Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ronja rövardotter, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод отшведски
- Светла Стоилова, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy(2013 г.)
Издание:
Астрид Линдгрен. Роня, дъщерята на разбойника
Роман за деца
Шведска, първо издание
Преведе от шведски: Светла Стоилова
Редактор: Анна Сталева
Художник: Киро Мавров
Художествен редактор: Елена Пъдарева
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Коректор: Албена Любенова
Дадена за набор: април 1985 година
Подписана за печат: декември 1985 година
Излязла от печат: януари 1986 година
Поръчка №50
Формат: 60×90/16
Печатни коли: 10,50
Издателски коли: 10,50
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Държавна печатница „Георги Димитров“
София, 1986 г.
История
- —Добавяне
13.
Дните минаваха, пролетта се превърна в лято, стана топло. Започна да вали. По цели дни и нощи дъждът се лееше над гората и тя се изпълни със свежест и зеленина, както никога досега. А когато дъждовете преминаха и слънцето се показа отново, в лятната горещина от цялата гора се вдигаше пара и Роня попита Бирк възможно ли е в други гори по земята да има толкова много благоухания. Той й отвърна, че не му се вярва.
Раната на Лиа отдавна беше заздравяла. Пуснаха кобилката на свобода и сега тя отново си живееше сред дивите коне. Все още обаче те получаваха мляко от нея. Обикновено вечер стадото й се навърташе наблизо до пещерата и Роня и Бирк отиваха в гората да я повикат. Тя изцвилваше в отговор, за да им обади къде е — на драго сърце позволяваше да я издоят.
И другите коне от стадото скоро престанаха да се боят от малките хора. Понякога те приближаваха с любопитство да погледат как доят Лиа — по-чудновато нещо сигурно никога не бяха виждали. Щурак и Дивчо идваха често и бяха толкова нахални, че Лиа свиваше уши назад и се опитваше да ги ухапе. Ала те не се стряскаха. Продължаваха да се бутат закачливо един друг, хвърляха се и скачаха насам-натам — бяха млади и им се играеше. А сетне внезапно се втурваха в галоп и изчезваха в гората.
Но още на следната вечер отново се връщаха. Бирк и Роня вече започваха да се разбират с тях. Дори накрая кончетата се оставяха да ги потупат по гърба. Роня и Бирк усърдно ги потупваха и изглеждаше, че на Щурак и Дивчо това им се харесваше. Все пак през цялото време в очите им се спотайваше леко закачливо пламъче, сякаш си мислеха: „Нас няма да ни измамите!“
Но една вечер Роня каза:
— Щом съм казала, че ще яздя, значи ще яздя!
Беше ред на Бирк да дои и Щурак и Дивчо стояха съвсем наблизо и гледаха.
— Чу ли какво казах?
Въпросът й беше отправен към Щурак. И изведнъж тя го сграбчи за гривата и се метна на гърба му. Той я хвърли, но не така лесно като миналия път. Сега беше подготвена и знаеше как да се оправи с него. Наложи се дълго да бесува, докато накрая успя да се отърве от нея, и тя с яден вик се изтърси надолу по склона. Надигна се съвсем невредима, като разтъркваше натъртените си лакти.
— Щурак си и щурак ще си останеш! — въздъхна тя. — Но пак ще ми паднеш, да си го знаеш!
И не се отказа. Всяка вечер след доенето и двамата с Бирк упорстваха да научат Щурак и Дивчо на по-добри обноски. Ала никакво учение не успяваше да прилъже тези чудовища и след като Роня беше метната достатъчно много пъти, тя рече:
— Вече по тялото ми не остана местенце, което да не е натъртено и да не ме боли.
Тя блъсна Щурак.
— И затова си виновен ти, негоднико!
Обаче Щурак си стоеше спокойно и изглеждаше напълно доволен от себе си.
Роня погледна как Бирк продължава да се бори с Дивчо, който бе също тъй вироглав като Щурак, но Бирк имаше сили да се задържи на гърба му, да, наистина, задържа се, докато Дивчо се умори и се предаде.
— Гледай, Роня! — изкрещя Бирк. — Укроти се!
Дивчо цвилеше неспокойно, но стоеше мирен. И Бирк тъй усърдно го потупваше и хвалеше, та чак се увлече, и Роня накрая се обади:
— По душа и сърце и той е негодник, знаеш го!
Дразнеше я, че Бирк успя да се справи с Дивчо, а пък тя още не можеше да надвие Щурак. А още повече я дразнеше това, че през последните вечери Бирк я оставяше да дои сама, докато самият той яздешком обикаляше в тесен кръг около мястото, където тя стоеше коленичила и доеше. Само за да покаже какъв е ездач.
— Насинена или не — реши накрая Роня, — почакай да издоя, тогава ще падне яздене тука!
И наистина, Щурак си вървеше, без нищо да подозира, когато изведнъж Роня отново се намери на гърба му. Кончето не я искаше и с всички сили се опита да се отърве от нея, и когато разбра, че няма да може, то хем се уплаши, хем се разсърди. Не, този път ще успее, Роня беше решила. Държеше здраво гривата му, стискаше с колене хълбоците му и не падаше от гърба му. Тогава Щурак се втурна с все сила право към гората, елхови клонки и борови връхчета засвистяха покрай ушите й, конят стремглаво препускаше и тя закрещя ужасена:
— Помощ! Загивам, помощ!
Но Щурак беше съвсем обезумял. Препускаше напред, като че искаше да се пръсне от тичане, и Роня очакваше всеки миг да падне и да си счупи главата.
Изведнъж зад нея се появи Бирк, препускайки върху Дивчо. А този кон бе несравнимо по-бърз бегач, скоро застигна и задмина Щурак. Тогаз Бирк здравата сграбчи Щурак, принуди го да се закове на място, както препускаше с пълна сила, и Роня насмалко да се изтърколи напред. Обаче се задържа и се изправи отново, а Щурак стоеше озадачен, наситил се беше вече да беснее. Пяна се стичаше от него и цялото му тяло трепереше. Но когато Роня го потупа и похвали от все сърце, задето тича тъй добре, той се успокои.
— Макар че всъщност би трябвало да получиш един по муцуната — закани му се тя. — Цяло чудо е, че съм жива!
— Не по-малко чудо е, че ги яхнахме — рече Бирк.
— Виж, най-сетне тия два звяра знаят кое е редно и кой заповядва тук.
Върнаха се при Лиа, яздейки в спокоен тръс, взеха си млякото и оставиха Щурак и Дивчо да си играят на воля. А те двамата потеглиха към своята пещера.
— Бирк — попита Роня, — забелязал ли си, че Лиа вече няма толкова мляко?
— Да, сигурно ще си има ново жребче — предположи Бирк.
— В такъв случай скоро млякото й съвсем ще пресъхне и отново ще пием изворна вода — въздъхна Роня.
— А скоро ще останем и без хляб.
Брашното, което Роня бе донесла от къщи, се свърши. Бяха опекли последните корави питки върху нагорещените камъни на огнището. Още известно време щяха да си хапват хлебец, но скоро нямаше да има вече. Все пак нямаше да гладуват, в гората имаше много езерца, пълни с риба, горски птици също имаше в изобилие. Винаги можеха да си уловят някой тетрев или пък глухар, ако ги налегнеше глад. Роня събираше треви и зелени листа, които ставаха за ядене. Ловис я беше научила. И горските ягодки вече бяха узрели. Червенееха се, блестящи, пръснати навсякъде по ветровалите. Скоро щяха да се появят и боровинките.
— Не, да гладуваме няма да се наложи, ама първият ден без хляб и мляко никак няма да е приятен!
А този ден дойде по-бързо, отколкото очакваха. Разбира се, Лиа предано се отзоваваше, щом я викнеха вечер, ала се виждаше, че не й се харесва вече да я доят. Докато накрая Роня не можа да изцеди от нея и капчица мляко и Лиа ясно даде да се разбере, че е време да спрат.
Тогава Роня хвана главата й между ръцете си и се взря в очите й.
— Благодаря ти, Лиа, за цялото това време! Следващото лято ти ще си имаш ново жребче, знаеш ли? И тогава отново ще имаш мляко. Но то ще бъде за твоето малко, не за нас.
Роня погали кобилката. Искаше й се да вярва, че Лиа разбира думите й и тя рече на Бирк:
— Хайде, благодари й и ти!
И Бирк благодари на Лиа. Дълго останаха при нея и когато си тръгнаха, кобилката ги последва на известно разстояние в светлата лятна нощ. Сякаш почти разбираше, че вече дойде краят на онова необичайно приключение, в което беше участвала и което ни най-малко не подхождаше на волния й живот на див кон. Малките хора, които бяха правили такива странни неща с нея, сега напускаха и тя постоя, загледана след тях, докато се скриха сред елите. Сетне се върна обратно при стадото.
Виждаха я понякога вечер, когато идваха да яздят и ако викнеха името й, тя изцвилваше в отговор, но никога не напускаше стадото, за да дойде при тях. Оставаше си див кон и никога нямаше да се превърне в домашно животно.
Обаче Щурак и Дивчо се втурваха игриво още щом зърнеха Роня и Бирк. За тях вече нямаше нищо по-хубаво от това, да препускат в надпревара всеки със своя ездач на гърба. А Роня и Бирк изпитваха голямо удоволствие от неспирната езда надлъж и нашир през гората.
Но една вечер дива витра се спусна да ги преследва. Конете подлудяха от ужас, не можеха вече да ги удържат и управляват. Роня и Бирк нямаха друг избор, освен да се хвърлят на земята и да ги оставят да препускат. Без ездачи конете нямаше от какво да се боят. Дивите витри ненавиждаха хората и тях искаха да уловят, а не горските животни.
Ала сега стана опасно за Роня и Бирк. Здравата уплашени, те се втурнаха всеки в различна посока. Така витрата не можеше да докопа и двамата, но те знаеха, че в глупостта си щеше да се опита. И именно това ги спаси. Докато витрата гонеше Бирк, Роня успя да се скрие. Опасността надвисна над Бирк. Но когато витрата разярено се опита да открие къде е изчезнала Роня и за кратък миг забрави Бирк, той бързо пропълзя между два големи каменни блока. Дълго седя там и всеки миг очакваше тя да го забележи отново.
Ала с дивите витри беше тъй: онова, което не виждаха, не съществуваше за тях. Там вече нямаше никой от човешкия род, чиито очи да бъдат извадени, и тя полетя побесняла нагоре към планината, за да разправи на своите зли сестри какво е станало.
Бирк я видя да изчезва и като се увери, че няма да се върне обратно, повика Роня. Тя изпълзя от прикритието си под една ела и те затанцуваха наоколо, щастливи, че са се избавили. Каква радост, дивите витри нямаше да разкъсат до смърт никого от тях, нито пък да го отмъкнат горе в скалните пещери и да го обрекат на робски живот!
— В Матисовата гора човек не бива да се страхува — рече Роня. — Но как да не се боиш, когато крилата на дивите витри свистят покрай ушите ти.
Щурак и Дивчо ги нямаше и сега те трябваше да изминат пешком дълъг път, за да се приберат в Мечата пещера.
— И цяла нощ мога да вървя, стига само дивите витри да не са по петите ми — рече Бирк.
Вървяха ръка за ръка през гората и говореха ли, говореха, обзети от радостна възбуда след целия преживян ужас. Вече се смрачаваше, лятната вечер беше прелестна и те си казваха колко чудесно все пак е всичко въпреки дивите витри! Колко хубаво беше да живееш на воля сред гората и денем, и нощем, под слънцето, луната и звездите — през всеки сезон — през пролетта, току-що отминала, през лятото, което сега беше в разгара си, и през есента, която скоро щеше да настъпи.
— Но зимата… — промълви Роня й замълча.
Видяха опашати таласъмчета, среднощни тролове и сиви джуджета да шумолят наоколо и любопитно да надзъртат ту тук, ту там, иззад ели и камънаци.
— Вълшебни същества — въздъхна Роня, — живеят си спокойно и през зимата.
Сетне отново се смълча.
— Сестричето ми, сега е лято — рече Бирк.
И Роня знаеше, че наистина е така.
— Сигурно ще скътам в себе си спомена за това лято, докато съм жива — промълви тя.
Бирк се огледа наоколо в здрачаващата се гора и почувства някакво особено безпокойство, без сам да знае защо. Не разбираше, че леката тъга, която го обзема, не е нищо друго освен усещането за красотата и спокойствието на лятната вечер.
— Това лято — повтори той и погледна Роня. — Да, това лято ще го помня до края на живота си, сигурен съм.
А когато се прибраха в Мечата пещера, отпред на площадката седеше Малък Клипен и чакаше.