно да скачам. После ми каза, че съм намалил главата си до размера на врана и че трябва да вървя насам-натам и да подскачам, докато се освободя от своята вдървеност.

Каза, че остава едно последно нещо, което трябва да променя, преди да мога да полетя. Това била най-трудната промяна и, за да я осъществя, трябва да бъда послушен и да правя точно, каквото той ми казва. Трябвало да се науча да виждам като врана. Каза, че устата и носът ми ще пораснат между очите ми, докато се превърнат в силна човка. Каза, че враните виждат встрани и ми заповяда да обърна глава и да го погледна с едно око. Каза, че ако искам да направя смяна и да погледна с другото око, ще трябва да тръсна човката си, и че това движение ще ме накара да видя през другото око. Нареди ми да редувам едното око с другото. След това каза, че вече съм готов да летя и че единственият начин да полетя, е той да ме подхвърли във въздуха.

Не ми беше никак трудно при всяка негова заповед да изпитвам съответното усещане. Имах усещане за растеж на птичи крака, които в началото бяха слаби и се клатеха. Усетих как опашка излиза от тила ми и крила от моите скули. Крилата бяха сгънати надълбоко. Усетих ги как излизат постепенно. Процесът беше тежък, но не болезнен. След това с мигане смалих главата си до размера на врана. Но най-удивителния ефект беше постигнат с очите ми. Моят птичи поглед!

Когато дон Хуан ме насочваше в растежа на човка, имах неприятното усещане за недостиг на въздух. След това нещо се изду и се изпречи като грамада пред мен. Но докато дон Хуан не ме насочи да виждам странично, моите очи не бяха в състояние да имат пълен поглед встрани. След известно време вече можех да мигам с едното око и да прехвърлям фокусирането от едното око на другото. Но видът на стаята и на всички неща в нея не беше както обикновено. Не ми беше възможно обаче да кажа по какъв начин той беше различен. Може би беше наклонена настрани или може би нещата не бяха на фокус. Дон Хуан стана много голям и блестящ. В него имаше нещо успокояващо и сигурно. След това образите се замъглиха. Те загубиха очертанията си и се превърнаха в абстрактни мотиви, които мъждукаха известно време.