Карлос Кастанеда
Учението на дон Хуан (48) (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

Понеделник, 28 декември 1964

В събота, 19 декември, отрязах корена Datura. Изчаках, докато стане доста тъмно, за да изпълня своя танц около растението. През нощта приготвих своя екстракт от корена и в неделя към 6 часа сутринта отидох при моята Datura. Седнах пред растението. Бях си записал внимателно уроците на дон Хуан за процедурата. Отново прочетох бележките си и разбрах, че не трябва да стривам корена тук. Моята близост до растението някак ми даде един вид рядка емоционална стабилност, яснота на мисълта и сила да се концентрирам върху действията си, каквато обикновено ми липсваше.

Следвах педантично всички указания, пресмятайки времето си така, че тестото и коренът бяха готови до късния следобед. Около 5 часа вече се опитвах да хвана двойка гущери. Час и половина опитвах всеки начин, който ми дойде на ум, но всеки мой опит се проваляше. Седях пред растението Datura, опитвайки се да измисля подходящ начин за постигане на целта си, когато изведнъж си спомних, че дон Хуан беше казал, че на гущерите трябва да се говори. Отначало се почувствах смешен, говорейки на гущерите. Беше като смущение от говорене пред аудитория. Чувството скоро изчезна и аз продължих да говоря. Беше почти тъмно. Повдигнах един камък. Под него имаше един гущер. Изглеждаше скован. Вдигнах го. А след това видях, че има още един вкочанен гущер под един друг камък. Те дори не шавнаха.

Зашиването на устата и на очите беше най-трудната работа. Отбелязах, че дон Хуан беше ми внушил разбирането за неотменимост на действията. Неговото становище беше, че когато човек започне едно действие, не бива да спира. Ако обаче сега бих пожелал да спра, нищо не би ми попречило. Но може би не исках да спра.

Пуснах единия гущер и той тръгна в североизточна посока — поличба за хубаво, но тежко преживяване. Завързах другия гущер за рамото си и намазах слепоочията си според указанията. Гущерът беше вкочанен. За момент помислих, че е умрял, а дон Хуан никога не беше ми казвал какво да правя, ако това стане. Но гущерът беше само скован.

Изпих дозата и изчаках малко. Не усетих нищо необичайно. Започнах да натривам тесто върху слепоочията си. Мазнах двайсет и пет пъти. След това твърде механично, сякаш бях разсеян, неколкократно го размазах по цялото си чело. Осъзнах грешката си и бързо изтрих тестото. Челото ми беше потно. Пламнах. Обзе ме силно безпокойство, тъй като дон Хуан ме беше предупредил изрично да не натривам тесто на челото си. Страхът се смени с чувство на абсолютна самота, чувство, че съм обречен. Бях там сам. Ако ми се случеше нещо лошо, нямаше кой да ми помогне. Исках да избягам. Имах едно тревожно усещане за нерешителност, за това, че не зная какво да правя. Поток от мисли нахлу в съзнанието ми, профучавайки с невероятна скорост. Забелязах, че бяха твърде странни мисли, тоест бяха странни в смисъл, че изглежда идваха по различен начин от обикновените мисли. Познавам начина, по който мисля. Мислите ми имат определен ред и всяко отклонение е забележимо.

Една от несвойствените мисли беше за твърдение, направено от писател. Смътно си спомням, че тя беше повече като глас или нещо, казано някъде в обкръжението ми. Стана толкова бързо, че ме стресна. Спрях се, за да я обмисля, но тя премина в обикновена мисъл. Бях сигурен, че съм прочел твърдението, но не можех да се сетя за името на автора. Изведнъж си спомних, че това е Алфред Крьобер. След това друга чужда мисъл изникна и „каза“, че не Крьобер, а Георг Симел е написал твърдението. Настоях, че е Крьобер, и следващото нещо, което осъзнах, беше, че съм погълнат от спор със себе си. И бях забравил за чувството си, че съм обречен.

Клепачите ми тежаха, сякаш бях взел таблетки за сън. Макар никога да не съм взимал такива, това беше представата, която ми дойде наум. Заспивах. Исках да отида до колата си и да пропълзя в нея, но не можех да мръдна.

След това твърде внезапно се събудих или по-скоро почувствах, че съм се събудил. Първата ми мисъл беше кое време е. Огледах се наоколо. Не бях пред растението Datura. Равнодушно приех факта, че предприемам друго прекрасно преживяване. Беше дванайсет и трийсет и пет по един часовник над главата ми. Знаех, че е следобед.

Видях млад мъж, носещ куп книжа. Почти го докосвах. Видях пулсиращите вени на врата му и чух бързото туптене на сърцето му. Бях погълнат от това, което виждах, и дотук нямах ясна представа за качеството на мислите си. Тогава чух в ушите си „глас“, описващ сцената, и осъзнах, че „гласът“ беше чуждата мисъл в съзнанието ми.

Бях така погълнат да слушам, че сцената вече не представляваше за мен интерес във визуално отношение. Чух гласа в дясното си ухо, над рамото ми. Той действително създаваше сцената, описвайки я. Но той се подчиняваше на волята ми, защото можех да го спра по всяко време и, без да бързам, да прегледам детайлите, за които той е говорил. Аз „чух-видях“ пълната последователност на действията на младия мъж. Гласът продължи да ги обяснява с най-малки подробности, но някак действията не бяха важни. Необикновеното следствие беше „малкият глас“. Три пъти по време на преживяването опитах да се завъртя, за да видя кой говори. Опитах да обърна главата си изцяло надясно или просто неочаквано да я завъртя, за да видя дали има някой. Но всеки път, когато го правех, зрението ми се замъгляваше. Помислих: „Причината да не мога да се завъртя е, защото сцената не е в сферата на обикновената реалност.“ И тази мисъл беше лично моя.

Оттук нататък съсредоточих вниманието си само върху гласа. Той сякаш идваше от рамото ми. Беше идеално ясен, макар че беше някакси „малък“. Той не беше обаче детски глас или фалцет, а миниатюрен мъжки глас. Не беше и моят глас. Приех, че чувам английски. Винаги, когато се опитвах нарочно да впримча гласа, той заглъхваше напълно или ставаше неясен и сцената избледняваше. Помислих за сравнение. Гласът беше като представата, създадена от прашинки в миглите или кръвоносните съдове в роговицата на окото — едно винтообразно очертание, което може да бъде видяно, ако човек не го гледа директно. Но в момента, в който той опита да го погледне, то излиза от погледа с движението на очната ябълка.

Изцяло изгубих интерес към действието. Докато слушах, гласът стана по-заплетен. Това, което мислех, че е глас, повече приличаше на нещо, шепнещо в ухото ми. Но това не беше точно. Нещо мислеше вместо мен. Мислите бяха извън мен. Знаех, че е така, защото можех да поддържам собствените си мисли и мислите на „другия“.

В един момент гласът сътвори сцени с действащо лице младият човек, които нямаха нищо общо с моя първоначален въпрос за загубените вещи. Младият човек извършваше много сложни действия. Действието отново доби значение и аз вече не обръщах внимание на гласа. Започнах да губя търпение. Исках да спра. „Как мога да приключа това?“ — помислих. Гласът в ухото ми каза, че трябва да се върна в каньона. Попитах как и гласът отговори, че трябва да мисля за растението си.

Помислих за растението си. Обикновено седях пред него. Бях го правил толкова много пъти, че беше твърде лесно да си го представя ясно. Реших, че това, че го виждам, а в момента това беше така, е друга халюцинация, но гласът каза, че съм се „върнал“! Наострих уши. Имаше само тишина. Растението Datura пред мен изглеждаше толкова реално, колкото всичко друго, което бях видял, но можех да го докосна, можех да се движа.

Станах на крака и тръгнах към колата. Усилието ме изчерпа. Седнах и затворих очи. Виеше ми се свят и исках да повърна. Ушите ми бучаха.

Нещо се плъзна на гърдите ми. Беше гущерът. Спомних си предупреждението на дон Хуан да го освободя. Върнах се при растението и развързах гущера. Не исках да видя дали е жив или мъртъв. Счупих глиненото гърне с тестото и сритах малко пръст върху него. Влязох в колата и заспах.