Карлос Кастанеда
Учението на дон Хуан (14) (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

Неделя, 10 септември 1961

Четвъртък, 7 септември, беше много ясен и горещ ден. Дон Хуан изглеждаше много доволен от добрата поличба и няколко пъти повтори, че навярно дяволската трева ме е харесала. Коренът беше киснал цяла нощ и към 10 часа сутринта ние отидохме зад къщата. Той извади гаванката от копанята, постави я на земята и седна до нея. Взе торбичката и я разтърка в дъното на гаванката. Подържа я няколко инча над водата и изстиска съдържанието й, след това отново я потопи. Той повтори това още три пъти, след това хвърли торбичката в копанята и остави гаванката на слънцето.

След два часа се върнахме при нея. Дон Хуан носеше със себе си средно голям чайник с кипяща жълтеникава вода. Наклони гаванката много внимателно и изцеди водата, пазейки гъстата утайка, която се беше събрала на дъното. Изля кипящата вода върху утайката и отново постави гаванката на слънце.

Тази процедура беше повторена три пъти на интервали повече от час. Накрая той изля от гаванката повечето от водата, наклони я под ъгъл, за да улови късното следобедно слънце, и я остави.

Когато часове по-късно се върнахме, беше тъмно. На дъното на гаванката имаше слой смолиста субстанция. Тя приличаше на недоварено нишесте, белезникаво или светлосиво. Беше може би колкото една чаена лъжичка от него. Той внесе гаванката в къщата и докато слагаше малко вода да кипне, аз извадих парченцата пръст, които вятърът беше навял върху утайката. Той ми се присмя:

— Малко пръст няма да навреди никому.

Когато водата кипна, дон Хуан наля около една чаша в гаванката. Това беше като жълтеникавата вода, каквато беше използвал преди. Тя разтвори утайката и по този начин се получи един вид млечна субстанция.

— Каква е тази вода, дон Хуан?

— Отвара от плодове и цветя от каньона.

Той изля съдържанието на гаванката в глинена чаша, която приличаше на саксия. Течността беше още много гореща и той задуха, за да я охлади. Сръбна една глътка и ми подаде чашата.

— Пий сега! — каза той.

Аз я поех автоматично и без колебание изпих всичката вода. На вкус беше някак горчива, макар и едва забележимо. Това, което се открояваше, беше острата миризма на водата. Миришеше на хлебарки.

Почти незабавно почнах да се потя. Стана ми много топло и кръвта нахлу в ушите ми. Пред очите си видях червено петно, а мускулите на стомаха ми започнаха да се свиват в болезнени спазми. След малко, макар да не чувствах вече болка, започна да ми става студено, а същевременно буквално плувнах в пот.

Дон Хуан ме попита дали виждам чернота или отделни черни петна пред очите си. Казах му, че виждам всичко в червено. Зъбите ми тракаха поради неконтролируемата нервност, която ме обхващаше на вълни, сякаш излъчваща се от средата на гръдния ми кош.

Тогава той ме попита дали се страхувам. Въпросите му нищо не ми говореха. Казах му, че явно ме е страх, но той отново ме попита дали ме е страх от нея. Не знаех какво има предвид и казах „да“. Той се засмя и каза, че в действителност не ме е страх. Попита дали още виждам червено. Всичко, което виждах, беше огромно червено петно пред очите ми.

След малко се почувствах по-добре. Постепенно нервните спазми изчезнаха, оставяйки една болезнена приятна умора, едно силно желание за сън. Не бях в състояние да държа очите си отворени, но все още можех да чувам гласа на дон Хуан. Заспах. Обаче чувството ми за потапяне в тъмночервено остана цяла нощ. Дори сънувах в червено.

Събудих се в събота около три часа следобед. Бях спал почти два дни. Имах леко главоболие, разстроен стомах и много остри пресекливи болки в червата. Като изключим това, всичко останало беше като при обикновено събуждане. Намерих дон Хуан седнал пред къщата си, задрямал. Той ми се усмихна.

— Всичко мина чудесно онази нощ — каза той. — Ти виждаше червено, а това единствено е важното.

— Какво щеше да стане, ако не бях видял червено?

— Щеше да видиш черно, а това е лош знак.

— Защо е лош?

— Когато човек вижда черно, това означава, че не е създаден за дяволската трева и той повръща вътрешностите си, целите зелени и черни.

— Ще умре ли той?

— Не мисля, че някой ще умре, но дълго време ще бъде болен.

— Какво става с тези, които виждат червено?

— Те не повръщат, а коренът им доставя удоволствие, което значи, че са силни и буйни натури — нещо, което тревата обича. Това е начинът, по който тя съблазнява. Единственият неприятен момент е, че хората свършват като роби на дяволската трева, в замяна на силата, която тя им дава. Но това са неща, над които ние нямаме контрол. Човек живее, за да учи. И ако той учи, това е защото такова е естества на неговата съдба, за добро или зло.

— Какво да правя по-нататък, дон Хуан?

— Следващото, което трябва да направиш, е да посадиш една пъпка (brote), която съм отрязал от другата половина на първата част от корена. Ти взе половината онази нощ, а сега другата половина трябва да бъде заровена в земята. Тя трябва да порасне и да даде семе, преди да можеш да се захванеш с реалната задача да опитомиш растението.

— Как ще я опитомя?

— Дяволската трева се опитомява чрез корена. Постепенно и упорито ти трябва да изучиш тайните на всяка част от корена. Трябва да ги поглъщаш, за да научиш тайните и да завладееш силата.

— Всички части ли се приготвят по начина, по който ти приготви първата?

— Не, всяка част е различна.

— Какви са специфичните въздействия на всяка част?

— Вече казах — всяка учи на различна форма на сила. Това, което взе онази нощ, още не е нищо. Всеки може да го направи. Само един брухо обаче може да използва частите от по-голяма дълбочина. Не мога да ти кажа какво вършат те, защото още не знам дали тя ще те приеме. Трябва да чакаме.

— А кога ще ми кажеш?

— Когато растението порасне и даде семе.

— След като първата част може да бъде взета от всекиго, за какво се използва тя?

— В разредено състояние тя е добра за всичко около мъжествеността — за стари хора, които са загубили енергичността си, или за млади хора, които търсят приключения, или дори жени, които искат страст.

— Ти каза, че коренът се използва само за сила, но разбирам, че се използва и за други неща, освен сила. Прав ли съм?

Той ме гледа дълго, с втренчен поглед, който ме смути. Почувствах, че въпросът ми го е разсърдил, но не можех да разбера защо.

— Тревата се използва само за сила — каза той накрая със сух, суров тон. — Мъжът, който иска да си възвърне енергичността, младите хора, които се стремят да издържат на умора и глад, човекът, който иска да убие друг човек, жената, която иска да бъде възбудена — те всички желаят сила! Имаш ли чувството, че я харесваш? — попита той след пауза.

— Усещам странна енергичност — казах аз и бях точен.

Бях я установил още при събуждането, усещах я и в момента. Това беше много особено усещане за дискомфорт, за фрустрация. Цялото ми тяло се движеше и разтягаше с необикновена лекота и сила. Ръцете и краката ме сърбяха. Раменете ми като че ли нарастваха, мускулите на гърба и врата ми ме караха да се чувствам така, сякаш ми се ще да изтръгвам и стривам на прах дървета. Имах чувството, че мога да съборя стена с един удар.

Повече не говорихме. Поседяхме малко на верандата. Забелязах, че дон Хуан заспива. Той клюмна няколко пъти, след това просто опъна краката си, легна на пода с ръце зад главата си и заспа. Аз станах и отидох зад къщата, където изразходвах моята излишна енергия, разчиствайки боклуците. Спомних си как той спомена, че би искал да му помогна да почисти зад къщата.

По-късно, когато дон Хуан се събуди, и дойде отзад, бях по-отпуснат.

Седнахме да ядем и по време на храненето той три пъти ме попита как се чувствам. Тъй като това беше рядкост, накрая го попитах:

— Защо си се загрижил как се чувствам, дон Хуан? Очакваш ли да имам лоша реакция от пиенето на сока.

Той се засмя. Помислих си, че се държи като непослушно момче, което е предприело лудория и отвреме навреме проверява резултати. Все още смеейки се, той каза:

— Ти не изглеждаш болен. Дори преди малко говори грубо с мен.

— Не съм, дон Хуан — възразих. — Аз дори не си спомням да съм говорил така.

Бях много сериозен по този въпрос, защото не си спомних дори да съм му бил ядосан.

— Ти излезе в нейна защита.

— В чия защита?

— Ти защитаваше дяволската трева. Ти говореше вече като любовник.

Понечих да възразя на това дори и по-енергично, но се спрях.

— Аз наистина не разбирах, че я защитавам.

— Естествено, че не разбираше. Ти дори не помниш какво каза, нали?

— Не, не помня. Трябва да призная.

— Разбери! Дяволската трева е такава. Тя се прокрадва около тебе като жена. Ти дори не знаеш за това. Всичко, което те интересува, е, че тя те кара да се чувстваш добре и силен: мускулите — издуващи се от енергия, юмруците — сърбящи, ходилата на краката — изгарящи да настигнат някого. Когато човек я опознае, той наистина се изпълва с непреодолими желания. Моят благодетел казваше, че дяволската трева пази хората, които искат сила, и се отървава от онези, които не могат да я управляват. Но тогава силата е била по-разпространена, била е търсена по-жадно. Моят благодетел беше силен човек и според това, което ми е казвал, неговият благодетел, на свой ред, е бил дори по-отдаден на стремежа към силата. В онези времена обаче е имало важни основания да бъдеш силен.

— Мислиш ли, че сега няма основания да търсиш сила?

— Сега силата ти идва добре. Ти си млад. Не си индианец. Може би дяволската трева ще бъде добра в твоите ръце. Ти, изглежда, я харесваш. Тя те накара да се чувстваш силен. Аз самият почувствах това. И все пак аз самият не я харесвам.

— Можеш ли да ми кажеш защо, дон Хуан?

— Не харесвам нейната сила! Тя не е нужна повече. В други времена, като тези, за които ми е разказвал моят благодетел, е имало основания да търсиш сила. Хората, извършили феноменални дела, са били обожавани за силата си, предизвиквали са страх и са били уважавани за знанието си. Моят благодетел ми е разказвал истории за истински феноменални дела, извършени преди много, много време. Но сега ние, индианците, вече не търсим тази сила. Днес индианците използват тревата да се натриват. Те използват листата и цветовете за други неща. Казват дори, че тя лекувала циреите им. Те обаче не търсят нейната сила — силата, която действа като магнит, толкова по-могъща и опасна за манипулиране, колкото по-дълго прониква коренът в земята. Когато някой стигне до дълбочина от 4 ярда, а се говори, че някои хора са я достигнали — човек намира извора на постоянна сила, сила без край. Много малко хора са направили това в миналото и никой не го е направил днес. Казвам ти, силата на дяволската трева вече не се търси от нас, индианците. Това не стана изведнъж. Мисля, че сме загубили интерес и сега вече силата няма значение. Аз самият не я търся, но едно време, когато бях на твоята възраст, аз също усещах как тя се надига и нараства в мен. Чувствах се по начина, по който ти се чувстваш днес, само че петстотин пъти по-силно. Аз убих човек с един-единствен удар на ръката. Можех да хвърлям каменни блокове, огромни блокове, които дори двайсет мъже не могат да помръднат. Веднъж подскочих толкова високо, че откъснах връхните листа на най-високите дървета. Но всичко беше напразно! Всичко, което правех, беше да плаша индианци, само индианци. Останалите, които не знаеха нищо за това, не го вярваха. Те виждаха или луд индианец, или нещо, което се движи по върховете на дърветата.

Дълго мълчахме. Имах нужда да кажа нещо.

— Беше друго, когато на света имаше хора — продължи той, — хора, които знаеха, че човек може да стане планински лъв или птица, или че може просто да си лети. Затова аз вече не използвам дяволската трева. За какво? За да плаша индианците? (Para que? Para asustar los indios?)

Видях, че е тъжен и ме изпълни дълбоко съчувствие. Исках да му кажа нещо, па макар и банално.

— Може би, дон Хуан, това е ориста на всички, които искат да знаят.

— Може би — каза той тихо.