Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Daffodil Murder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Eddie Watson(2013 г.)

Издание:

Едгар Уолъс. Убийството с нарцисите

Английска, първо издание

Редактор: Емилия Л. Масларова

Коректор: Петя Калевска

Технически редактор: Езекил Лападатов

Библиотечно оформление: Филип Малеев

Илюстрация: Александър Малеев

Издателство „Лъчезар Минчев“, 1993 г.

ISBN: 954–412–012–2

История

  1. —Добавяне

9
Откъде са дошли цветята

Къде потъна Одет Райдър? Ето този проблем трябваше да се реши. Изчезна така, сякаш земята се отвори и я погълна. Предупредиха всички полицейски участъци в страната, държаха под око всички заминаващи кораби, дискретно разпитаха всички, които имаше вероятност да я зебележат, наблюдаваха къщата в Хартфорд денем и нощем.

Тарлинг уреди да се отложи предварителното съдебно дирене, защото независимо от чувството си към Одет Райдър държеше да изпълни дълга си към държавата и не биваше някой похотлив досаден магистрат да задълбава в причините и обстоятелствата, довели до смъртта на Торнтън Лайн, и заподозряната престъпница да усети, че са я взели на мушка.

Придружен от инспектор Уайтсайд, отново разгледа жилището, където от изцапания с кръв килим неоспоримо личеше къде е било извършено убийството. Направиха снимка на кървавите отпечатъци от палец по шкафа, за да ги сравнят с тези на момичето, щом го задържат.

Каримор Маншънс, където живееше Одет Райдър, беше, както вече го описахме, жилищен блок с хубави апартаменти, а на приземния етаж имаше магазини. Входът към жилищата се намираше между два от тях, а една стълба водеше към сутерена. В него имаше шест жилища с прозорци към тясно пространство, заето от две също така тесни улички, минаващи отстрани на сградата, която се намираше върху отделен парцел.

В средата на сутерена имаше бетонен склад, заобиколен с мазета, където наемателите прибираха ненужния багаж и мебели. Тарлинг откри, че е възможно да се отиде от коридора на сутеренния апартамент в склада и оттам през задната врата да се излезе в малкия двор отвън. Към улицата водеше относително голяма врата, поставена там за удобство на наемателите, които внасяха през нея въглища и по-тежки покупки. На улицата зад жилищния блок се намираха някогашни конюшни, наети сега от компания за таксиметрови автомобили, която ги използваше за гаражи.

Ако убийството е извършено в жилището, тялото сигурно е изнесено оттук при конюшните, а и там колата не би привлякла вниманието. Когато разпитваха шофьорите от таксиметровата компания, някои от които живееха в стаичките над гаража, наяве излезе важната информация, че в нощта на убийството са видели там колата — факт, който, както изглежда, не е бил отбелязан при предварителното полицейско разследване.

Ставаше дума за двуместен даймлер с жълто купе и гюрук. Описанието съвпадаше точно с колата на Торнтън Лайн, открита близо до мястото, където било намерено тялото му. Когато я забелязали между десет и единайсет часа в нощта на убийството, гюрукът бил вдигнат. Но макар че разпитваше най-старателно, Тарлинг не успя да открие свидетел, видял Лайн или забелязал колата да пристига или заминава.

Когато го разпитаха, портиерът на сградата съвсем категорично заяви, че никой не е влизал през главния вход от десет до десет и половина. Той призна, че е възможно да са влезли между десет и половина и единайсет без четвърт, защото тогава отишъл в „канцеларията“ си — задушно малко помещение под стълбището, — за да си свали униформата и да си облече дрехите, преди да си тръгне. Имал навик да заключва главния вход в единайсет часа. Наемателите разполагали с ключове и той не знаел какво се е случило след единайсет часа. Призна, че онази вечер може да си е тръгнал малко по-рано, но не бил съвсем сигурен.

— Всъщност — установи по-късно Уайтсайд — показанията му не водят доникъде. Той признава, че не е бил на мястото си точно по времето, когато някой явно е идвал в апартамента — между десет и половина и единайсет без четвърт.

Тарлинг кимна. Беше огледал грижливо пода на коридора, но не бе открил следи от кръв. Не че очакваше да намери такива следи: в случай че убийството е било извършено в апартамента, а нощницата на Одет Райдър е била омотана около тялото на мъртвеца, нямаше как да е текла кръв.

— В едно съм сигурен — заяви той. — Ако Одет Райдър е убийцата, тя е имала съучастник. Иначе не би могла да изнесе или дотътри такъв едър мъж при колата и да го качи в нея, а сетне да го извади и да го сложи на тревата.

— Озадачават ме жълтите нарциси — призна Уайтсайд. — Защо са го намерили с жълти нарциси на гърдите? И защо, ако е убит тук, Одет Райдър си е направила труда да изрази своята почит по този начин?

Тарлинг поклати глава. Намираше се по-близо до решението на последната загадка, отколкото и двамата предполагаха.

След като претърси жилището, той се отправи с кола към Хайд Парк и с помощта на Уайтсайд отиде на мястото, където бяха открили трупа. Оказа се, че са го положили на застлан с чакъл тротоар, по-близо до тревната площ, отколкото до уличното платно. Уайтсайд описа положението на тялото. Тарлинг се огледа и сочейки към една леха, внезапно възкликна:

— А дали…

Уайтсайд се вторачи, а сетне се разсмя.

— Интересно, при това убийство сякаш срещаме само нарциси и нищо друго.

Голямата леха, към която се отправи Тарлинг, беше засадена с едри нарциси, които танцуваха и се полюшваха от леките повеи на пролетния ветрец.

— Хм! — продума той. — Разбирате ли нещо от нарциси, Уайтсайд?

Уайтсайд поклати глава и се засмя.

— За мен всички нарциси са еднакви. Има ли някаква разлика между тях? Вероятно да.

Тарлинг кимна.

— Тези са известни като „Златни шпори“, много разпространена в Англия разновидност. Нарцисите в жилището на госпожица Райдър са от вида „Император“.

— Е? — попита Уайтсайд.

— Е… — забави отговора си събеседникът му. — Нарцисите върху трупа на Лайн, които видях тази сутрин, бяха „Златни шпори“.

Той коленичи до лехата и започна да размества стеблата и да изучава внимателно пръстта.

— Ето на — каза детективът и посочи десетина стебла с откъснати цветове. — Ето откъде са взети нарцисите. Готов съм да се закълна. Вижте, всичките са откъснати наведнъж. Някой се е навел и е откъснал китка цветя.

Уайтсайд се усъмни.

— Понякога го правят немирни хлапетии.

— Те късат само отделни стебла — отвърна Тарлинг, — а крадците на цветя гледат да берат от различни места, за да не забележат градинарите от парка.

— Искате да кажете…

— Искам да кажа, че по причини, известни само на него или на нея, човекът, убил Торнтън Лайн, е сметнал за необходимо да окичи трупа му с цветя и ги е взел оттук.

— А не от жилището на момичето, така ли?

— Убеден съм в това — заяви категорично Тарлинг. — Всъщност знаех го още тази сутрин, щом видях нарцисите, които сте занесли в Скотланд Ярд.

Уайтсайд се почеса озадачен по носа и рече:

— Колкото повече навлизаме в този случай, толкова повече се обърквам. Един мъж, един богат мъж, който привидно няма злостни врагове, е намерен мъртъв в Хайд Парк с навита около гърдите копринена нощница, с плъстени пантофи на краката и бележка на китайски в джоба… а освен това, за да се обърка съвсем полицията, и с жълти нарциси върху гърдите. Това е работа на жена, господин Тарлинг — заключи внезапно той.

Тарлинг се сепна.

— Какво искате да кажете?

— Че само жена ще сложи цветя върху трупа — отвърна спокойно Уайтсайд. — Тези нарциси ми говорят за жалост, съчувствие, а може би и за разкаяние.

По лицето на Тарлинг бавно се разля усмивка.

— Драги ми Уайтсайд, започвате да ставате сантиментален! А насам — вдигайки поглед, добави той, — привлечен от местопрестъплението, идва един господин, когото непрекъснато срещам, ако не се лъжа, господин Милбърг.

При вида на детектива Милбърг беше спрял, отдалеч личеше, че дава мило и драго, само и само да се изпари и да стане невидим. Но Тарлинг го съзря и Милбърг пристъпи със странната си, леко тътреща се походка, със сковано в усмивка лице, със същия разтревожен поглед, който детективът вече беше виждал веднъж.

— Добро утро, господа — поздрави той и със замах свали цилиндъра си. — Предполагам, господин Тарлинг, че не е открито нищо.

— Във всеки случай не очаквах да открия вас тук тази сутрин! — усмихна се Тарлинг. — Смятах, че сте зает в магазина.

Милбърг пристъпи смутено.

— Мястото ме привлича — рече той пресипнало. — Аз… не мога да се откъсна от него. — Сведе очи пред изпитателния поглед на Тарлинг и повтори въпроса си. — Има ли нещо ново?

— Би трябвало да питам вас — отговори спокойно Тарлинг.

Милбърг вдигна поглед.

— Имате предвид госпожица Райдър ли? Не, господине, не се намери нищо в нейна вреда и макар да правя най-старателни проучвания, не мога да открия сегашния й адрес. Много неприятно наистина.

В гласа му се долавяше нова нотка. Тарлинг си спомни, че преди, когато Лайн бе втълпявал на Милбърг, че момичето е извършило кражба, Милбърг начаса го бе отрекъл. Сега отношението му към Одет беше враждебно — не открито, но Тарлинг го забеляза.

— Смятате ли, че госпожица Райдър е имала причини да бяга? — поинтересува се детективът.

Милбър сви рамене.

— На този свят — мазно заяви той — непрекъснато ни се случва да ни мамят хора, на които сме вярвали.

— С други думи, подозирате, че госпожица Райдър е крала от фирмата, така ли?

Господин Милбър вдигна пълни ръце.

— Не бих казал. Не бих обвинил една млада жена в такова предателство спрямо работодателите поне докато ревизорите не си свършат работата. Няма съмнение — добави предпазливо управителят, — че госпожица Райдър е боравила с големи суми и че точно тя измежду служителите във фирмата и по-специално в касовия отдел е имала възможност да краде, без да усетим ние с клетия господин Лайн. Това, разбира се, е поверително.

Той сложи умолително длан върху ръката на Тарлинг, който кимна.

— Имате ли представа къде би могла да е тя?

Милбърг отново поклати глава.

— Единствено… — поколеба се той и погледна Тарлинг в очите.

— Е? — подкани го нетърпеливо детективът.

— Не е изключено да е заминала в чужбина. Не че го твърдя, но зная, че тя говори много добре френски и е ходила в Европа и преди това.

Тарлинг потърка замислено брадичката си.

— В Европа значи? Е, в такъв случай ще претърся континента, защото съм решен да намеря Одет Райдър — каза тихо той, даде знак на спътника си и се завъртя на пета, като остави сервилния господин Милбърг да гледа вторачено след него.