Стивън Кинг
Магьосникът (33) (Тъмната кула IV)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА. СТЪКЛЕНАТА ТОПКА

Джейк от Ню Йорк стои в коридора пред Голямата зала в Гилеад — по-скоро замък, тук в зелените земи, отколкото кметски дом. Той се оглежда и вижда Сузана и Еди изправени до завесата, очите им са разширени, стискат ръцете си. И Сузана е там — отново си има крака, поне за момента и това, което нарича „калъфчета“, е заменено от червени обувки като онези на Дороти.

„Отново има крака, защото това е сън“ — мисли си Джейк, но знае, че не е сън. Поглежда надолу и вижда Ко да го наблюдава със златистите си очи. Още носи червените ботушки. Джейк се навежда и го погалва по главата. Чувства козината на зверчето под пръстите си. Не, това не е сън!

Но Роланд не е тук, осъзнава той — те са четирима вместо петима. Осъзнава и нещо друго — въздухът в коридора е бледорозов и мънички розови обръчи обграждат смешните старомодни крушки. Нещо ще се случи, някаква пиеса ще се разиграе пред погледите им. Внезапно като че ли самата мисъл ги е призовала, момчето чува шум на приближаващи стъпки.

„Това е история, която знам! — мисли си Джейк. — Вече ми е разказвана.“

Когато Роланд се появява иззад ъгъла, той разбира и коя история е: тази, в която Мартин Броадклоук спира Роланд, докато той минава на път за тавана, където може и да е по-хладно. „Ти, момче! — ще каже Мартин. — Ела тук! Не стой в коридора! Майка ти иска да говори с теб.“ Но, разбира се, това не е истина и никога не е било, нито пък ще бъде — независимо как се приплъзва и измества времето. Мартин иска момчето да види майка си и да разбере, че Габриел Дисчейн е станала любовница на магьосника. Мартин иска да насили момчето да премине изпитанието прекалено рано, докато баща му го няма и не би могъл да го спре; иска да разкара змийчето от пътя си преди зъбите му да са пораснали достатъчно, за да хапе.

Сега ще видят всичко това: трагикомедията ще се разиграе по малко променен, но все тъй печален начин пред очите им. „Твърде съм млад“ — мисли си Джейк, но всъщност не е чак толкова малък — Роланд ще бъде само три години по-възрастен, когато пристигне в Меджис с приятелите си и срещне Сюзан на Големия път. Само три години по-голям е, когато се влюбва; и три години по-голям от него, когато я губи.

„Не ме е грижа, не искам да виждам това…“

И няма да го види, осъзнава, когато Роланд се приближава. Това вече се е случило. Защото сега не е Пълноземието, а късна есен или ранна зима. Разбира това по наметалото, което Роланд носи, спомен от пътуването му до Външната арка, и по парата, която излиза от устата и ноздрите му при всеки дъх — в Гилеад няма парно и тук горе е студено.

Има и други промени — сега Роланд носи револверите, които му се полагат по рождение, големите револвери с ръкохватки от сандалово дърво. „Неговият баща му ги е предал на банкета“ — мисли си Джейк. Не знае откъде го е разбрал, но е така. И лицето на Роланд, макар и все още да е момчешко, вече не е откритото и спокойно лице на онзи, който е преминал по този коридор преди пет месеца; момчето, което Мартин предизвика, е преживяло много оттогава насам и битката му с Корт е била най-малкото приключение.

Джейк вижда и нещо друго — момчето стрелец носи червени каубойски ботуши. Но не знае. Защото това не се случва в действителност.

Но някак си е реално. Те са в топката на магьосника, вътре в розовия ураган (това розово хала, което сияе около лампите напомня на Джейк за Водопада на хрътките и луната, виждаща се през мъглата) и се случва отново.

— Роланд! — провиква се Еди от мястото, където със Сузана стоят до гоблените. Сузана хваща и стиска рамото му, настоявайки той да запази тишина, но Еди не я забелязва. — Роланд, не! Недей!

— Не! Олан! — изписуква Ко.

Роланд преминава на една ръка разстояние от Джейк, без да го види. За него те не съществуват; със или без червени ботуши, този ка-тет е далеч в бъдещето му.

Спира пред вратата в края на коридора, колебае се, вдига ръка и почуква. Еди хуква по коридора към него, все още стиснал ръката на Сузана… сега почти я влачи.

— Ела, Джейк! — извиква.

— Не! Не искам!

— Не е важно какво искаш и много добре го знаеш! Трябва да видим това. Ако не можем да го спрем, поне трябва да изпълним онова, за което сме тук!

С натежало сърце и стегнат като буца стомах, Джейк се приближава. Когато стигат до Роланд — оръжията изглеждат огромни на тънките му бедра, а от гладкото му, но вече уморено лице на Джейк му се доплаква — Стрелецът чука отново.

— Тя не е там, захарче! — провиква се Сузана. — Тя не е там или не иска да ти отвори, не е важно кое от двете! Остави я! Остави я! Тя не си заслужава! Това, че е твоя майка, не я прави по-достойна. Тръгвай си!

Но той не я чува и не си тръгва. Когато Джейк, Еди, Сузана и Ко се събират незабелязани зад него, Роланд натиска дръжката и открива, че вратата не е заключена. Отваря я и влиза в сумрачната стая с копринени тапети. Подът е застлан с килим, който напомня на Джейк на така обичния персийски килим на майка му… само че този е от провинция Кашамин.

В далечния край на приемната, до прозореца, който е затворен заради зимните ветрове, Джейк вижда нисък стол и знае, че това е същият, който е стоял там и в деня на изпитанието на Роланд; там е седяла тя, когато синът й е открил ухапването на врата й.

Креслото сега е празно, но когато Стрелецът пристъпва навътре в стаята и се обръща да погледне към спалнята на апартамента, Джейк забелязва чифт обувки — черни, не червени — под завесата, която е спусната пред затворения прозорец.

— Роланд! — крещи той. — Роланд, зад завесата! Някой се крие там! Внимавай!

Но Роланд не го чува.

— Майко? — провиква се той и дори гласът му е същият, Джейк би го познал навсякъде… но някак младежки. — Майко, аз съм, Роланд! Искам да поговорим!

Все още не получава отговор. Прекосява късия коридор, който води към спалнята. Част от Джейк иска да остане тук в приемната, да отиде до завесата и да я дръпне, но той знае, че не това е начинът по който се развива действието. Дори ако се опита, съмнява се, че ще направи нещо полезно — ръката му най-вероятно ще мине през плата като ръка на призрак.

— Ела! — казва Еди. — Не бива да го оставяме сам.

Вървят скупчени по начин, който при други обстоятелства би бил комичен. Сега не е — те и тримата отчаяно се нуждаят от приятелски допир.

Роланд стои и гледа към леглото. Взира се като хипнотизирай. Може би се опитва да си представи Мартин там заедно с майка си; може би си припомня Сюзан, с която никога не е спал в истинско легло. Джейк вижда мъглявия му профил в тройното огледало от другата страна на стаята, поставено в алков. Това тройно огледало се издига зад малка масичка, която момчето разпознава — тоалетка е.

Стрелецът се отърсва от своите мисли. Ужасните му ботуши изглеждат като ботушите на човек, преминал през река от кръв.

— Майко!

Пристъпва към леглото и дори се навежда, като че ли си мисли, че тя може да се крие отдолу. Ако се крие някъде, тя не е там; обувките, видени от Джейк зад завесата, са женски, и силуетът, който сега се появява в дъното на късия коридор, точно зад вратата на спалнята, носи рокля.

Джейк вижда и други неща. Разбира проблемите на Роланд с родителите му преди Еди и Сузана да ги осъзнаят, защото собствените родители на Джейк са отчасти като тях: Елмър Чеймбърс е Стрелец от телевизията, а Мегън Чеймбърс е преспала много нощи при болни приятели. Нищо от това не му е казвано директно, но той някак си знае: той е споделял кеф с родителите си и знае каквото трябва да знае.

Той знае нещо и за Роланд: че е видял майка си в магьосническата топка. Именно Габриел Дисчейн, току-що върнала се от изгнанието си в Дебария, Габриел, която ще признае на съпруга си прегрешението си и мислите си след банкета, която ще измоли прошката му и ще бъде върната отново в леглото му… и когато Стивън заспи, след като са се любили, ще забие нож в гърдите му… или може би само леко ще одраска рамото му с него, без дори да го събужда. Резултатът ще е един и същ.

Роланд е видял всичко това в топката, преди най-накрая да предаде проклетото нещо на баща си, и е успял да го спре. За да спаси живота на Стивън Дисчейн, биха казали Еди и Сузана, ако можеха, да прозрат в нещата, но Джейк притежава мъдростта на нещастните деца, и е по-наясно от тях, Роланд го е направил, за да спаси и живота на майка си. Да и даде последен шанс да преоткрие здравия разум, последна възможност да застане на страната на съпруга си и да се държи както трябва. Последен шанс да се откаже от Мартин Броудклоук,

Разбира се, че ще го направи, Роланд е видял изражението й през онзи ден, колко нещастна е тя. Не би могла да избере магьосника. Ако успее да я накара да разбере…

И тъй, без да схваща, че още веднъж е попаднал в капана на юношеските убеждения — Роланд не може да разбере, че нещастието и срамът често не са пречка за желанието, — е дошъл да говори с майка си, да я умолява да се върне при съпруга си преди да е станало твърде късно. Спасил я е от нея самата веднъж, ще й каже, но не може да го стори отново,

И ако тя все още не желае, мисли си Джейк, или се опитва да го отпрати, преструвайки се, че не знае за какво говори той, ще й даде избор: да напусне Гилеад с негова помощ — сега, тази нощ — или да бъде окована във вериги утре сутрин, като предателка, която вероятно ще бъде обесена като готвача Хакс,

— Майко? — провиква се той, без да забележи силуета, застанал в сенките зад него. Пристъпва още по-напред в стаята и сега силуетът се раздвижва. Вдига ръце. Държи нещо в тях. Не оръжие, Джейк вижда поне това, но е нещо странно, прилича на змия…

— Роланд, внимавай! — изпищява Сузана и гласът и е като магически ключ. Има нещо на тоалетката — стъклената топка, разбира се; Габриел я е откраднала — това ще занесе на любовника си като отплата за проваленото от сина й убийство — и сега тя светва, като че в отговор на гласа на Сузана. Разпръсва върху тройното огледало ярка розова светлина, която залива цялата стая. В тази светлина, в това тройно огледало Роланд най-сетне вижда фигурата зад себе си.

— Господи! — пищи ужасен Еди Дийн. — Божичко, Роланд! Това не е майка ти, това е…

Всъщност дори не е жена, вече не — това е нещо като жив труп в изпоцапана от пътя черна, рокля. Останали са само няколко кичура коса на главата й, на мястото на носа й зее дупка, но очите й още сияят, а змията около врата й е жива. Дори в ужаса, който изпитва, Джейк има време да се учуди дали я е взела изпод същия, камък, където е намерила, убитата, от Роланд.

Това е Рия, която чака Стрелеца в апартамента на майка му — това е Кьос, дошла не само да прибере топката си, но и да си разчисти сметките с момчето, което й донесе толкова неприятности.

— Сега вече те хванах! — пищи тя и се хили. — Сега ще си платиш.

Но Роланд я е видял, видял я е в топката, Рия е предадена от същата тази топка, която е дошла да си прибере, и сега той се обръща, ръцете му се спускат към новите револвери със смъртоносна, скорост. Той е на четиринадесет, рефлексите му са така остри и светкавични, както трябва да бъдат.

— Не, Роланд, недей! — крещи Сузана. — Това е фокус, това е от топката!

Джейк има време само да погледне от огледалото към жената, която в действителност стои на прага — само време колкото да осъзнае, че и той е бил измамен.

Може би Роланд също разбира истината, в последната част от секундата — че жената, на прага, в крайна сметка е именно майка му, нещото в ръцете й не е змия, а колан, направен за него, подарък в името на помирението, може би и че кълбото го е излъгало по единствения начин, по който е можело… с отражението.

Във всеки случай е твърде късно. Оръжията са извадени и стрелят, ярките им жълти пламъчета осветяват стаята. Той дръпва спусъка на всеки револвер по два пъти и четирите изстрела повалят Габриел Дисчейн обратно в коридора, тя още се усмихва.

Умира с усмивка.

Роланд стои като вкаменен, с димящите револвери в ръце, лицето му е сгърчено от изненада и ужас, най-сетне започва да проумява истината за това, което ще трябва да носи със себе си през целия си живот: използвал е оръжията на баща си, за да убие майка си.

Дрезгав смях изпълва стаята. Роланд не се обръща; смразен е от гледката на жената, със синя рокля и черни обувки, която лежи в локва кръв; жената, която е дошъл да спаси и вместо това е убил. Ръчно изработеният колан е паднал върху окървавеното й тяло.

Джейк се обръща и не се изненадва да види зеленоликата жена със заострена черна шапка, която плува в топката. Това е злата вещица, от Изтока, и също така Рия от Кьос. Тя зяпа към момчето и му се зъби с най-ужасната усмивка, която Джейк някога е виждал.

— Изгорих глупавата девойка, която обичаше — да, изгорих я жива, тъй сторих — и сега те накарах да. Убиеш майка си. Не съжаляваш ли вече, че уби змията ми, Стрелецо? Моят беден, сладък Ермот? Отказваш ли се от нечестните си игри?

Той явно не я чува, втренчен в своята майка. Скоро ще пристъпи към нея, ще коленичи, но не още; не сега.

Лицето в топката се обръща към тримата пътешественици и постепенно се променя, състарява се, оплешивява и се разпада — превръща се в лицето, което Роланд беше видял в лъжливото огледало. Стрелецът е неспособен да види бъдещите си приятели, но Рия ги вижда.

— Откажете се! — изграчва тя. — Това е крясъкът на гарван, кацнал на изсъхнал клон. — Откажете се! Оставете Кулата!

— Никога, мръсницо! — изкрещява Еди.

— Видяхте какъв е той! Какво чудовище е! И това е само началото, да знаете! Питайте го какво се е случило с Кътбърт! И с Алан — способността му да прониква, в мозъците на хората не го спаси накрая. Питайте го какво стана с Джейми Ди Къри! Той никога не е имал приятел, когото да не е убил, никога не е имал любовница, която да не е мъртва.

— Върви си по пътя — казва Сузана — и ни остави да следваме нашия.

Зелените, сгърчени устни на Рия се извиват в отвратителна гримаса:

— Той уби собствената си майка! Какво мислиш, че ще стори с теб, глупачке!

— Не я е убил! — виква Джейк. — Ти я уби. Сега се махай!

Пристъпва към топката с намерението да я разбие в пода… и може да го направи, осъзнава, защото е истинска. Това е единственото нещо във видението, което е реално. Но преди да я докосне, вътре като експлозия проблясва розова светлина. Джейк вдига ръце към лицето си, за да защити очите си от ослепяване, след това, (топя се, топя се, какъв свят, о какъв свят) пада, върти се отново в розовия ураган, лети извън Оз и към Канзас, извън Оз и към Канзас, извън Оз и към…