Карлос Кастанеда
Учението на дон Хуан (30) (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

Неделя 21 април 1963

Във вторник следобед на 16 април дон Хуан и аз отидохме на хълмовете, където бяха неговите растения Datura. Там той ме помоли да го оставя сам и да го чакам в колата. Върна се почти три часа по-късно, носейки пакет, увит в червен плат. Когато поехме с колата обратно към къщата му, той посочи вързопа и каза, че това е последният му подарък за мен.

Попитах го дали иска да каже, че повече няма да ме учи. Обясни, че се позовава на факта, че имам напълно зряло растение и повече няма да се нуждая от неговите растения.

Късно следобеда седнахме в стаята му. Той извади гладко изработени хаван и чукало. Хаванът беше около шест инча в диаметър. Той развърза голям пакет, пълен с малки вързопчета, отдели две от тях и ги постави на сламената рогозка до мене. След това добави още четири вързопа със същия размер от пакета, който беше донесъл вкъщи. Каза, че това са семена и че аз трябва да ги стрия на фин прах. Той отвори първия вързоп и изсипа малко от съдържанието му в хавана. Семената бяха изсушени, кръгли и карамелено жълти на цвят.

Започнах да работя с чукалото. След малко той ме поправи. Каза ми първо да блъскам чукалото към едната страна на хавана, а след това да го плъзгам през дъното и нагоре към другата страна. Попитах го какво ще прави с праха. Той не пожела да говори за това. Семената от първата партида бяха изключително твърди за стриване. Отне ми четири часа да довърша работата. Гърбът ме болеше поради позата, в която седях. Легнах и исках веднага да заспя на място, но дон Хуан отвори следващата торбичка и изсипа известно количество от съдържанието й в хавана. Този път семената бяха малко по-тъмни от първите и слепени. Останалото в торбата беше вид прах, съставен от много малки кръгли тъмни гранули.

Исках да хапна нещо, но дон Хуан каза, че ако искам да уча, трябва да следвам правилото, а то е, че мога само да пия малко вода, докато уча тайните на втората част.

Третата торбичка съдържаше шепа свежи черни зърна от хоботник. И в последната торбичка имаше няколко свежи бели семена, меки на вид, но влакнести и трудни за стриване до фино тесто, както той искаше да направя. След като приключих стриването на съдържанието на четирите торбички, дон Хуан отмери две чаши зеленикава вода, наля я в глинено гърне и сложи гърнето на огъня. Когато водата кипна, той добави първата партида стрити семена. Разбърка ги с дълго заострено парче дърво или може би кост, което държеше в кожената си кесия. Когато водата отново кипна, той добави другите субстанции една по една, следвайки същата процедура. След това прибави още една чаша от същата вода и остави сместа да ври на тих огън.

Тогава той ми каза, че е време да смачкам корена. Внимателно извади дълго парче Datura от вързопа, който беше донесъл вкъщи. Коренът беше дълъг около шестнайсет инча. В диаметър беше може би инч и половина. Каза, че това е втората част и че отново той я е отмерил, защото все още това е неговият корен. Каза, че следващия път, когато опитам дяволската трева, ще трябва аз да отмеря своя корен.

Той бутна големия хаван към мен и аз продължих да стривам корена, точно по същия начин, по който той беше смачкал преди първата част. Той ме насочваше да спазвам същия ред и накрая пак оставихме смачкания корен накиснат във вода, изложен на нощния въздух. До това време врящата смес в глиненото гърне се беше сгъстила. Дон Хуан махна гърнето от огъня, постави го в мрежа и я закачи на една греда в средата на стаята.

Към 8 часа сутринта на 18 април дон Хуан и аз започнахме да изцеждаме екстракта на корена от водата. Беше ясен слънчев ден и дон Хуан разтълкува чудесното време като поличба, че дяволската трева ме харесва. Той каза, че сега покрай моя случай си спомня колко лоша е била тя с него.

Процедурата, която следвахме при изцеждането на кореновия екстракт, беше тази, която бях наблюдавал при първата част. Късно следобеда, след като бяхме излели водата от повърхността за осми път, имаше една лъжица жълтеникаво вещество в дъното на купата.

Върнахме се в стаята му, където имаше още две малки вързопчета, които той не бе докоснал. Той отвори едното, пъхна ръка вътре и стисна с другата отворения край около китката си. Изглежда държеше нещо, съдейки по начина, по който се движеше ръката му в торбата. Изведнъж, с бързо движение той махна торбата от ръката си като ръкавица, обръщайки я наопаки и бутна ръката си към лицето ми. Държеше гущер. Главата му беше на няколко инча от очите ми. В устата на гущера имаше нещо особено. Загледах я за момент, после неволно се отдръпнах. Устата беше зашита с груби бодове. Дон Хуан ми заповяда да хвана гущера с лявата си ръка. Сграбчих го. Той се гърчеше в дланта ми. Почувствах се отвратен. Ръцете ми започнаха да се потят.

Той взе последната торба и повтаряйки същите движения, извади друг гущер. Отново го поднесе към лицето ми. Видях, че очите му бяха зашити. Заповяда ми да взема този гущер в дясната си ръка.

Когато и двата гущера бяха в ръцете ми, вече бях почти болен. Имах непреодолимо желание да ги пусна и да се махна оттам.

— Не ги стискай! — каза той и гласът му ми донесе усещане за облекчение и насока.

Попита ме какво ми е. Опитваше се да бъде сериозен, но не можа да сдържи сериозния си вид и се засмя. Опитах се да разхлабя хватката си, но ръцете ми така обилно се потяха, че гущерите започнаха да се измъкват от тях. Малките им остри нокти драскаха ръцете ми, пораждайки невероятно чувство за погнуса и отвращение. Затворих очи и стиснах зъби. Единият гущер вече почти пълзеше по китката ми. Оставаше му само да издърпа главата си измежду пръстите ми, за да бъде на свобода. Имах особено усещане за физическа безнадеждност, за краен дискомфорт. Изръмжах през зъби на дон Хуан да вземе от мен проклетите неща. Главата ми неволно се разтрепери. Той ме погледна учудено. Ръмжах като мечка, клатейки тяло. Той пусна гущерите в техните торби и започна да се смее. И аз исках да се засмея, но стомахът ми беше разстроен. Легнах.

Обясних му, че това, което ме беше афектирало, е усещането от техните нокти по дланите ми. Той каза, че има много неща, които могат да подлудят човек, особено ако той няма решимостта и ясната цел, които се изискват за учене. Когато обаче човек има ясно и непреклонно намерение, чувствата по никакъв начин не са препятствие, тъй като той е в състояние да ги контролира.

Дон Хуан изчака малко, после, извършвайки същите движения, отново ми подаде гущерите. Каза ми да ги държа с главите нагоре и нежно да ги отъркам о слепоочията си, сякаш ги питам нещо, което искам да знам.

Отначало не разбрах какво иска да направя. Той отново ми каза да попитам гущерите за каквото и да било, което аз самият не мога да разбера. Даде ми цяла поредица примери: можех да разбера за хора, които не виждам често, или за загубени предмети, или за места, които не съм виждал. Тогава разбрах, че той говори за гадаене. Развълнувах се много. Сърцето ми се разтуптя. Почувствах, че дъхът ми секва.

Той ме предупреди този първи път да не питам по лични въпроси. Каза, че трябва да мисля по-скоро за нещо, с което нямам нищо общо. Трябваше да мисля бързо и ясно, защото нямаше да има начин да променя мислите си. Неистово се опитвах да мисля за нещо, което исках да знам. Дон Хуан властно настоя и аз бях удивен като осъзнах, че не мога да мисля за нищо, за което бих искал да попитам „гущерите“.

След дълго болезнено очакване си помислих нещо. Преди известно време от една читалня бяха откраднати голям брой книги. Това не беше личен въпрос, но все пак ме интересуваше. Нямах хипотеза за самоличността на човека или на хората, взели книгите. Потърках гущерите о слепоочията си, питайки ги кой е бил крадеца.

След малко дон Хуан прибра гущерите в техните торби и каза, че за корена и тестото няма дълбоки тайни. Тестото се прави, за да дава насока, коренът прави нещата ясни. Но истинската тайна са гущерите. Каза, че те са тайната на цялото магьосничество при втората част. Попитах дали те са специален вид гущери. Каза, че е така. Те трябва да бъдат от територията на растението на човека. Трябва да бъдат негови приятели. А за да имаш гущери за приятели, се изисква дълъг период на подготовка. Човек трябва да развие здраво приятелство с тях, като им дава храна и им казва мили думи.

Попитах защо тяхното приятелство е толкова важно. Той каза, че гущерите биха позволили да бъдат хванати само ако познават човека, и който е приел дяволската трева сериозно, трябва да се държи сериозно и с гущерите. Каза, че като правило гущерите трябва да бъдат хванати, след като коренът и тестото са приготвени. Те трябва да бъдат хванати късно следобед. Ако някой не е в близки отношения с гущерите, може да загуби дни, без успех в улова им. А тестото трае само един ден. След това той ми даде дълга поредица инструкции относно процедурата, която трябва да се спазва, след като се хванат гущерите.

— След като си хванал гущерите, постави ги в отделни торби. След това вземи единия и му говори. Извини се за това, че го нараняваш, и се помоли да ти помогне. И с дървена игла заший устата му. Използвай нишки от агава и един от бодлите на чоя, за да направиш шева. Направи стегнат бод. След това кажи на другия гущер същите неща и заший клепачите му. Докато нощта започне да пада, ще бъдеш готов. Вземи гущера със зашитата уста и му обясни за какво би искал да узнаеш. Помоли го да отиде и да види вместо тебе. Кажи му, че е трябвало да зашиеш устата му, за да бърза обратно при теб и да не говори с никой друг. След като си го потъркал о главата си, остави го да лази в тестото, след това го пусни на земята. Ако той тръгне в посоката на твоя късмет, магьосничеството ще е успешно и лесно. Ако той тръгне в обратна посока, то ще бъде неуспешно. Ако гущерът се придвижи към теб (юг), може да очакваш повече от обикновен късмет, но ако тръгне обратно на тебе (север), магьосничеството ще бъде ужасно трудно. Ти може дори да умреш! Тъй че, ако той се отдалечи от теб, това е подходящото време да спреш процедурата. Ако го сториш, ще загубиш способността да господстваш над гущерите, но това е по-добре, отколкото да загубиш живота си. От друга страна, ти може да решиш да продължиш магьосничеството, въпреки моето предупреждение. Ако е така, следващата стъпка е да вземеш другия гущер и да му кажеш да слуша разказа на своя брат, а след това да ти го предаде.

— Но как може гущер със защита уста да ми каже какво вижда? Нали устата му е затворена, за да му се попречи да говори?

— Устата му се зашива, за да му се пречи да разказва историята си на непознати. Хората казват, че гущерите са приказливи, те ще спрат навсякъде, за да говорят. Както и да е, следващата стъпка е да мазнеш малко тесто на тила му и да отъркаш главата му около твоето дясно слепоочие, като пазиш тестото далеч от центъра на челото си. В началото на твоето учене е добре да завържеш гущера през средата с връв за дясното си рамо. Тогава няма да го загубиш или нараниш. Но колкото повече напредваш и ставаш по-близък със силата на дяволската трева, гущерите се научават да се подчиняват на заповедите ти и ще си стоят кротко на твоето рамо. След като си мазнал с гущера тесто на дясното си слепоочие, потопи пръстите на двете си ръце в кашата. Първо я натрий на двете си слепоочия и след това я размажи навсякъде по двете страни на главата си. Тестото изсъхва много бързо и може да бъде слагано, колкото пъти е необходимо. Всеки път започвай първо като използваш главата на гущера, а след това пръстите си. Рано или късно гущерът, който е отишъл да види, се връща и разказва на брат си всичко за своето пътуване, а слепият гущер ти го описва така, сякаш си от неговата порода. Когато магията приключи, сложи гущера на земята и го остави да си иде, но не гледай къде отива. Изкопай дълбока дупка с голи ръце и зарови в нея всичко, което си използвал.

Около 6 часа следобед дон Хуан изгреба екстракта от корена върху шистена плоча. Имаше по-малко от лъжичка нещо като жълтеникаво нишесте. Той сложи половината в чаша и добави малко жълтеникава вода. Разклати чашата с ръка, за да се разтвори субстанцията, подаде ми я и каза да изпия сместа. Тя беше безвкусна, но остави лека горчивина в устата ми. Водата беше твърде гореща и това ме ядоса. Сърцето ми започна да бие бързо, но скоро отново бях спокоен.

Дон Хуан взе купата с тесто. То изглеждаше твърдо и имаше лъскава повърхност. Опитах да пробия коричката с пръст, но дон Хуан скочи към мен и отблъсна ръката ми от купата. Той много се ядоса. Каза, че било много безразсъдно от моя страна да правя това и че ако искам да науча, не бива да бъда небрежен.

— Това е сила — каза той, сочейки тестото, — и никой не би могъл да каже какъв вид сила е тя всъщност. Достатъчно лошо е това, че я бърникаме за свои собствени цели — нещо, което не можем да не правим, защото все пак сме хора, но ние трябва да се отнасяме към нея с необходимото уважение.

Сместа приличаше на овесена каша. Както изглеждаше, в нея имаше достатъчно нишесте, което да й придава такава консистенция. Той ми каза да взема торбите с гущерите. Взе гущера със зашитата уста и внимателно ми го подаде. Накара ме да го поема с лявата ръка и да взема с пръст малко тесто, за да го мазна на главата на гущера, а след това да го сложа в гърнето и да го държа там, докато цялото му тяло се покрие с тесто.

После ми каза да извадя гущера от гърнето. Той взе гърнето и ме поведе към скалисто място, недалеч от дома му. Посочи един голям камък и ми каза да седна пред него, сякаш е моето растение Datura, и, като държа гущера пред лицето си, да му обясня отново какво искам да знам и да го помоля да отиде и да научи отговора.

Той ме посъветва да кажа на гущера, че съжалявам, че се налага да му причиня неудобство и да му обещая, че в замяна ще бъда добър към всички гущери. А после ми каза да го държа между средния и безименния пръст на лявата см ръка, където той веднъж беше ми направил разрез, и да танцувам около камъка, правейки абсолютно същото, както когато засаждах корена от дяволската трева. Попита ме дали помня всичко, което бях правил тогава. Казах, че помня. Той подчерта, че всичко трябва да бъде точно същото и че ако не помня, трябва да изчакам, докато всичко в съзнанието ми се проясни. Той ме предупреди много настойчиво, че, ако действам твърде бързо и непредпазливо, може да се нараня. Последната му заръка беше да сложа гущера със зашитата уста на земята и да гледам къде отива, за да мога да определя изхода от случката. Каза да не откъсвам поглед от него дори за миг, защото обичаен трик на гущерите е да отвлекат вниманието на човека и след това да изчезнат.

Още не беше съвсем тъмно. Дон Хуан погледна небето.

— Ще те оставя сам — каза той и си тръгна.

Изпълних точно всичките му указания и поставих гущера на земята. Той остана неподвижно за малко, след това ме погледна, изтича към скалите на изток и се скри сред тях.

Седнах на земята пред камъка, сякаш гледах растението си. Завладя ме дълбока тъга. Питах се за гущера с неговата зашита уста. Помислих си за неговото странно пътешествие и за това как ме погледна, преди да избяга. Това беше особена мисъл, една неприятна проекция. По свой начин аз също бях гущер, предприемащ друго странно пътешествие. Моята орис беше може би само да виждам. В този момент почувствах, че никога няма да мога да кажа какво съм видял. Вече съвсем се беше стъмнило. Едва можех да видя скалите пред себе си. Сетих се за думите на дон Хуан: „Здрачът е процепът между световете.“

След дълго колебание започнах да следвам определените стъпки. Тестото, макар да изглеждаше като овесена каша, на пипане не беше като нея. Беше много гладко и студено. Имаше особен, остър мирис. Предизвикваше усещане за хлад върху кожата и изсъхваше бързо. Натрих слепоочията си единайсет пъти, без да забележа някакъв ефект. Опитвах се много внимателно да регистрирам всяка промяна във възприятието или настроението си, тъй като не знаех дори какво да очаквам. Всъщност не можех да схвана естеството на преживяването и продължих да търся следи.

Тестото беше изсъхнало и се беше олющило от слепоочията ми. Канех се да натрия още, когато осъзнах, че седя на петите си по японски маниер. Бях седнал с кръстосани крака и не си спомнях да съм сменял положението си. Трябваше ми малко време, за да осъзная напълно, че седя на пода в някаква обител с високи сводове. Помислих, че сводовете са тухлени, но след като ги разгледах, разбрах, че са каменни.

Тази промяна беше много тежка. Тя дойде така внезапно, че нямах готовност да я проумея. Моето възприятие на елементите на видението беше дифузно, като че сънувах. Все пак компонентите не се променяха. Те останаха устойчиви и аз можех да се спра край всеки един от тях и да го разгледам. Видението не беше нито така ясно, нито така реално, както това, предизвикано от пейота. То беше някакси мъгляво, но приятно — един резултат от действието на тестото.

Чудех се дали ще мога да стана, или не, и следващото нещо, което забелязах, беше, че съм се преместил. Бях на върха на стълбище, а Х., моя приятелка, стоеше в подножието му. Очите й горяха трескаво. В тях имаше безумен блясък. Тя се смееше силно, напрегнато и представляваше ужасяваща гледка. Започна да се качва по стълбите. Исках да избягам или да се скрия, защото „веднъж тя се беше смахнала“. Това беше мисълта, която ми дойде. Скрих се зад една колона, а тя мина покрай мен, без да гледа, „Сега тя тръгва на дълго пътуване“ — беше друга мисъл, която се появи тогава, и накрая, последната мисъл, която помня, беше: „Тя се смее винаги, преди да грохне.“

Изведнъж сцената стана много ясна — тя вече не беше като сън. Беше като обикновена сцена, но аз сякаш я гледах през прозорец. Опитах се да докосна една колона, но единственото, което усетих, беше, че не мога да мръдна, макар да знаех, че мога да остана толкова дълго, колкото искам, наблюдавайки сцената. Аз бях в нея и все пак не бях част от нея.

Усетих се като че ли притиснат от рационални мисли и аргументи. Доколкото можех да преценя, бях в обикновено състояние на трезво съзнание. Всеки елемент беше от сферата на моите нормални процеси. И все пак знаех, че това не е обикновено състояние. Сцената рязко се смени. Беше нощно време. Бях в коридора на сграда. Тъмнината в сградата ме накара да осъзная, че в по-раншната сцена слънчевата светлина беше красиво ярка. Но тя беше така нормална, че тогава не я забелязах. Вглеждайки се по-нататък в новото видение, видях млад мъж да излиза от стая, носейки голяма раница на раменете си. Не знаех кой е той, макар да го бях виждал веднъж или два пъти. Той мина покрай мен и слезе надолу по стълбите. Дотогава бях забравил своето притеснение, своите рационални дилеми. „Кой е този човек? — помислих аз. — Защо го видях?“

Сцената отново се смени и аз видях как младият човек обезобразява книги. Той слепваше някои страници, заличаваше бележки и т.н. След това видях да ги подрежда хубаво в дървена щайга. Имаше купчина щайги. Те не бяха в неговата стая, а в някакъв склад. В съзнанието ми се явиха и други образи, но те не бяха ясни. Сцената се замъгли. Имах усещането, че се въртя.

Дон Хуан ме разтърси за раменете и аз се събудих. Той ми помогна да стана и ние се върнахме в неговата къща. От момента, когато бях започнал да натривам тестото по слепоочията си, до този на събуждането, бяха изминали три часа и половина, но състоянието на видения трябва да беше продължило не повече от десет минути. Нямах никакви болезнени симптоми. Просто бях гладен и ми се спеше.