Карлос Кастанеда
Учението на дон Хуан (25) (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

Петък, 6 юли 1962

Късно следобеда в събота на 23 юни дон Хуан и аз се отправихме на пътешествие. Той каза, че отиваме да търсим honguitos (гъби) в щата Чиуауа. Каза, че ще бъде дълго, тежко пътуване. Оказа се прав. Пристигнахме в малък миньорски град в северна Чиуауа вечерта в 10 часа на 27 юни, сряда. От мястото, където паркирах колата, отидохме пеша до покрайнините на града, до къщата на негови приятели — индианец от племето тарахумара и съпругата му. Спахме там. На сутринта мъжът ни събуди към 5 часа. Донесе ни каша и боб. Седна и докато ядяхме, поговори с дон Хуан, но не каза нищо, което да засяга нашето пътуване.

След закуска мъжът напълни манерката ми с вода и сложи две сладки кифли в раницата ми. Дон Хуан ми подаде манерката, завърза с връв раницата на раменете си, поблагодари на мъжа за любезността му и, обръщайки се към мене, каза:

— Време е да вървим.

Вървяхме около миля по черен път. Оттам поехме през полето и след два часа бяхме в подножието на хълмовете, южно от града. Изкачихме леките скатове в югозападна посока. Когато стигнахме по-стръмните склонове, дон Хуан промени посоката и тръгнахме по една висока долина на изток. Въпреки напредналата си възраст, дон Хуан поддържаше такъв невероятно бърз ход, че около пладне аз бях напълно изтощен. Седнахме и той отвори раницата.

— Можеш да изядеш всичко, ако искаш — каза той.

— А ти?

— Не съм гладен, а по-късно няма да имаме нужда от тази храна.

Бях много изморен и гладен и приех предложението му. Реших, че моментът е подходящ да поговорим за целта на нашето пътуване и твърде небрежно попитах:

— Смяташ ли да останем тук дълго?

— Тук сме, за да съберем малко Мескалито. Ще останем до утре.

— Къде е Мескалито?

— Навсякъде около нас.

Кактуси от различни видове растяха в изобилие по цялата местност, но сред тях не можех да различа пейот. Отново започнахме да скитаме и към 3 часа стигнахме до дълга тясна долина между стръмни хълмове. Усещах се особено развълнуван при мисълта да намеря пейот, който никога не бях виждал в естествената му среда. Влязохме в долината и трябва да бяхме вървели около четиристотин фута, когато изведнъж съзрях три растения, които несъмнено бяха пейот. Те бяха в грозд три инча над земята пред мен, вляво от пътеката. Изглеждаха като кръгли напъпили зелени рози. Изтичах към тях, сочейки ги на дон Хуан.

Той не ми обърна внимание и нарочно отмина с обърнат гръб. Разбрах, че съм направил грешка и останалата част от следобеда вървяхме в мълчание, движейки се бавно по равното дъно на долината, покрито с малки заострени камъни. Движехме се сред кактуси, като обезпокоявахме тълпи гущери, а понякога и някоя самотна птица. И аз отминах много пейот без да кажа дума.

В 6 часа бяхме в подножието на планините, които бележеха края на долината. Изкачихме се до една тераса. Дон Хуан остави раницата си и седна.

Отново бях гладен, но не ни беше останала храна. Предложих да наберем Мескалито и да се отправим обратно към града. Той изглеждаше ядосан и звучно млясна. Каза, че ще прекараме нощта тук.

Седяхме тихо. Отляво имаше скална стена, а отдясно беше долината, която бяхме прекосили. Тя се простираше на доста голямо разстояние и изглеждаше по-широка и не така равна, както си бях помислил. Гледана от мястото, на което седях, тя беше пълна с малки хълмчета и възвишения.

— Утре ще тръгнем обратно — каза дон Хуан, без да ме гледа, сочейки долината. — Ще се върнем и ще го берем, докато прекосяваме полето. Това значи, че ще го берем само когато е на пътя ни. Той ще ни намери, а не обратното. Той ще ни намери, ако пожелае.

Дон Хуан облегна гръб на скалната стена и с глава, обърната настрани, продължи да говори, като че до мен има друг човек.

— Още нещо. Само аз мога да го бера. Ти може би ще носиш торбата или ще вървиш пред мен — още не знам. Но утре няма да го сочиш, както направи днес.

— Съжалявам, дон Хуан.

— Няма нищо. Ти не знаеше.

— Твоят благодетел ли те научи на всичко това за Мескалито?

— Не! Никой не ме е учил за него. Самият закрилник беше мой учител.

— Тогава Мескалито е като човек, с когото можеш да говориш.

— Не, не е.

— Как учи той тогава?

Той замълча за малко.

— Помниш ли, когато игра с него? Ти разбра какво искаше да каже той, нали?

— Разбрах!

— Това е начинът, по който той учи. Тогава ти не знаеше това, но ако му беше обърнал внимание, Мескалито щеше да ти говори.

— Кога?

— Когато го видя за пръв път.

Той изглеждаше много раздразнен от моите въпроси. Казах му, че трябва да задам всички тези въпроси, защото искам да разбера всичко, което мога.

— Не питай мене! — той се усмихна злобно. — Попитай него. Следващия път, като го видиш, попитай го за всичко, което искаш да знаеш.

— Значи Мескалито е като човек, с който можеш да говориш…

Не ме остави да довърша. Обърна се, вдигна манерката, слезе от терасата и изчезна зад скалата. Не исках да остана сам и макар че не беше ми казал да вървя с него, аз го последвах. Вървяхме около петстотин фута до малка рекичка. Той изми ръцете и лицето си и напълни манерката. Наплиска вода около устата си, но не пи. Аз загребах малко вода в шепи и пих, но той ме спря и каза, че не е необходимо да пия.

Той ми подаде манерката и тръгна обратно към терасата. Когато стигнахме там, седнахме отново с лице към долината и с гръб към скалната стена. Попитах дали може да накладем огън. Той реагира така, сякаш беше немислимо да се задава подобен въпрос. Каза, че тази нощ сме гости на Мескалито и той ще ни топли.

Здрачаваше се. Дон Хуан издърпа от раницата две тънки памучни одеяла, хвърли едното в скута ми, седна с кръстосани крака и метна другото върху раменете си. Под нас долината вече тъмнееше, с краища, които се губеха в мъглявината.

Дон Хуан стоеше неподвижен, с лице към пейотеното поле. Постоянен вятър духаше в лицето ми.

— Здрачът е процепът между световете — каза той тихо, без да ме гледа.

Не попитах какво иска да каже. Очите ми бяха изморени. Изведнъж се почувствах щастлив. Имах странно, непреодолимо желание да плача!

Легнах по корем. Камънакът беше твърд и неудобен и трябваше да сменям позата си на всеки няколко минути. Накрая седнах и кръстосах крака, слагайки одеялото върху раменете си. За мое удивление, тази поза беше изключително удобна и аз заспах.

Когато се събудих, чух дон Хуан да ми говори. Беше много тъмно. Не можех да го видя добре. Не разбирах какво казва, но го последвах, когато започна да слиза от терасата. Движехме се внимателно или поне аз се движех така заради тъмнината. Спряхме в подножието на скалната стена. Дон Хуан седна и ми даде знак да седна от лявата му страна. Той разкопча ризата си и извади кожена кесия, която отвори и постави на земята пред себе си. Тя съдържаше няколко изсушени пейотени пъпки.

След дълга пауза той вдигна една от пъпките. Подържа я в дясната си ръка, разтривайки я няколко пъти между палеца и показалеца, като пееше тихо. Изведнъж нададе страхотен вик.

— Аййй!

Беше свръхестествен, неочакван. Ужаси ме. Смътно видях как сложи пейотената пъпка в устата си и започна да дъвче. След миг той вдигна кесията, наведе я към мен и шепнешком ми каза да я взема, да избера един Мескалито, да сложа кесията отново пред нас, а след това да направя точно същото като него.

Избрах една пейотена пъпка и я разтрих като него. Междувременно той пееше, люлеейки се напред-назад. Няколко пъти се опитах да сложа пъпката в устата си, но ми беше трудно да извикам. И тогава, като насън, от мен излезе невероятен писък: „Аййй!“ За миг помислих, че е някой друг. Отново почувствах ефекта на нервен шок в стомаха си. Падах назад. Припадах. Сложих пейота в устата си и го сдъвках. След малко дон Хуан взе друга пъпка от кесията. Олекна ми като видях да я слага в устата си, след кратко песнопение. Той ми подаде кесията и след като взех една пъпка, аз отново я сложих пред нас. Този цикъл се повтори пет пъти, преди да усетя някаква жажда. Вдигнах манерката, за да пия, но дон Хуан ми каза само да си изплакна устата и да не пия, за да не повърна.

Няколко пъти намокрих устата си. В един момент изкушението да пия беше страшно и аз глътнах малко вода. Незабавно стомахът ми започна да се свива. Очаквах да имам безболезнено и леко изтичане на течност от устата, както беше станало при първия ми опит с пейота, но за моя изненада имах само обикновено усещане за повръщане. Все пак то не продължи дълго.

Дон Хуан взе друга пъпка и пак ми подаде кесията. Повтаряхме цикъла докато сдъвках четиринайсет пъпки. Дотогава всичките ми по-раншни усещания за жажда, студ и неудобство бяха изчезнали. Вместо тях започнах да изпитвам непознато усещане за топлина и възбуда. Взех манерката, за да освежа устата си, но тя беше празна.

— Може ли да отидем до рекичката, дон Хуан?

Звукът на моя глас не се материализира, а удари покрива на небцето ми, отскочи назад в гърлото ми и проехтя напред-назад между тях. Ехото беше нежно и мелодично и сякаш имаше крила, които пляскаха в гърлото ми. Тяхното докосване беше ласкаво. Следвах движението им напред-назад, докато то изчезна.

Повторих въпроса. Гласът ми прозвуча така, сякаш говоря в гробница.

Дон Хуан не отговори. Станах и тръгнах по посока на рекичката. Погледнах го, за да видя дали идва, но той изглеждаше сякаш внимателно слуша нещо.

Той направи повелителен жест с ръка да мълча.

— Абухтол(?) е вече тук! — каза той.

Никога преди не бях чувал тази дума и се чудех дали да го попитам за нея, когато улових шум, който сякаш бръмчеше в ушите ми. Звукът постепенно се усилваше, докато стана като вибрация, причинена от чудовищен биволски рев. Той трая кратко и постепенно заглъхна, докато всичко отново стана тихо. Силата и интензивността на шума ме ужасиха. Треперех толкова много, че едва се държах изправен, макар че бях напълно с разума си. Ако преди няколко минути бях сънлив, то сега това усещане напълно беше изчезнало, давайки път на изключителна яснота. Шумът ми напомняше научно-фантастичен филм, в който гигантска пчела бръмчи с крила, излизайки от атомна радиационна зона. Засмях се на тази мисъл. Видях дон Хуан да се отпуска назад в своята поза за почивка. И изведнъж образът на гигантската пчела отново ми заговори. Беше по-реален от обикновени мисли. Стоеше сама, обградена от необикновена яснота. Всичко останало беше изтласкано от ума ми. Това състояние на умствена яснота, което никога не бях изпитвал, предизвика още един момент на ужас.

Започнах да се потя. Наведох се към дон Хуан, за да му кажа, че ме е страх. Неговото лице беше на няколко инча от моето. Той ме гледаше, но очите му бяха очи на пчела. Изглеждаха като кръгли стъкла, които в тъмното излъчваха собствена светлина. Устните му бяха издадени напред и от тях идваше дърдорещ глас: „Пи-тъ, пи-тъ, пи-тъ…“ Скочих назад, при което едва не се блъснах в скалната стена. Стори ми се безкрайно времето, в което изпитвах непоносим страх. Задъхвах се и стенех. Потта ми беше замръзнала върху кожата, причинявайки ми мъчителна скованост. Тогава чух гласа на дон Хуан да казва:

— Стани! Движи се! Стани!

Образът изчезна и аз отново можех да видя неговото познато лице.

— Ще донеса малко вода — казах след още един безкраен миг.

Гласът ми секна. Едва можех да артикулирам думите. Дон Хуан кимна в съгласие. Докато се отдалечавах, разбрах, че страхът ми си беше отишъл така бързо и така тайнствено, както беше дошъл.

Наближавайки рекичката, забелязах, че мога да видя всеки обект по пътя. Спомних си, че току-що ясно бях видял дон Хуан, докато по-рано едва можех да различа контурите на неговата фигура. Спрях, погледнах в далечината и можах да видя чак другата страна на долината, където даже камъните станаха напълно видими. Помислих, че трябва да е ранно утро, но ми хрумна, че навярно съм загубил представа за времето. Погледнах часовника си. Беше единадесет и десет. Проверих дали часовникът работи. Не можеше да бъде пладне; трябваше да е полунощ! Искаше ми се да изтичам към водата и да се върна на скалите, но видях дон Хуан да слиза и го изчаках. Казах му, че виждам в тъмното.

Той дълго ме гледа втренчено, без да каже дума; ако говореше, навярно нямаше да го чуя, тъй като се концентрирах върху своята нова уникална способност да виждам в тъмното. Можех да различа най-дребните песъчинки. В някои моменти всичко беше така ясно, сякаш беше рано сутрин или здрач. После ставаше тъмно, сетне отново се проясняваше. Скоро разбрах, че яркостта отговаря на моята сърдечна диастола, а тъмнината — на сърдечната ми систола. Светът се променяше от светло към тъмно и отново към светло с всеки удар на сърцето ми. Бях погълнат от това откритие, когато долових същия странен звук, който бях чул преди. Мускулите ми се стегнаха.

— Ануктал (така чух думата този път) е тук — каза дон Хуан.

Намерих тътена така оглушителен, така изумителен, че нищо друго нямаше значение. Когато той заглъхна, долових внезапно увеличаване в обема на водата. Рекичката, която преди минута беше не по-широка от един фут, се разрасна до огромно езеро. Светлината, която сякаш идваше отгоре, докосваше повърхността, като че светеше през гъст листак. От време навреме водата проблясваше за секунда — златна и черна. После оставаше тъмна, неосветена, почти невидима, но въпреки това странно присъстваща.

Не си спомням колко дълго стоях там, просто гледайки, клекнал на брега на черното езеро. Междувременно тътенът трябва да беше заглъхнал, защото това, което ме върна назад (към реалността?), беше отново ужасяващото бръмчене. Огледах се наоколо да потърся дон Хуан. Видях го как се изкачва и изчезва зад каменната тераса. Но чувството, че съм сам, ни най-малко не ме безпокоеше. Клечах там в състояние на абсолютна сигурност и отдаване. Тътенът отново стана доловим. Той беше много звучен, като шум от силен вятър. Като го слушах възможно най-внимателно, можех да доловя определена мелодия. Беше композиция от високи звуци, като човешки гласове, в акомпанимент на тъпан. Съсредоточих цялото си внимание върху мелодията и отново забелязах, че систолата и диастолата на сърцето ми съвпадат със звука на тъпана и със стила на музиката.

Изправих се и музиката спря. Опитах да се вслушам в сърдечния си ритъм, но той беше неуловим. Клекнах отново, мислейки, че навярно позата на моето тяло е предизвикала звуците! Но нищо не стана! Нито звук! Дори от сърцето ми! Реших, че това ми е достатъчно, но като станах, за да тръгна, усетих земен трус. Земята под краката ми се люлееше. Губех равновесие. Паднах назад и останах по гръб, докато земята силно се тресеше. Опитах се да сграбча камък или растение, но под мен нещо се плъзгаше. Скочих, задържах се прав за момент и отново паднах. Земята, на която седях, се движеше, плъзгайки се към водата като сал. Останах неподвижен, зашеметен от ужас, който, както и всичко останало, беше уникален, непрестанен и абсолютен.

Движех се през водите на черното езеро, седнал върху парче земя, което приличаше на дънер. Имах чувството, че се движа в южна посока, носен от течението. Можех да видя как водата се движи и върти наоколо. На пипане тя беше студена и необичайно тежка. Представях си я като жива.

Не можеше да се различат брегове или нещо друго и аз не мога да си припомня мислите и чувствата, които навярно са ми дошли по време на това пътуване. След часове плаване, както ми се стори, моят сал направи завой под прав ъгъл наляво, на изток. Той продължи да се плъзга по водата още съвсем малко и неочаквано се блъсна в нещо. Ударът ме изхвърли напред. Затворих очи и когато паднах на коленете и ръцете си върху земята, почувствах остра болка. След миг погледнах нагоре. Лежах на земята. Сякаш дънерът се беше слял със сушата. Седнах и се огледах. Водата се оттегляше! Тя се движеше назад като обратна вълна, докато изчезна.

Дълго седях там, опитвайки се да събера мислите си и да анализирам случилото се в разбираема последователност. Цялото ми тяло ме болеше. Усещах гърлото си като отворена язва; бях прехапал устните си, когато се „приземих“. Станах. Вятърът ме накара да разбера, че ми е студено. Дрехите ми бяха мокри. Ръцете, челюстите и коленете ми трепереха така силно, че трябваше отново да легна. Капки пот се търкулнаха в очите ми и започнаха да ги горят, докато извиках от болка.

След малко си възвърнах известна стабилност и станах. В тъмния здрач сцената беше много ясна. Направих няколко стъпки. До мен дойде отчетлив звук от много човешки гласове. Те сякаш говореха високо. Последвах звука. Вървях около петдесет ярда и изведнъж спрях. Бях стигнал до задънена улица. Мястото, на което стоях, беше ограда, направена от каменни блокове. Отначало можах да различа един ред, след това още един и още един, докато се сляха в отвесна планина. Измежду тях сякаш извираше най-изящна музика. Това беше един непрестанен, мистериозен поток от втечнени звуци.

В подножието на един каменен блок видях мъж, седнал на земята, с лице почти в профил. Доближих го до разстояние от може би десет фута. Тогава той се обърна и ме погледна. Спрях — неговите очи бяха водата, която току-що бях видял! Те имаха същия огромен обем, искреното в златно и черно. Главата му беше заострена като ягода; кожата му беше зелена, осеяна с безброй брадавици. С изключение на заострената форма, главата му беше точно като повърхността на растението пейот. Застанах пред него втренчен. Не можех да отместя очи от него. Усетих, че той преднамерено притиска гърдите ми с тежестта на очите си. Задушавах се. Загубих равновесие и паднах на земята. Очите му се отместиха. Чух, че ми говори. Отначало неговият глас беше като нежно шумолене на нощен бриз. След това го чух като музика, като мелодия от гласове и аз „узнах“, че той казва: „Какво искаш?“

Коленичих пред него и заговорих за своя живот, след това заплаках. Той отново ме погледна. Усетих как очите му здраво ме притеглят и помислих, че този миг ще бъде мигът на моята смърт. Той ми даде знак да се приближа. Подвоумих се за миг, преди да направя крачка напред. Когато се приближих, той извърна очи от мен и ми показа опакото на ръката си. Мелодията каза: „Виж.“ В средата на ръката му имаше кръгла дупка. „Виж.“ — каза отново мелодията. Погледнах в дупката и видях себе си. Бях много стар и немощен и тичах приведен, а около мен летяха ярки искри. След това три от искрите ме удариха — две в главата и една в лявото рамо. Моята фигура в дупката се изправи, остана напълно вертикална за момент, а след това изчезна заедно с дупката.

Мескалито отново обърна очи към мен. Те бяха толкова близо до мене, че ги „чух“ да бръмчат тихо с този особен звук, който бях чувал толкова много пъти тази нощ. Те постепенно придобиваха едно спокойствие, докато заприличаха на тихо езерце, леко развълнувано от златни и черни проблясъци.

Той отново отвърна очи и подскочи като топка за крикет на около петдесет ярда. Подскочи отново и отново, докато изчезна.

Следващото нещо, което помня, е, че започнах да вървя. Съвсем рационално се опитвах да разпознавам ориентирите, като например планините в далечината, за да се ориентирам. През цялото си преживяване имах съзнанието за четирите посоки на света и смятах, че север трябва да ми бъде отляво. Повървях малко в тази посока преди да осъзная, че е ден и че вече не използвам своето „нощно зрение“. Спомних си, че имам часовник и го погледнах. Беше 8 часа.

Когато стигнах до терасата, където бяхме миналата нощ, беше около 10 часа. Дон Хуан лежеше на земята, където беше спал.

— Къде беше? — попита той.

Седнах да си поема дъх. След дълга пауза той отново попита:

— Видя ли го?

Започнах да му разказвам последователно своите преживявания от самото начало, но той ме прекъсна, казвайки, че единственото, което има значение, е дали съм го видял или не. Попита ме колко близо беше Мескалито до мен. Казах му, че едва не го докосвах. Тази част от разказа ми го заинтригува. Той внимателно слушаше всеки детайл без коментар, прекъсвайки ме само за да задава въпроси за формата на съществото, което бях видял, за неговото разположение и други подробности за него. Беше почти обед, когато дон Хуан даде да се разбере, че е чул достатъчно от моята история. Той стана и завърза брезентовата торба на гърдите ми. Каза ми да вървя зад него и че той ще бере връхчета Мескалито, а аз трябва да ги поемам в ръце и нежно да ги слагам в торбата.

Пихме малко вода и тръгнахме. Когато стигнахме до края на долината, той изглежда се поколеба за миг, преди да реши коя посока да поеме. След като направи избора си, тръгнахме по права линия.

Всеки път, когато стигахме до пейот, той клякаше пред него и много нежно отрязваше върха му със своя къс назъбен нож. Правеше рязка на нивото на земята и поръсваше „раната“, както я наричаше, с чист серен барут, който носеше в кожена кесия. Хващаше свежата пъпка с лявата си ръка и поръсваше барута с дясната. След това се изправяше и ми подаваше пъпката, която аз поемах с две ръце, както ми беше показал, и я слагах в торбата.

— Стой изправен и не позволявай торбата да докосне земята или храстите, или каквото и да е друго — повтори той няколко пъти, като че се страхуваше да не забравя.

Събрахме шейсет и пет пъпки. Когато торбата беше съвсем пълна, той я сложи на гърба ми и завърза нова на гърдите ми. За времето, в което прекосихме платото, имахме две пълни торби, съдържащи сто и десет пейотени пъпки. Те бяха толкова тежки и обемисти, че едва смогвах да вървя.

Дон Хуан ми прошепна, че торбите са тежки, защото Мескалито иска да се върне при земята. Каза, че тъгата от напускането на местоживеенето е това, което прави Мескалито тежък; моята истинска работа е да не позволявам торбата да докосне земята, защото ако го направя, Мескалито никога няма да ми позволи отново да го взема.

В един определен момент натискът на каишите върху раменете ми стана непоносим. Нещо упражняваше огромна сила, за да ме повали. Много се разтревожих. Забелязах, че съм започнал да вървя по-бързо, почти тичешком; едва ли не припках след дон Хуан.

Изведнъж тежестта на гърба и гърдите ми отслабна. Товарът стана някакси рехав и лек и не толкова твърд. Затичах свободно, за да настигна дон Хуан, който беше пред мен. Казах му, че повече не усещам тежестта. Той ми обясни, че вече сме напуснали обиталището на Мескалито.