Астрид Линдгрен
Роня, дъщерята на разбойника (1)

1.

В нощта, когато се роди Роня, над планината вилнееше гръмотевична буря. Беше такава злокобна нощ, че всички горски твари и духове, които обитаваха Матисовата гора, се изпокриха уплашени в дупките и скривалищата си. Единствено жестоките диви витри^[1], които предпочитаха бурята пред всяко друго време, се чувствуваха прекрасно и с вой и писък прелитаха над разбойническия замък, кацнал върху Матисовата скала. Крясъците им безпокояха Ловис, която чакаше да роди, и тя помоли Матис:

— Прогони злите витри, да стане малко по-тихо, инак няма да чувам какво пея!

Там е работата, че Ловис пееше, докато раждаше. Така е по-леко, твърдеше тя, а и малкото сигурно ще бъде по-весело, ако се появи на бял свят, посрещнато с песен.

Матис грабна арбалета и пусна две стрели през бойницата.

— Махайте се, диви витри! — изкрещя той. — Тази нощ се ражда моето дете, ясно ли ви е, вещици проклети!

— Хо-хо, тази нощ ще се роди неговото дете — нададоха вой витрите, — дете на гръмотевичната буря, дребно и грозно ще да е, хо-хо!

Тогава Матис стреля още веднъж право срещу ятото. Но те само се изсмяха подигравателно и отлетяха с гневни писъци над горските върхари.

В това време, докато Ловис лежеше и раждаше с песен на уста, а Матис се разправяше с дивите витри, колкото му държаха силите, разбойниците му бяха насядали около огъня в голямата каменна зала и ядяха, пиеха и вдигаха не по-малко врява от витрите. Все за нещо трябваше да се заловят, докато чакаха, а и дванайсетимата горяха от нетърпение да видят какво ще стане там, горе, в стаята на кулата. Защото през целия им разбойнически живот в Матисовия замък никога не се бе раждало дете.

Най-нетърпелив от всички беше Пер Черепа.

— Няма ли най-сетне да се появи тази разбойническа рожба? — въздъхна той. — Остарях, изнемощях и скоро ще настъпи краят на разбойническия ми живот. Добре ще е, преди да отида в гроба, очите ми да видят нов разбойнически главатар.

Едва изрече тези думи, вратата се отвори и вътре се втурна Матис, направо обезумял от радост. С високи весели подскоци обиколи цялата зала и крещеше като луд:

— Имам си рожба! Чуйте какво ви казвам, роди ми се дете!

— Мъжко или женско? — попита Пер Черепа от своя ъгъл.

— Разбойническа дъщеря, какво щастие! — крещеше Матис. — Разбойническа дъщеря, ето я, иде!

И през високия праг пристъпи Ловис, прегърнала детето си. В стаята стана тъй тихо, че не се чуваше ни звук.

— Май ви позадави бирата? — каза Матис. Той пое момиченцето от Ловис и го понесе в кръг сред разбойниците.

— Гледайте! Ако искате да видите най-красивото дете, което някога се е раждало в разбойнически замък!

Дъщеричката лежеше в ръцете му и го гледаше с будни очета.

— Това дете вече разбира и знае от всичко по малко, личи си! — възкликна Матис.

— Как ще му викаме? — попита Пер Черепа.

— Роня — отвърна Ловис. — Отдавна вече съм го решила.

— Ами ако се беше родило момче, тогава? — настоя Пер Черепа.

Ловис го изгледа строго и спокойно отвърна:

— Решила ли съм детето ми да се нарича Роня, то значи ще бъде Роня! — После се обърна към Матис:

— Да я взема ли вече?

Но Матис не искаше да се раздели с дъщеря си. Стоеше и удивен гледаше ясните й очи, мъничките й устица, кичурите черна коса, безпомощните й ръчички и потръпваше от любов.

— Дете мое, в тези малки ръчички вече държиш разбойническото ми сърце — промълви той. — Сам не проумявам как, но е така.

— Мога ли да я подържа малко? — помоли Пер Черепа и Матис положи Роня на ръцете му, сякаш беше златно яйце.

^[2]

— Ето ти новия разбойнически главатар, за когото дърдориш от толкова време. Само гледай да не я изтървеш, че тогава ще настъпи последният ти час.

Но Пер Черепа само се усмихна срещу Роня с беззъбата си уста.

— Лека е като перце! — удиви се той и я подхвърли нагоре-надолу няколко пъти.

Ала Матис се разгневи и грабна детето.

— Какво си представяше, глупако? Грамаден и тлъст разбойнически главатар с шкембе и козя брадичка, а?

Тогава всички разбойници разбраха, че не трябва току-тъй да одумват това дете, ако искат Матис да запази доброто си настроение. А наистина не биваше да го дразнят. Затова те веднага се впуснаха да възхваляват и превъзнасят новороденото и пресушиха много халби бира в нейна чест и за радост на Матис. Той се настани сред тях на почетното място и час по час обсипваше с похвали прекрасната си дъщеричка.

— Ето какво ще му отрови живота на Бурка — рече Матис. — Нека седи в жалката си разбойническа бърлога и скърца със зъби от завист, да, ужас и смърт, такова скърцане ще бъде, че всичките диви витри и сиви джуджета в гората му ще трябва да си запушат ушите, вярвайте ми!

Пер Черепа кимна доволно и изхихика:

— Ами да, ще му отрови живота на Бурка, и още как! Защото сега Матисовият род е продължен, а Бурковият направо ще се затрие от лицето на земята.

— Да — потвърди Матис, — направо ще се затрие от лицето на земята, неизбежно е като смъртта! Доколкото зная, Бурка няма никакво дете, а и занапред надали ще има.

В този миг изтрещя гръмотевица, нечувана дотогава в Матисовата гора. Тъй силна, че дори разбойниците пребледняха, а Пер Черепа, какъвто беше немощен, се преметна по гръб. Роня неочаквано проплака с тъничко жално гласче, което разтърси Матис по-страшно от гръмотевичния трясък.

— Детето ми плаче! — изкрещя той. — Какво да правя, какво да правя?

Но Ловис стоеше спокойна. Взе от него детето, положи го на гърдите си и повече плач не се чу.

— Здравата удари! — обади се Пер Черепа, щом се поуспокои и той. — Да ме вземат мътните, ако не е паднала тук някъде.

Да, мълнията беше паднала, и то не къде да е — това се видя, когато настъпи утрото. Прастарият Матисов замък, кацнал високо горе на Матисовата скала, беше разцепен на две. От върха на крепостната стена чак до най-дълбоките избени сводове замъкът беше разполовен и между двете половини зееше пропаст.

— Роня, величествено започва детският ти живот! — възкликна Ловис, когато с детето на ръце застана до разрушената крепостна стена и видя какво бе станало. Матис беснееше като див звяр. Как можа такава беда да сполети стария замък на неговите прадеди? Но не беше по силите на Матис да беснее дълго за каквото и да било — винаги намираше с какво да се утеши.

— Е, затова пък няма да имаме толкова лабиринти и ниши в мазето и няма да държим толкова боклуци. И сигурно вече никой няма да се губи в Матисовия замък. Помните как Пер Черепа се залута и не можа да намери пътя цели четири дни!

Пер Черепа никак не обичаше да му се припомня тая история. Каква вина имаше, че всичко тръгна тъй зле? Та той само се опита да разбере колко огромен и царствен е всъщност Матисовият замък и както казахме, откри, че е достатъчно голям, за да се загубиш в него. Горкичкият, беше, кажи-речи, полумъртъв, когато най-сетне успя да се добере до голямата каменна зала. За щастие разбойниците тъй си деряха гърлата и вдигаха такава олелия, че той я чу отдалеч, инак едва ли щеше да намери пътя.

— И бездруго никога не сме използвали целия замък — каза Матис. — И занапред ще си живеем в нашите зали, спални и в кулата, където сме си живели винаги. Яд ме е само за едно — че останахме без тоалетна. Да, ужас и смърт, сега тя е от другата страна на пропастта и жалко за оня, който не може да устиска, докато направим нова.

Но тоя въпрос скоро бе уреден и животът в замъка продължи съвсем както преди. Само с тази разлика, че сега там имаше едно дете. Едно момиченце, което според Ловис лека-полека подлуди Матис и всичките му разбойници — кого повече, кого по-малко. Не че щеше да им се отрази зле да станат малко по-нежни в ръцете и да придобият по-фини обноски, но всяко нещо трябва да има мярка. И наистина не е съвсем в реда на нещата дванадесет разбойници и един разбойнически главатар да подрипват от радост, глупашки ухилени само защото едно малко дете току-що се е научило да лази из голямата каменна зала, като че такова чудо никога преди не е ставало на земята. Наистина Роня тръгна да снове насам-натам необикновено рано, тъй като си имаше една хитринка — подпираше се с лявото краче, а за разбойниците тя бе направо несравнима. Но с времето повечето деца се научават да пълзят, казваше Ловис. Без това да предизвиква радостни възгласи и без да е необходимо зарад туй баща им да забрави всичко и дори да занемари работата си.

— Нима е писано Бурка да стане разбойнически главатар и тук, в Матисовата гора? — питаше се горчиво тя, когато разбойниците начело с Матис се втурваха у дома с гръм и трясък по никое време, само за да видят как Роня си яде кашата, преди Ловис да я сложи в люлката.

Но Матис не се вслушваше в приказките й.

— Роня моя, моя малка гургуличке! — крещеше той, когато Роня с помощта на лявото си краче се устремяваше към него през цялата зала още щом той прекрачеше прага. Сетне вземаше малката си гургуличка на колене и я хранеше с каша, а в това време дванадесетте му разбойници гледаха. Купичката каша стоеше отстрани върху плочата на печката, а Матис бе малко непохватен с грубите си разбойнически пестници и много от кашата отиваше по пода, пък и Роня блъскаше от време на време лъжицата, тъй че кашата летеше и по веждите на Матис. Когато това стана за първи път, разбойниците тъй диво се разсмяха, че Роня се уплаши и заплака, но скоро й стана ясно, че е изнамерила нещо весело, и тя с удоволствие го повтори, което достави повече забавление на разбойниците, отколкото на самия Матис. Но тъй или инак, Матис смяташе, че всичко, което Роня прави, е несравнимо и друга като нея няма на земята.

Дори Ловис не можеше да не се засмее, когато го видеше седнал с детето в скута си и с вежди, целите в каша.

— Но, скъпи Матис, кой ще повярва, че ти си най-могъщият разбойнически главатар из всички планини и гори! Ако те види сега Бурка, ще се напикае от смях.

— На бърза ръка ще му дам да разбере — отвърна Матис невъзмутимо.

Бурка, заклетият враг на Матис. Тъй както бащата и дядото на Бурка са били заклети врагове на бащата и дядото на Матис, да, от стари, незапомнени времена водеше началото си непримиримата вражда между двата рода. Те бяха разбойници открай време, върлуваха из гъстите гори и всяваха ужас сред почтените хора, които на кон, с коли или каруци прекосяваха тия места.

— Бог да е на помощ на онзи, който ще пътува през Разбойническата клисура! — казваха хората, като имаха предвид тесния планински проход между гората на Бурка и Матисовата гора. Залегнали, там винаги дебнеха разбойници, все едно кои — на Бурка или на Матис, за ограбения разлика нямаше. Но за Матис и Бурка разликата беше голяма. Те се биеха на живот и смърт за плячката и здравата се грабеха един друг, ако през Разбойническата клисура не минеха достатъчно коли.

Роня не знаеше нищо за всичко това, тя бе съвсем малка. Не разбираше, че баща й е страховит разбойнически главатар. За нея той беше само добрият брадат Матис, който пее засмян, крещи и я храни с каша. Той й харесваше.

Тя растеше с всеки изминат ден и полека-лека започна да изучава околния свят. Дълго вярваше, че голямата каменна зала е целият свят. И там й беше добре, сгушена на сигурно под огромната дълга маса, да си играе с шишарки и камъчета, които Матис събираше и й носеше. А каменната зала съвсем не беше лошо място за едно дете. Там можеше да се позабавляваш истински, а и доста да научиш. Роня обичаше, когато разбойниците пееха вечер пред огнището. Стоеше притихнала под масата и слушаше, докато запомни всички разбойнически песни. После започна да припява с най-звучен глас и Матис се удиви на чудното си дете, което пееше тъй хубаво. Научи се и да танцува. Защото когато разбойниците са разгорещяха истински, те танцуваха и подскачаха като смахнати из залата и Роня скоро разбра какво трябва да прави. Тя танцуваше, подскачаше и за радост на Матис изпълняваше и скока на разбойниците. А сетне, когато разбойниците се тръшнеха по пейките около дългата маса, за да се поразхладят с халба бира, той се хвалеше със своята дъщеря:

— Като някоя малка витра е красива, нали? Също тъй гъвкава, също тъй тъмноока и чернокоса. Такова красиво дете никога не сте виждали, съгласете се!

И разбойниците кимаха и се съгласяваха. А Роня седеше мълчаливо под масата със своите шишарки и камъчета, и като гледаше краката на разбойниците, обути в мъхнати кожени обуща, си представяше, че това са нейните палави козички. Виждала беше козички в кошарата, Ловис я водеше със себе си, когато отиваше да ги дои.

Но през краткия си живот Роня не бе видяла кой знае колко повече. Не знаеше нищо за онова, което съществуваше извън Матисовия замък. И един прекрасен ден Матис разбра, колкото и да не му се искаше, че беше вече време.

— Ловис! — обърна се той към жена си. — Детето ни трябва да научи как се живее в Матисовата гора. Пусни го навън!

— Аха, ето че най-после си разбрал — отвърна Ловис. — Да беше питал мен, отдавна да е станало.

И тъй, Роня беше свободна да броди на воля наоколо. Но най-напред Матис я накара да чуе едно-друго.

— Да се пазиш от дивите витри, от сивите джуджета и от разбойниците на Бурка! — предупреди я той.

— Как да разбера кои са диви витри, кои сиви джуджета и кои разбойници на Бурка? — поиска да знае Роня.

— Ще откриеш — отвърна Матис.

— Добре — успокои се Роня.

— И внимавай да не се загубиш в гората — продължи Матис.

— Какво да правя, ако се загубя в гората? — попита Роня.

— Ще търсиш вярната пътека — рече Матис.

— Добре — отвърна Роня.

— И внимавай да не паднеш в потока! — заръча Матис.

— Какво да правя, ако падна в потока? — попита Роня.

— Ще плуваш — обясни Матис.

— Добре — съгласи се Роня.

— И гледай да не се изтърколиш в Дяволското гърло — заръча накрая Матис.

Имаше предвид пропастта, която разполовяваше Матисовия замък.

— Какво да правя, ако се изтърколя в Дяволското гърло? — попита Роня.

— Тогава вече няма да правиш нищо повече — издума Матис и от гърдите му се изтръгна вопъл, събрал сякаш цялата мъка на света.

— Добре — обеща Роня, когато Матис прекрати воплите си. — Тогава няма да се изтърколя в Дяволското гърло. Има ли още нещо?

— О, колкото искаш — отвърна Матис, — но полека-лека ще го научиш сама. Върви сега!