Джеймс Редфийлд
Тайната на Шамбала (5)

4
СЪЗНАТЕЛНА БУДНОСТ

Тръгнах към джипа, чувствайки се невероятно добре. Въздухът бе хладен и планината във всички посоки все още изглеждаше озарена от светлина. Влязохме в колата и Ин потегли.

— Знаеш ли накъде да тръгнеш сега? — попитах аз.

— Зная, че трябва да се насочим към северозападен Тибет. Според легендите това е най-близката до нас врата. Но както каза лама Ригден, тя ще трябва да ни бъде показана.

Ин мълчаливо ме изгледа.

— Време е да ти разкажа своя сън.

— Сънят за който, спомена лама Ригден ли? — попитах аз. — Онзи, който бил свързан с мен, така ли?

— Да. В този сън ние с теб двамата пътувахме из Тибет и търсехме вратата. Не можехме да я открием. Пътувахме много надалеч и започнахме да се въртим в кръг. Изгубихме се. Но в момента, когато бяхме на дъното на отчаянието, срещнахме някой, който знаеше къде трябва да отидем.

— И какво се случи после?

— Сънят свърши.

— Кой беше този човек? Дали е бил Уил?

— Не. Струва ми се, че не.

— Какво според теб означава този сън?

— Означава, че трябва да бъдем много будни. Пътувахме мълчание известно време, след което аз попитах:

— Има ли много войници, разположени в северозападен Тибет?

— Обикновено не — отвърна той. — Освен на границата или край военните бази. Проблемът е да преминем следващите три-четиристотин мили покрай връх Кай-лаш и езерото Манасарвар. Там се минава през няколко военни поста.

Четири часа пътувахме без да се случи нищо особено, първоначално по пътища, застлани с чакъл, а след това известно време свърнахме по различни прашни пътища. Стигнахме Сага без особено затруднение и поехме по южния маршрут към западен Тибет, както го определи Ин. Минавахме предимно покрай големи транспортни камиони или местни тибетци със стари коли или в каруци. Тук-таме можеха да се съзрат пътуващи на автостоп чужденци около спирките за камиони.

След още час Ин отклони джипа от главния път и ние навлязохме в нещо, което приличаше повече на конска пътека. Джипът се тресеше по дълбоките дупки и неравности.

— Обикновено има китайски пост малко по-нагоре по основния път — каза Ин. — Трябва да заобиколим.

Пътувахме по много стръмен склон и когато стигнахме билото на хълма, Ин спря джипа и ме поведе до ръба на една урва.

Под нас на няколкостотин фута разстояние се виждаха два големи военни камиони с китайския герб. Може би десетки войници стояха на пост край пътя.

— Това никак не е хубаво — каза Ин. — Обикновено на тези кръстопътища има по няколко войника. Те може би все още продължават да ни търсят.

Опитах се да се отърся от безпокойството, което тутаткси ме обзе и да задържа високо нивото си на енергия. Стори ми се, че виждам няколко войника, които гледаха нагоре по хълма към нас, затова се сгуших долу и се скрих.

— Нещо става — промълви Ин.

Погледнах надолу към кръстопътя и видях, че войниците претърсват една камионетка, която бе спряла при полицейския пост. Рус мъж на средна възраст стоеше край пътя и беше подложен на разпит. Имаше още някой в камионетката. До нас едва долиташе говорът, който напомняше някакъв европейски език, близък до холандски.

— Защо мислиш, че ги задържат? — попитах Ин.

— Не зная — отвърна той. — Може би нямат разрешително или са попитали нещо нередно.

Аз се загледах продължително. Щеше ми се да мога да помогна.

— Моля те — каза Ин. — Трябва да вървим.

Влязохме отново в джипа и Ин бавно пое. Прехвърли хълма и се заспуска надолу по другия склон. Долу в подножието излязохме отново на тесен път, който свиваше вдясно далеч от кръстопътя, но продължаваше да върви в северозападна посока. Продължихме по този път около пет мили, след което той отново излезе на основния път, докато стигнахме Жонгба, малък градец с няколко хотела и магазина. По улиците сновяха хора. Някои водеха волове или друг добитък и имаше и няколко патрулиращи коли.

— Тук можем да бъдем само пътници, потеглили за връх Кайлаш — каза Ин. — Така няма много да ни забележат.

Аз не бях съвсем убеден в това. Всъщност половин миля по-нататък един китайски военен камион се появи на пътя непосредствено зад нас и аз отново изпитах пристъп на страх.

Ин свърна в една странична улица и камионът мина покрай нас и се изгуби от погледа ни.

— Трябва да бъдеш силен — каза Ин. — Време е да узнаеш за Второто проникновение.

Той ме преведе през степените на Първото проникновение дотогава, докато аз успях да си представя визуално и да почувствам своята енергия как се излъчва от нас и се прониква надалеч.

— Сега, когато можеш да излъчваш енергия, трябва да настроиш своето енергийно поле така, че да постигаш определени резултати.

Коментарът му ме очарова.

— Да настроя своето поле ли?

— Да. Ние можем да насочим нашето молитвено поле така, че да въздейства върху света по различни начини. Това постигаме като използваме своите очаквания. Това ти си правил вече веднъж, нали си спомняш, Ханх те научи да поддържаш очакването, че енергията се влива в теб и се излъчва от теб, тоест да протича през теб по един устойчив и постоянен начин. Сега трябва да настроиш полето си с други очаквания и да правиш това с истинска дисциплина. В противен случай цялата ти енергия бързо ще рухне от страх и гняв.

Той ме погледна и на лицето му бе изписана тъга, каквато никога преди това не бях забелязвал у него.

— Какво има? — попитах аз.

— Когато бях млад, станах свидетел на това как един китайски войник уби баща ми. Аз ги мразя и се страхувам силно от тях и трябва да ти призная нещо: самият аз съм отчасти китаец. И това е най-лошото. Този спомен и това чувство за вина сриват моята енергия, тъй че аз съм склонен винаги да очаквам най-лошото. Ти сам ще узнаеш, че на тези висши нива на енергия нашите молитвени полета реагират много бързо и реализират онова, което очакваме. Ако се страхуваме, молитвеното ни поле ни носи онова, от което се страхуваме. Ако мразим, то ни сблъсква още повече с онова, което мразим.

— Трябва да сме благодарни, че когато изпаднем в тези негативни очаквания, нашите молитвени полета се сриват много бързо, защото ние загубваме своята връзка с божественото и преставаме да излъчваме любов, но очакванията, изпълнени със страх, могат да продължат да бъдат достатъчно силни. Ето защо ние трябва много добре да си даваме сметка за своите очаквания и съзнателно да настройваме своето поле.

Той ми се усмихна и добави:

— Ти не мразиш китайските военни по начина, по който аз и това е твоето предимство, но все още в теб има много страх и ти си способен да изпитваш огромен гняв… също като мен. Може би затова сме заедно.

Докато пътувахме, аз гледах пътя пред нас и размишлявах над думите на Ин. Все не можех да повярвам, че мислите ни могат да притежават такава сила. Размисълът ми бе прекъснат, когато Ин забави джипа и паркира пред редица дървени постройки.

— Защо спираме тук? — попитах аз. — Няма ли да привлечем вниманието към себе си?

— Да — отвърна той, — но трябва да поемем този риск. Военните имат шпиони навсякъде, но нямаме избор. Никак не е безопасно да навлезем в западните области на Тибет само с една кола. Няма места, където може да се извърши някаква поправка. Трябва да намерим някой да дойде с нас.

— Но ако ни предадат? Ин ме погледна с ужас.

— Това няма да се случи, ако попаднем на хората, които ни трябват. Следи мислите си. Казах ти, че трябва да настроим правилно полето около нас. Това е много важно. Той излезе от колата, но се поколеба.

— Ти трябва в това отношение да постигнеш повече от мен, защото иначе нямаме никакъв шанс. Съсредоточи се върху това да настроиш полето си на Rten brel.

Той замълча за момент.

— Rten brel ли? Какво е това?

— Това е тибетска дума за синхронност. Трябва да настроиш полето си така, че да бъде в синхрон и да можеш да усещаш своите интуиции и случайните съвпадения, които ще ни помогнат.

Ин погледна към сградата и излезе от джипа, като ми даде знак с ръка, че иска аз да остана в него.

В продължение на повече от час чаках и гледах как тибетците минават покрай колата. Понякога виждах човек, който приличаше на индиец или европеец. В един момент дори ми се стори, че виждам холандеца, когото забелязахме при пътния пост, да минава по една далечна улица. Напрегнах се по-добре да го видя, но не бях сигурен.

Къде ли беше Ин, питах се. Последното, което очаквах сега, бе да се разделим отново. Представях си как пътувам през този град съвсем сам, изгубен, без никаква представа къде да ида. Какво ли щях да правя, ако стане така?

Най-сетне видях, че Ин излиза от сградата. Поколеба се за малко, като внимателно се огледа и на двете страни, преди да приближи джипа.

— Намерих двама души, които познавам — каза той и седна зад кормилото. — Струва ми се, че ще свършат работа. Опитваше се да бъде убедителен, но интонацията на гласа му издаваше съмненията му.

Запали колата и потегли. След пет минути минахме покрай малък ресторант, направен изцяло от гофрирана ламарина. Ин паркира джипа на около двеста фута от ресторанта, като се скри зад едни газени резервоари. Вече бяхме в покрайнините на града и по улиците нямаше почти никого. Вътре в постройката намерихме една стая с боядисани в бяло маси. Тесен боядисан в бяло бар ни отделяше от кухнята, където работеха няколко жени. Една от жените видя, че сядаме и приближи към нас.

Ин й каза нещо кратко на тибетски и аз улових думата за супа. Жената кимна и погледна към мен.

— Същото — казах аз на Ин, докато си свалях палтото и го проснах зад мене на стола. — И вода.

Ин преведе и жената се усмихна и се отдалечи. Ин се обърна сериозен.

— Разбра ли какво казах преди? Трябва сега да настроиш своето поле така, че да привлече синхронни процеси.

Кимнах.

— Как да се справя с това?

— Първото, което трябва да направиш, е да се увериш, че работиш върху изграждане на енергията си според процеса, описан в Първото проникновение. Увери се, че енергията протича през теб и се разпръсква по света. Вникни в критериите за това. Установи очакванията си по отношение на енергията. Сега трябва да очакваш, че твоето молитвено поле ще работи за пораждане на мислите и събитията, които са необходими, за да се осъществи най-доброто в твоето предопределение. За да настроиш полето около теб, трябва да поддържаш състоянието на съзнанието си будно.

— Будно за какво?

— За синхронността. Трябва да се държиш в такова състояние, при което можеш да получиш поредната информация, която ще ти позволи да осъществиш своята съдба. При всички случаи ще бъде в ход синхронният процес, независимо какво правиш, но ти можеш да го направиш по-активен, ако установиш едно постоянно поле на очакване.

Протегнах ръка да извадя от задния джоб на панталона си бележника. Макар да не го бях използвал преди, интуитивно почувствах, че трябва да запиша думите на Ин. После си спомних, че бях забравил бележника в джипа.

— Джипът е заключен — каза той, като ми подаде ключовете и ми кимна. — Не отивай никъде другаде.

Отидох право при джипа, взех си бележника и бях на път да се връщам обратно, когато бях изненадан от шума на коли, които поприближаваха ресторанта. Отдръпнах се зад резервоарите и огледах какво става. Пред ресторанта имаше два сиви китайски камиона. Петима или шестима мъже в обикновени дрехи излязоха от камионите и влязоха в ресторанта. От мястото, където се намирах, можех да видя през прозорците какво става вътре. Мъжете накараха всички да се наредят до стената и започнаха да ги претърсват. Опитах се да видя къде е Ин, но не го зърнах никъде. Дали е успял да избяга?

Още една полицейска кола паркира пред ресторанта и висок дългурест китайски полицай във военна униформа излезе и се отправи към вратата. Той очевидно беше някакъв началник. Застана на входа и огледа какво става вътре. После се обърна и погледна от двете страни на улицата, сякаш подушваше нещо. Обърна се в посока към мен и аз отново се сгуших сред цистерните, а сърцето ми биеше.

След малко рискувах да погледна към ресторанта. Китайците извеждаха хората и ги натоварваха в камионите. Ин не беше сред тях. Една от колите потегли, докато началникът говореше нещо на останалите хора. Изглежда, че им нареждаше да претърсят улицата.

Аз се сгуших край резервоарите и си поех дълбоко дъх. Знаех, че ако остана тук ще бъде само въпрос на време да ме открият. Търсех някакви други възможности и забелязах тясна прашна пътека, която минаваше от резервоарите към следващата улица. Скочих в джипа, включих го на неутрална скорост и използвах малък наклон на улицата, за да се спусна към алеята, след което свърнах вдясно на следващия ъгъл, но нямах представа накъде вървя. Исках само да се отдалеча на известно разстояние от войниците.

След няколко блока свърнах вляво по тесен път, който ме изведе пред няколко сгради. След още стотина метра щях да изляза от града. Подир минута отклоних колата и паркирах зад купчина високи каменисти хълмове, всеки от които с размерите на къща.

— Ами сега — питах се аз. Бях напълно изгубен и нямах абсолютно никаква представа накъде да тръгна. Обхвана ме гняв и чувство на обърканост. Ин трябваше да ме подготви за такава възможност. Може би някой, когото познаваше в града, би могъл да ми помогне, но нямаше как да намеря сега когото и да било. Ято гарвани се спусна на скалата вдясно от мен, прелетя над джипа и закръжи като високо грачеше. Погледнах през прозорците в двете посоки, сигурен, че някой безпокои птиците, но не видях никого. След няколко минути повечето гарвани полетяха на запад, като продължаваха да грачат, но един от тях остана на върха на скалата, като мълчаливо гледаше по посока към мен. Това е добре, помислих си, той може би е часовой. Мога да остана тук, докато реша какво да правя. В задната част на джипа намерих сухи плодове и ядки, както и малко бисквити. Изядох ги без да мисля, като от време на време нервно отпивах от водата в манерката. Знаех, че трябва да съставя план на действие. Хрумна ми да продължа нататък по пътя на запад, но после се отказах. Бях обхванат от голям страх и единственото, което желаех, беше онова, което бях искал винаги: да забравя за това дълго и мъчително пътуване, да се върна в Ласа и да стигна до летището. Знаех, че мога да си спомня някои от отбивките, но за други ще трябва само да се досещам. Не можех да повярвам, че дори не се опитах да позвъня на някого, когато бях в манастира на лама Ригден или по-късно в къщата на Ханх, за да организирам евентуален план за бягство, ако се наложи.

Докато мислех какво да правя, сърцето ми се смрьзна. Чувах шум на кола, която приближава към мен по пътя. Помислих си да запаля джипа и да потегля, но разбрах, че колата приближаваше много бързо. Вместо това сграбчих една манерка и торбата с храна и побягнах, за да се скрия зад най-голямата скала, където не можеха да ме видят, но аз все още можех да наблюдавам какво става. Колата намали скорост, изравни се с мен и аз разбрах, че това е камионетката, която по-рано бяхме видели при пътния пост. Шофьорът бе русокосият човек, когото китайските войници бяха разпитвали. На мястото за пътници до него имаше една жена. Наблюдавах докато те забавяха скорост и спряха и започнаха да си приказват. Мислех да изляза и да ги заговоря, но веднага почувствах пристъп на страх.

Ами ако войниците ги бяха накарали да ни търсят и им бяха казали, че ще им дадат награда, ако ни намерят? Дали щяха да ме предадат? Жената леко отвори вратата, сякаш да слезе, но продължаваше да разговаря с мъжа. Дали бяха забелязали моя джип? Мисълта ми лудо препускаше. Реших, че ако тя излезе и приближи, просто ще хукна да бягам. По този начин те щяха да останат само с джипа, а аз ще мога да се отдалеча от това място, преди да дойдат полицаите. С тази мисъл на ум погледнах отново към камионетката. Двамата гледаха към скалите и на лицата им бе изписана загриженост. Спогледаха се още веднъж, преди жената да затвори вратата, и потеглиха на запад. Наблюдавах как камионетката се изкачва по малко възвишение вляво от мен и се изгуби от погледа ми.

Почувствах някакво вътрешно разочарование. Може би щяха да ми помогнат, помислих си. Искаше ми се да се хвърля в джипа и да се опитам да ги настигна, но се отказах и от тази идея. По-добре да не предизвиквам съдбата, реших аз. Може би е по-благоразумно да се върна към своя първоначален план и да се опитам да намеря път обратно към Ласа и след това у дома.

След около половин час се върнах към джипа и включих мотора. Гарванът вляво от мен изграчи и полетя по пътя в посоката, в която бе изчезнала холандската камионетка. Аз свърнах в другата посока и поех обратно към Жонгба, като пътувах по редица тесни пътища, надявайки се да мога да избегна основните улици и ресторанта. Извървях още няколко мили преди да стигна билото на хълма. Забавих джипа и се качих на върха, тъй че да мога да огледам всичко наоколо, включително и магистралата в далечината.

Когато намерих място, от което можех да виждам, останах поразен. Не само че бяха поставени нови блока-жи на пътищата на половин миля надолу по планината с десетки войници, но можах да преброя четири големи камиона и два джипа, пълни с войници, които се насочваха към мен и все повече приближаваха. Обърнах джипа и с голяма скорост се върнах в посоката, от която бях дошъл, надявайки се да не ме видят. Знаех, че ще бъде голям късмет, ако успея да им се изплъзна. Разсъдих, че трябва да пътувам далеч на запад и колкото се може по-бързо, а после да свърна на югоизток. Може би имаше доста малки пътища, по които да се върна в Ласа.

Пресякох главната улица и поех по редица странични улички отново в посока на юг. Свърнах по един завой и осъзнах, че съм поел по неправилен път. Бях се върнал на главния път отново. Преди да мога да спра, вече се намирах на стотина фута от следващия китайски пост. Войниците бяха навсякъде.

Свърнах встрани от пътя и натиснах спирачката, след което се спуснах долу до седалката.

Ами сега какво, мислех си аз. Може би ме чака затвор. Какво ли щяха да ми направят? Дали ще ме сметнат за шпионин? След няколко минути забелязах, че китайците сякаш не ми обръщат внимание, въпреки че бях паркирал така, че ме виждаха достатъчно ясно. Покрай мен минаваха стари коли и каруци и дори хора на велосипеди и войниците спираха всички и им искаха документите, като ги проверяваха подробно и понякога ги претърсваха. Но на мен не ми обърнаха никакво внимание.

Погледнах надясно и си дадох сметка, че съм паркирал близо до един път, който водеше към малка каменна къща на няколкостотин фута. Вляво от къщата имаше ливадка с неокосена трева, а отвъд нея се виждаше и друга улица.

Точно в този момент един голям камион премина и спря точно пред мен, като ми препречи възможността да наблюдавам поста. Малко по-късно синя полицейска кола тойота, карана от друг русокос човек, приближи и спря близо до камиона. Следващото, което чух, бе висок говор и викове на китайски. Колата като че ли се опитваше да даде заден ход и да обърне, но войниците я заобиколиха. Въпреки че видимостта ми беше блокирана, аз чувах гневните викове на китайците, сред които до мен достигаха и плахите молби на английски с някакъв холандски акцент:

— Не, моля ви — чуваше се гласът. — Извинявайте, аз съм турист. Погледнете, имам специално разрешително да карам по този път.

Още една кола приближи. Сърцето ми силно тупаше. Това беше същият началник китаец, който огледа по-рано ресторанта. Още повече се сниших под седалката, опитвайки се да се скрия, докато той мина покрай мен.

— Дайте ми докумнентите си — обърна се той към холандеца на съвършен английски.

Вслушах се и забелязах, че нещо вдясно от мен се движи. Надникнах през отсрещното стъкло, за да видя какво е. Пътят, който извеждаше към къщата, ми се стори облян в топла лъчиста светлина, същата светлина, която бях наблюдавал, когато двамата с Ин избягахме от Ласа. Дакините.

Джипът можеше да кара по инерция, тъй че аз трябваше само бавно да го подкарам надясно и надолу по този път. Едва дишах, когато минах покрай къщата и поех през тревата към следващата улица, след което свих наляво. След една миля отново свих наляво, насочвайки се северно от града по една странична улица, по която бях минавал преди. Десет минути по-късно се озовах обратно при високите скални възвишения, размисляйки какво да правя. Надолу по пътя от западната страна чух, че още един гарван изграчи. Мигновено реших да се насоча в тази посока по пътя, по който можех да поема още преди. Той извеждаше нагоре по стръмна височина, минаваше от отвъдната страна на хълма и след това се спускаше към една камениста равнина. Пътувах няколко часа, докато следобедното слънце постепенно започна да залязва. Никъде не се виждаха нито коли, нито хора и почти нямаше къщи. След около половин час се стъмни съвсем и аз започнах да мисля как да намеря място, където да спра и да пренощувам, когато обърнах внимание на тесен каменлив път вдясно. Забавих джипа и огледах пътя отблизо. Имаше нещо от едната му страна. Приличаше на някаква дреха.

Спрях джипа и го осветих с фенерче през стъклото. Това беше анорак. Моят анорак. Онзи, който остана в ресторанта малко преди да влязат китайците. Усмихнах се. Изгасих фенерчето. Сигурно Ин бе сложил тук моя анорак. Излязох от джипа, взех го и потеглих нагоре по тесния път с изключени фарове.

Пътят извеждаше около половин миля със слаб наклон нагоре до една малка къща с плевня. Карах много предпазливо. Няколко кози ме изгледаха иззад оградата. На портала на къщата забелязах мъж, който седеше на малко столче без облегалка. Спрях джипа и той се изправи. Разбрах поздрава му. Беше Ин. Излязох от джипа и се втурнах към него. Той ме посрещна и силно ме прегърна усмихнат.

— Радвам се да те видя — каза той. — Нали ти казах, че ще получиш помощ?

— За малко не ме хванаха — отвърнах аз. — Ти как се добра дотук?

Лицето му отново стана напрегнато.

— Жените в ресторанта са много умели. Те видяха китайските служители и ме скриха в пещта. Никой не се сети да погледне там.

— А какво смяташ, че ще стане с тези жени? — попитах аз.

Той отвърна на погледа ми, но дълго време нищо не каза.

— Не зная — отвърна. — Мнозина плащат висока цена, когато ни помагат.

Той извърна поглед и посочи към джипа.

— Помогни ми да внесем малко храна и да си направим нещо за ядене.

Докато Ин палеше огъня, той ми обясни, че след като полицията напуснала, той се върнал в дома на приятелите си и те предложили да остане в тяхната стара къщичка, докато те му потърсят някаква кола.

— Знаех, че ти може да бъдеш обзет от страх и да се опитваш да се върнеш обратно в Ласа — добави Ин. — Но знаех също и че ако решиш да продължиш това пътуване, евентуално ще се опиташ да се насочиш на северозапад отново. Това бе единственият път, по който можеш да тръгнеш, затова ти оставих анорака там, надявайки се да го видиш ти, а не войниците.

— Поел си голям риск — казах аз.

Той кимна, докато слагаше зеленчуците в тежка котелка, пълна с няколко инча вода. После я окачи на метална кука над огъня, докато заври. Пламъците обгърнаха дъното на котелката.

Това, че видях отново Ин, донякъде ме освободи от страха и ние седнахме на старите прашни столове край огъня. Аз казах:

— Трябва да ти призная, че наистина се опитах да избягам. Помислих си, че това е единственият ми шанс да оцелея.

Продължих с разказа си за всичко, което бе станало — за всичко, освен че бях видял светлина, заобикаляща къщата. Когато стигнах до момента, в който се намирах сред високите скали и камионетката мина покрай мен, той се поизправи на стола си.

— Сигурен ли си, че е била същата камионетка, която видяхме край постовете? — натъртено ме попита.

— Да — отвърнах аз.

Той изглеждаше напълно вбесен.

— Видял си хората, които бяхме срещнали преди и дори не си поговорил с тях? — изражението му беше почти гневно. — Не си ли спомняш какво ти казах за своя сън, че срещаме някой, който ни помага да намерим вратата към Шамбала?

— Страхувах се, че могат да ме предадат — протестирах аз.

— Какво?

Той ме изгледа, след което се отпусна на стола си и се хвана с две ръце за главата.

— Бях се вкаменил от страх — обясних аз. — Не можех да повярвам, че съм попаднал в такава ситуация. Търсех изход, исках да оцелея.

— Слушай ме много внимателно — каза Ин. — Шансовете да излезеш сега от Тибет, като бягаш, са много малки. Единственият ти шанс да оцелееш е да продължиш. За да направиш това, трябва да се възползваш от процеса на синхронността.

Загледах се встрани. Знаех, че може би е прав.

— Кажи ми какво стана, когато камионетката приближи — каза Ин. — Всичко, което мислеше, в пълни подробности.

Казах му, че камионетката спря и когато стана това, аз внезапно изпитах страх. Описах как постъпи жената, сякаш искаше да излезе, но после промени намеренията си и те отново потеглиха. Той пак поклати глава.

— Ти си унищожил синхронния процес с това, че не си използвал правилно молитвеното си поле. Наситил си полето си с очаквания, изпълнени със страх и си прекъснал всичко.

Аз погледнах настрани.

— Размисли за онова, което е станало — продължи Ин, — когато си чул приближаването на камионетката. Ти си имал два избора: можел си да си помислиш, че това, което става, е заплаха за теб или че е потенциална помощ. Със сигурност е трябвало да имаш предвид и двете възможности, но след като си разпознал камионетката, това трябваше да ти подскаже нещо. Фактът, че това е била същата камионетка, която видяхме по-рано на кръстопътя, е значим, особено след като същите тези хора отклониха вниманието на китайците, което пък ни позволи на нас да преминем, без да ни забележат. От тази гледна точка те веднъж вече са ни помогнали и сега са били там вероятно за да ти помогнат отново.

Аз кимнах. Той беше прав. Очевидно бях изпуснал този шанс.

Ин се загледа встрани, разсеян от собствените си мисли и каза:

— Ти напълно си сринал своята енергия и положителни очаквания. Помниш ли какво ти казах в ресторанта — да настроиш полето си за възприемане на синхронния процес означава да се поставяш в определено състояние на съзнанието. Лесно е да се мисли за синхронния процес разсъдъчно, но докато не възприемеш това състояние на съзнанието, при което твоето молитвено поле да ти помага, всичко, което ще правиш, е от време на време да забелязваш някои случайности. При определени ситуации това е достатъчно и известно време ще бъдеш воден напред, но евентуално ще загубиш посоката си. Единственият начин да останеш в синхронния процес стабилно е молитвеното ти поле да бъде в състояние на съзнателна будност.

— Все още не разбирам докрай как да постигна такова състояние на съзнанието.

— Човек трябва да спре и да си припомни, че трябва да бъде буден всеки миг. Трябва да си представи визуално, че енергията му се излъчва във всички посоки и го води към най-правилните ситуации и събития. Трябва да очакваш най-точните събития във всеки момент. Ние настройваме полетата си към синхронния процес като бъдем бдителни и винаги очакваме поредното събитие. Всеки път, когато забравиш да се поддържаш в състояние на очакване, трябва твоята бдителност да ти припомни да се върнеш към него.

— Колкото повече оставаш в това състояние на съзнанието, толкова повече синхронният процес ще стане по-интензивен и ако евентуално пъддържаш енергията си висока, това състояние на съзнателна будност ще стане преобладаващото ти отношение към живота. В легендите се казва, че молитвеното разгръщане евентуално ще се превърне в наша втора природа. Ние ще настройваме себе си молитвено сутрин по същия рутинен начин, както се обличаме. Това е състояние, към което се стремим, състояние на съзнанието, при което позитивните очаквания стават постоянни.

Той спря да говори и ме изгледа за момент.

— Когато си чул към теб да приближава някаква кола, ти веднага си бил обладан от страх. Хората в колата са усетили присъствието ти и са разбрали, че трябва да спрат, макар че не са знаели защо. Но когато ти си се уплашил, смятайки, че те може би са врагове, полето ти се е свило и не е могло да им въздейства. Техните полета вероятно са уловили това и са си помислили, че може би нещо не е както трябва, тъй че са потеглили.

Онова, което той говореше, изглеждаше невероятно, но аз чувствах, че е истина.

— Разкажи ми повече за това как нашите полета въздействат върху хората — казах аз.

Той поклати глава.

— Ти все избързваш. Въздействието на нашите полета върху останалите хора е Третото проникновение. Засега просто се концентрирай върху това да настроиш полето си към синхронния процес и да не позволяваш на страха да обсеби съзнанието ти. У теб има склонност да очакваш най-лошото. Спомни си, че когато бяхме на път за лама Ригден, аз те оставих сам и ти видя група бегълци, които щяха да те заведат право в манастира на ламата, но само ако ги беше заговорил. Но вместо това ти си помисли, че могат да те предадат и изпусна тази възможност за синхронност. Това негативно мислене е станало модел за теб.

Аз само го изгледах. Чувствах се много уморен. Той се усмихна и не спомена нищо повече за моите грешки. Поговорихме си за Тибет през останалата част от вечерта. Излязохме за малко да погледаме звездите. Небето бе ясно и ставаше малко хладно. Над нас бяха най-ярките звезди, които някога съм виждал и аз споделих това с Ин.

— Разбира се, че ще бъдат ярки — каза той. — Ти се намираш на покрива на света.

На сутринта спах до късно. След това направих поредица от Тай чи движения заедно с Ин. Чакахме, колкото можахме, да се появят приятелите на Ин, но те не дойдоха. Разбрахме, че трябва да рискуваме и да тръгнем в края на краищата с една кола. Натоварихме джипа и потеглихме на обяд.

— Сигурно нещо е станало — каза Ин, като погледна през рамо към мен. Опитваше се да бъде силен, но бях сигурен, че е много обезпокоен. Заизкачвахме се нагоре по главния път, минавайки през гъста мъгла, която бе покрила по-голямата част от пейзажа и ни скриваше изгледа към планините.

— На китайците ще им бъде трудно да ни видят сред тази мъгла — забеляза Ин.

— Много добре — казах аз.

Питах се как ли китайците са разбрали, че сме в ресторанта край Жонгба и попитах Ин какво мисли за това.

— Сигурен съм, че грешката беше моя — каза той. — Казах ти, че изпитвам прекалено силен гняв и страх по отношение на тях. Сигурен съм, че моето молитвено поле ги е предизвикало.

Изгледах го. Това вече беше твърде много.

— Да не би да твърдиш, че понеже си изпитвал страх, енергията ти по някакъв начин се е излъчила и е привлякла китайците по следите ни? — попитах аз.

— Не, не само моят страх е причината. Всички ние изпитваме някакъв общ страх. Нямах предвид това. Говоря, че си позволих да изпусна от контрол мислите си и умът ми се отдаде на страховити представи за това какво би могло да се случи, какво биха могли да сторят китайците. Виждал съм ги толкова дълго време как действат в Тибет, познавам техните методи, зная как могат да потиснат хората, въздействайки върху психиката им, внушавайки им страх. Позволих си да си представя мислено как ни преследват, представих си това за миг и не противопоставих нищо на тази мислена представа. Трябваше да се овладея. Трябваше да си изградя визуална представа, че вече не са така враждебно настроени към нас и после да съсредоточа всички свои очаквания в тази посока. Не моят страх ги привлече към нас, аз просто се оставих на потока на мислите си и си позволих специфичен мисловен образ, специфично очакване, че те ще ни нападнат. В това се състоеше проблемът. Ако човек задържи една негативна представа достатъчно дълго, тя може евентуално да се осъществи на практика. Цялата тази идея все още ме изпълваше със страх и удивление. Дали в това имаше нещо вярно? В продължение на дълго време бях наблюдавал, че хората, които се страхуват от нещо специално — например, че могат да ограбят дома им или да заболеят от нещо, или да загубят любим човек — често преживяват нещо подобно в живота си. Дали това беше резултат от процеса, който Ин описваше? Спомних си изпълнената със страх представа, която ми мина през съзнанието в Жонгба, когато Ин тръгна да търси някой, който да ни придружи. Бях си представял, че съм сам в джипа и че карам насам-натам напълно изгубен, което в края на краищата действително се случи. Студени тръпки ме побиха. Бях направил същата грешка, каквато и Ин.

— Нима искаш да кажеш, че всичко отрицателно, което ни се случва, е резултат на собствените ни мисли, така ли? — попитах аз.

Той се навъси.

— Разбира се, че не. Много неща се случват в естествения ход на живота, на взаимоотношенията ни с други човешки същества. Техните очаквания и действия също имат голяма роля. Но ние наистина имаме известно творческо влияние, независимо дали желаем да му вярваме или не. Трябва да се пробудим и да разберем, че от гледна точка на нашата молитвена енергия очакването си е очакване, независимо дали е основано на страх или на вяра. В този случай аз не се наблюдавах достатъчно. Както ти казах, проблемът беше омразата, която изпитвам към китайците.

Той се обърна към мен и погледите ни се срещнаха.

— А и спомни си какво ти казах — добави той, — че на тези по-висши нива на енергия ефектът от молитвеното ни поле е много по-непосредствен и бърз. В обикновения свят хората все още имат смесица от образи на страх и образи на успех, така че те взаимно се неутрализират и ефектът им е по-занижен, но на тези нива ние можем да оказваме влияние върху онова, което се случва, много бързо, дори и когато някоя страхова представа евентуално срива силата на собственото ни поле.

— Разковничето е да се увериш, че умът ти е съсредоточен върху положителния курс на твоя живот, а не върху някакво очакване, изпълнено със страх. Ето защо Второто проникновение е толкова важно. Ако останем в състояние на съзнателна будност, така че да възприемаме синхронния поток, съзнанието ни е с позитивна нагласа и страхът и съмнението биват преодолявани. Разбираш ли какво искам да кажа?

Аз само кимнах, без гласно да отговоря. Ин отново съсредоточи поглед към пътя.

— Сега, точно в този момент, ние трябва да успеем да се възползваме от тази сила. Бъди буден колкото можеш. В тази мъгла може много лесно да пропуснем камионетката, а не бива да го правим. Сигурен ли си, че бяха поели в тази посока?

— Да — отвърнах аз.

— Тогава, ако са спирали, за да пренощуват някъде, както направихме ние, едва ли са много далеч пред нас.

Пътувахме цялата сутрин, продължавайки да вървим на северозапад. Колкото и да се опитвах, не успявах да запазя състояние на съзнателна будност, за каквото Ин ми бе говорил. Нещо не беше както трябва. Ин забеляза това и упорито започна да ме наблюдава.

Най-сетне се обърна и каза:

— Сигурен ли си, че очакваш да се разгърне пълният процес на синхронност?

— Да — отвърнах аз. — Поне мисля, че е така.

Той леко се навъси и от време на време хвърляше поглед към мен през рамо.

Знаех какво има предвид. Както в Перу, така и по-късно в Апалачите с Десетото откровение, бях преживял състояние, което ме приближаваше към процеса на синхронност. Всеки от нас в един или друг период от живота си се сблъсква с основните въпроси на своя живот и в зависимост от ситуацията, в която се намира, иска да ги разбере. В нашия случай въпросът беше как да открием камионетката на холандеца, а след това Уил и вратата към Шамбала.

В идеалния случай, когато разберем, имаме предвид централния въпрос на живота си, ние се ръководим от една водеща мисъл или интуиция за това как да отговорим и на по-конкретните си въпроси. Тогава може да получим мислена представа, която да ни подскаже къде да отидем или как да се обърнем към някой непознат. Отново в идеалния случай, ако последваме тази своя интуиция, ще възникнат съвпадения и случайности, които ще ни дадат информация, касаеща основния въпрос на живота ни. Тази синхронност ще ни заведе още по-нататък по нашата жизнена пътека… и на свой ред ще ни изправи пред нов въпрос.

— Какво казват легендите по този повод? — попитах аз.

— В тях се твърди — отвърна Ин, — че хората евентуално ще разберат, че силата на техните молитви може изключително много да повлияе на хода на техния живот. Използвайки силата на собствените си очаквания, ние можем да ускорим и активизираме процеса на синхронност. Но при това трябва да бъдем винаги будни, за да следим целия процес, започвайки още със следващото прозрение или интуиция, която ни връхлита. Ти очакваш ли съзнателно своите интуиции?

— Засега нямам никаква интуиция — отвърнах аз.

— Но очакваш ли да имаш? — настоя на въпроса си той.

— Не зная. Всъщност не се бях замислял по повод интуициите. Той кимна.

— Трябва да помниш, че това е част от процеса, с който настройваш своето молитвено поле да възприема синхронността. Трябва да бъдеш винаги буден и да очакваш да се осъществи цялостно процесът: твоя въпрос, това да получиш интуиция и да я последваш и да потърсиш случайностите, които ще те водят. Напомняй си, че трябва да очакваш всичко, да бъдеш буден, за да възприемеш всичко, и ако наистина бъдеш буден, енергията ти ще те изпревари и ще събуди и предизвика целия ход на нещата.

Той ми се усмихна широко. Явно искаше да повдигне духа ми.

Аз си поех няколко пъти дъх и започнах да чувствам, че енергията ми се връща. Настроението на Ин беше заразително. Моята будност стана по-изострена.

И аз му се усмихнах на свой ред. За първи път започнах да съзнавам истинската същност на Ин. Имаше моменти, в които той изпитваше страх също като мен и понякога бе твърде невъзприемчив, но беше предприел това пътуване от душа и сърце и повече от всичко друго желаеше да успеем. Докато мислех за това, изпаднах в нещо като химера, в която видях мислено Ин и себе си да вървим сред някакви скалисто-пясъчни дюни нощем близо до река. В далечината се виждаше огън. Явно беше някакъв нощен лагер и ние искахме да стигнем до него. Ин ни водеше и аз с радост го следвах.

Отново го погледнах. Той съсредоточено ме наблюдаваше.

Изведнъж си дадох сметка какво е станало.

— Струва ми се, че току-що получих интуитивно прозрение — казах аз. — Яви ми се представата за нас двамата как вървим към лагер със запален огън през нощта. Смяташ ли, че това може да значи нещо?

— Само ти можеш да кажеш — отвърна той.

— Но аз не зная. Откъде бих могъл да зная?

— Ако тази твоя вътрешна представа е била водеща интуиция, тя със сигурност има нещо общо с това, че търсим камионетката. Кой се е намирал според теб при лагерния огън? Имаш ли някакво усещане за това?

— Не зная кой беше там. Но ние искахме да стигнем лагерния огън с всички сили. Дали наблизо има някаква песъчлива област?

Ин отклони джипа от пътя и спря. Мъглата започна да се вдига.

— Този терен тук е целият каменист и песъчлив на около сто мили наоколо — отвърна Ин.

Аз вдигнах рамене.

— А дали има река? Има ли някъде наблизо река? Очите на Ин светнаха.

— Да, малко след като отминем града, който приближаваме сега, Парианг, около сто и петдесет мили по-нагоре.

Той спря за момент и широко се усмихна.

— Трябва да останем бдителни — каза той. — Това е единственото, което може да ни води.

Доста бързо успяхме да стигнем Парианг, още по залез слънце. Минахме направо през града и продължихме да пътуваме по същия път още петнайсет мили, след което Ин свърна вдясно по един страничен път. Беше почти напълно тъмно, но успяхме да зърнем реката на половин миля пред нас.

— Напред има пътна охрана — обясни Ин. — Трябва някак си да я заобиколим.

Приближихме реката, където пътят стана по-тесен и много изровен.

— Какво ли е пък това? — запита Ин и спря джипа, като го върна малко назад.

На едно скалисто сечище от дясната ни страна, което едва се виждаше, забелязахме спряла кола. Свалих стъклото, за да видя по-ясно какво ли беше това.

— Не е камионетката — отвърна Ин. — Тя е синя и прилича на полицейска кола.

Напрегнах се, така че да виждам по-добре.

— Почакай малко — казах аз. — Това е колата, която видях край пътя, когато се разделихме.

Ин изгаси фаровете и ние бяхме обгърнати от мрак.

— Трябва да се поотдалечим — каза той и изведе джипа напред през дълбоките дупки по пътя на няколкостотин фута.

— Виж! — посочих аз. Отляво се намираше камионетката, която беше паркирана между две огромни скали. Наоколо не се виждаше жива душа.

Канех се да изляза, но Ин потегли с джипа напред и паркира на няколкостотин метра на изток извън видимостта от камионетката.

— Най-добре да скрием колата — обясни той. Заключи я и ние излязохме.

Върнахме се при камионетката и я огледахме.

— Следите вървят в тази посока — посочи Ин на юг. — Да тръгнем по тях.

Аз поех подире му и ние минахме през обширно пространство в скали и пясък. Луната беше три четвърти и осветяваше донякъде пътя ни. След около десет минути Ин ме погледна вцепенен. И аз също долавях мириса на дим от огън.

Вървяхме още петдесет метра в мрака, докато най-сетне забелязахме огън на открито. Край него бяха се сгушили мъж и жена. Това беше холандската двойка, която бяхме видели в камионетката по-рано. Реката беше наблизо.

— Какво да правим? — промълвих аз.

— Трябва да се запознаем с тях — отвърна Ин. — По-добре така да постъпим, за да не ги уплашим много.

— Но ние не знаем кои са те — колебаех се аз.

— Върви, кажи им, че сме тук.

Аз ги изгледах по-отблизо. Бяха облечени в работни дрехи и дебели памучни ризи. Изглеждаха повече като туристи, които са се упътили за Тибет.

— Здравейте — високо казах аз. — Радваме се да ви видим.

Ин ме изгледа подозрително.

Двамата скочиха и се загледаха в мен, когато аз се появих от мрака. Широко усмихнат, аз им казах:

— Нуждаем се от вашата помощ.

Ин ме последва, леко се поклони и каза:

— Извинявайте, че ви обезпокояваме, но търсим нашия приятел Уилсън Джеймс. Надяваме се, че бихте могли да ни помогнете.

Те и двамата останаха шокирани. Не можеха да повярват, че сме приближили към техния лагер по такъв начин. Но жената постепенно като че ли разбра, че не ги заплашваме с нищо и ни предложи място да седнем край огъня.

— Не познаваме Уилсън Джеймс — отвърна тя. — Но сме тук, за да се срещнем с един човек, който го познава. Чувала съм го да споменава името му.

Спътникът й кимна, макар че изглеждаше много напрегнат.

— Надявам се, че Джейкъб ще успее да ни намери. Вече закъкнява с часове.

Смятах да му кажа, че сме забелязали пътната полиция, паркирала не много далеч оттук, когато изразът на лицето на мъжа се промени. Той гледаше вкаменен. Погледът му бе прикован към нещо зад мене. Обърнах се веднага. Мястото, където бяхме оставили колите, беше направо претъпкано с други коли. Светеха фарове и се чуваха десетки хора, които говореха на китайски и приближаваха към нас.

Мъжът скочи на крака и изгаси бързо огъня. Грабна няколко торби и побягна заедно с жената.

— Моля ви — викна Ин, опитвайки се да ги догони. Само за няколко минути те изчезнаха в мрака. Най-сетне Ин се предаде. Зад нас светлините приближаваха все повече и ние се скрихме край реката.

— Струва ми се, че мога да заобиколя и да намеря пътя обратно към нашия джип — каза Ин. — Ако имаме късмет и още не са го открили. Ти тръгни на север нагоре по течението и върви около миля. Опитай се да се отдалечиш. Ще откриеш там друг път, който стига до края на реката. Слушай внимателно да чуеш шума от джипа и аз ще мина и ще те взема.

— Защо да не дойда с теб? — попитах аз.

— Защото е прекалено опасно. Един човек би могъл да се промъкне, но двама ще бъдат забелязани непременно.

Аз неохотно се съгласих и тръгнах през скалите и огромните камънаци на лунната светлина. Използвах фенерчето си, само когато това бе абсолютно необходимо. Знаех, че планът на Ин бе прекалено рискован, но като че ли това беше единственият ни шанс. Питах се какво ли щяхме да разберем, ако имахме възможност да поговорим с двамата холандци или ако бяхме срещнали онзи другия човек, когото очакваха. След около десет минути спрях, за да почина. Беше ми студено и бях много уморен.

Чух някакъв шум пред себе си. Напрегнах се, за да чуя по-добре. Някой определено вървеше насам. Сигурно са холандците, помислих си аз. Бавно се приближих, докато най-сетне разбрах откъде идва шумът. На двайсетина фута встрани от мен забелязах силует на мъж. Знаех, че трябва да кажа нещо или да рискувам да го изпусна от очи.

— Халандец ли си? — промълвих аз, като си мислех, че това може би е мъжът, когото двойката холандци очакваха да срещнат. Той застина на място и нищо не каза, затова аз повторих въпроса си. Звучеше глупаво, но си помислих, че може би ще получа някакъв отговор.

— Кой е? — запита мъжът отсреща.

— Аз съм американец — отвърнах аз. — Преди малко се срещнах с твоите приятели.

Той се обърна и ме изгледа, докато аз с усилие се промъквах през скалите, за да стигна до него. Това беше млад човек, може би двайсет и пет годишен и изглеждаше доста уплашен.

— Къде си се срещнал с приятелите ми? — попита той, а гласът му трепереше.

Както ме гледаше, долових колко много е уплашен. Самият аз бях разтьрсен от страх и с усилие успях да запазя самообладание.

— По-надолу по течението на реката — отвърнах. — Казаха, че те чакат.

— А китайците бяха ли там? — попита той.

— Да, но мисля, че приятелите ти успяха да избягат. Той като че ли още повече се уплаши.

— Казаха ни, че познаваш един човек, когото търся, Уилсън Джеймс — бързо споменах аз. Той отстъпи назад.

— Трябва веднага да изчезвам оттук — каза и се обърна да тръгне.

— Виждал съм те и преди — споменах аз. — Бяха те задържали на един пътен пост край Жонгба.

— Да — отвърна той. — И ти ли си бил там?

— Бях зад тебе сред колите. Разпитваше те някакъв китайски служител.

— Точно така — отвърна той и нервно се огледа във всички посоки.

— Ами Уил? — попитах аз, като с всички сили се стремях да запазя самообладание — Уилсън Джеймс. Познаваш ли го? Той споменал ли ти е нещо за вратата към Шамбала?

Младият мъж нищо не отговори. Очите му бяха се изцъклили от страх. Обърна се и побягна през камънаците нагоре срещу течението на потока. Известно време тичах след него, но той скоро изчезна от погледа ми в мрака. Най-сетне се отказах и погледнах назад към мястото, където камионетката и нашият джип бяха паркирани. Все още там имаше светлини и до мен долитаха приглушени гласове.

Обърнах се и отново поех на север, като си давах ясно сметка, че бях пропилял шанса си. Не можах да получа от него никаква информация. Опитах се да се примиря с този неуспех. По-важно сега беше да намеря Ин и самият аз да се опитам да избягам. Намерих предишния път и само след няколко минути чух съвсем слаб шум от нашата джипка.