Едгар Уолъс
Убийството с нарцисите (4)

4
Убийството

Джак Тарлинг се излежаваше преспокойно на твърдото си легло с дълго цигаре между зъбите и с книга за китайската метафизика, подпряна на гърдите. Беше осем часът същия ден, когато Сам Стей излезе от затвора.

Отминалият ден се оказа тежък за Тарлинг, той се бе занимавал с банков обир, който щеше да му глътне цялото време, ако детективът си нямаше и лична работа. Тя нямаше да му донесе никакви пари, но любопитството му беше събудено.

Остави книгата върху гърдите си: вратата тихо щракна, отвори се и се появи прислужникът му. Невъзмутимият Лин Чу влезе безшумно в стаята; носеше поднос, който остави на ниската масичка до леглото на господаря си. Беше облечен в синя копринена китайска дреха — факт, който Тарлинг отбеляза.

— Значи няма да излизаш повече тази вечер, Ли Чу?

— Не, Ли Жън — отвърна китаецът.

Двамата говореха на мекия шипящ език на Средното царство.

— Ходи ли при Човека с коварното лице?

Вместо отговор другият извади от вътрешния си джоб плик и го подаде. Тарлинг погледна адреса.

— Значи тук живее младата дама. „Госпожица Одет Райдър, Каримор 27, Еджуеър Роуд“.

— Къщата трябва да е на голям род, в нея живеят много хора — поясни Лин Чу. — Отидох лично, както ме помоли, и видях, че там непрекъснато излизат и влизат различни хора.

— На английски това се нарича жилищен блок, Лин — рече леко усмихнат Тарлинг. — Какво каза Човека с коварното лице, след като прочете писмото ми?

— Нищо не каза, господарю. Чете, чете, а сетне направи такава гримаса. — Лин изимитира усмивката на господин Милбърг. — И тогава написа това, което виждаш.

Тарлинг кимна. Известно време гледа в празното пространство, а после се обърна, подпрян на лакът, и вдигна чашата чай, която слугата беше донесъл.

— А Човека с бледото, безволево лице, Лин? — попита той. — Него видя ли?

— Да, господарю — отвърна сериозно китаецът. — За него няма небе.

Тарлинг пак кимна. Китайците използват думата „небе“ вместо „господ“ и той сметна, че Лин много точно е схванал липсата на духовни качества у господин Торнтън Лайн.

Изпи си чая и пусна крака от леглото.

— Лин — рече той. — Тук е много скучно и тъжно. Едва ли ще остана.

— В Шанхай ли ще се върне господарят? — попита другият безстрастно.

— Май да — кимна Тарлинг. — Във всеки случай тук е прекалено скучно. Само дребно изнудвачество или съпружески изневери. Повдига ми се.

— Това са дреболии — отсъди Лин философски. — Но Господарят — този път той имаше предвид Великия господар Конфуций — е казал, че величието се корени в дребното: може пък някой дребен човечец да отсече главата на някой голям човек и тогава ще те повикат да намериш убиеца.

Тарлинг се засмя.

— Ти си оптимист, Лин. Не, едва ли ще ме повикат за убийство. В тази страна не викат частни детективи за такива неща.

Лин поклати глава.

— Но господарят трябва да открива убийци, инак ще престане да бъде Ли Жън, Ловеца на хора.

— Кръвожадно същество си, Лин — заяви Тарлинг този път на английски, който китаецът не разбираше особено добре въпреки упоритите усилия на прочути мисионерски училища. — Сега ще изляза — отсече той с внезапна решителност. — Ще отида при дребната жена, която Бледоликия желае.

— Мога ли да дойда с теб? — попита Лин.

Тарлинг се поколеба.

— Да, можеш, но ще трябва да ме следваш.

Каримор Маншънс представляваше голям квартал, притиснат между два по-аристократични и скъпи жилищни района на Еджуеър Роуд. Приземният етаж бе зает от магазинчета, от които сградата евтинееше, ала пак беше доста скъпа и както предположи Тарлинг, наемите бяха прекалено високи за касиерка в магазин, ако тя не живееше със семейството си. Обяснението, както установи той, беше, че в сутерена жилищата бяха доста окаяни и затова се предлагаха по-евтино.

Озова се пред вратата от полиран махагон на едно такова жилище и се зачуди как ли да оправдае пред момичето късното си посещение. А че то ще иска такова обяснение, стана ясно от нескритото подозрение, което се изписа по лицето му, когато отвори вратата.

— Да, аз съм госпожица Райдър.

— Мога ли да ви видя за мъничко?

— Съжалявам — поклати глава младата жена, — но съм сама и не мога да ви поканя вътре.

Началото беше лошо.

— А не е ли възможно да излезете вие? — попита настойчиво той и момичето неволно се усмихна.

— Невъзможно е да изляза с непознат — отсече то. По погледа му пролича, че донякъде се забавлява.

— Тъй си е — засмя се Тарлинг. — Ето картичката ми. Не съм особено прочут в страната, едва ли знаете името ми.

Тя я взе, прочете написаното и попита с тревога в гласа:

— Частен детектив ли? Кой ви изпраща? Сигурно не господин…

— Не господин Лайн — успокои я той.

Младата жена се поколеба за миг, сетне отвори вратата по-широко.

— Влезте. Можем да говорим и тук, в преддверието. Значи не ви е изпратил господин Лайн.

— На господин Лайн много му се щеше да дойда — отвърна Тарлинг. — Ще издам нещо, което ми е доверил, но не смятам, че той заслужава моята лоялност. Не зная защо ви безпокоя, но имам чувството, че трябва да ви предупредя да се пазите.

— От какво? — попита момичето.

— От машинациите на един господин, с когото сте се държали… — Тук той се поколеба каква дума да употреби.

— Много обидно — довърши тя вместо него.

— Не зная колко обидно — засмя се Тарлинг, — но явно сте ядосали с нещо господин Лайн и той е решен да ви го върне. Не искам да ми се доверите, давам си сметка, че едва ли ще седнете да ми се изповядвате. Но държа да знаете, че господин Лайн скалъпва срещу вас обвинение в кражба.

— В кражба ли? — викна тя изненадана и възмутена. — Срещу мен! Не е възможно да е толкова зъл!

— Защо да е невъзможно някой да е зъл! — Лицето на Тарлинг оставаше невъзмутимо, но очите му се смееха. — Зная само, че убеди господин Милбърг да заяви, че се е оплаквал от кражби във вашата секция.

— Не може да бъде! — викна категорично тя. — Господин Милбърг не би направил такова нещо. Направо невъзможно!

— Трябва да призная, че господин Милбърг отказваше да го стори — рече Тарлинг бавно, а сетне предаде разговора, без да споменава пряко или косвено за подозрението, което падаше върху Милбърг. — Както виждате — заяви в заключение мъжът, — трябва да се пазите. Не е зле да се срещнете с адвокат и той да се нагърби с тази работа. Не се налага да предприемате нищо срещу господин Лайн, но ще сте много по-неуязвима, ако сте изложили замисъла му пред компетентен човек.

— Благодаря ви, много ви благодаря, господин Тарлинг — каза топло тя и го погледна с такава сладка, трогателна и безпомощна усмивка, че спечели сърцето му.

— А ако не желаете адвокат — продължи той, — можете да разчитате на мен. Ще ви помогна, ако възникне някаква неприятност.

— Не можете да си представите колко съм ви благодарна, господин Тарлинг. Не ви посрещнах особено любезно!

— Ще си позволя да кажа, че само глупачка би ме посрещнала по друг начин.

Тя протегна двете си ръце, той ги пое насълзен. Момичето се овладя и го поведе към малката гостна.

— Е, да, загубих си работата — засмя се то, — но вече имам няколко предложения и смятам да приема едното. Ще си дам седмица почивка.

Тарлинг я спря с жест. Имаше свръхчувствителен слух.

— Очаквате ли някого? — попита я тихо.

— Не — отговори изненадано момичето.

— В апартамента живее ли друг човек?

— Имам прислужница, която спи тук, но тази вечер я няма.

— Тя има ли ключ?

Момичето поклати глава.

Тарлинг стана и Одет се почуди как такъв висок човек може да се движи толкова бързо и безшумно по незастлания коридор. Стигна при вратата, завъртя топката на секретната брава и внезапно я отвори. На изтривалката стаеше човек, който отскочи при неочакваната поява на Тарлинг. Непознатият носеше нов костюм, очевидно конфекция; беше мъртвешки блед, с онзи странен жълтеникав цвят на лицето, по който веднага ще познаеш наскоро освободен затворник.

— Извинете — запелтечи той, — това номер 87 ли е?

Тарлинг внезапно се пресегна, сграбчи го за реверите и го придърпа навътре.

— Я да видим какво се опитваш да направиш. Какво носиш?

Той изтръгна от ръката на посетителя нещо, не ключ, а плосък инструмент със странна форма.

— Излизай! — заповяда Тарлинг и дръпна пленника си в антрето.

С бързо движение му смъкна сакото до лактите, за да му обездвижи ръцете, сетне мълчаливо се залови да го пребърква. От два джоба измъкна десетина пръстена със скъпоценни камъни, на всеки висеше етикетче на универсалния магазин „Лайн“.

— Я виж! — възкликна Тарлинг присмехулно. — Тези пръстени да не са любовен дар от господин Лайн за госпожица Райдър?

Мъжът беше онемял от гняв. Ако погледите можеха да убиват, Тарлинг отдавна щеше да е мъртъв.

— Евтини номерца — каза детективът, поклащайки тъжно глава. — А сега върви при господаря си — господин Торнтън Лайн, и му предай, че е позорно за един учен да прилага такива нескопосани хватки.

И отпрати с един ритник Сам Стей навън в тъмното.

Момичето, което бе наблюдавало сцената, погледна умолително и попита:

— Какво означава това? Направо тръпки ме побиват! Какво искаше този човек?

— Хич не му се плашете на този, пък и на другите! — отсече Тарлинг. — Съжалявам, че се стреснахте.

Успя да я успокои до идването на прислужницата, а сетне се сбогува.

— Не забравяйте, че съм ви дал телефонния си номер, ако имате неприятности, ми се обадете. Особено — добави той — ако утре възникне нещо.

На другия ден не се случи нищо неприятно и все пак в три следобед Одет звънна, за да му каже:

— Заминавам за провинцията. Снощи се уплаших.

— Когато се върнете, елате при мен — покани я Тарлинг, установил, че трудно ще забрави момичето. — Утре ще отида при Лайн. Между другото, онзи, снощнят, е протеже на господин Лайн, човек, който му е безрезервно предан, ще трябва да ви пазим тъкмо от него. Дявол го взел! Животът започва да става интересен!

Дочу тихия смях на момичето.

— Трябва ли да ме заколят, за да се зарадва един детектив? — заяде го тя и той се усмихна с разбиране.

— Във всеки случай утре ще ида при Лайн — увери я Тарлинг.

Както бе обещал, на следващата сутрин се отправи към огромната сграда на универсалния магазин „Лайн“. Мина по Оксфорд Стрийт, където между другото забеляза, че вестникопродавците въртят необикновено оживена търговия. После погледът му се спря на заглавие, набрано с едър черен шрифт:

УБИЙСТВОТО С НАРЦИСИТЕ

„Убийство с нарциси ли?“ — повтори той наум и си купи вестник.

Набраното с едри букви съобщение беше кратко. Някакъв работник, който минавал рано сутринта за по-пряко през Хайд Парк, открил труп на мъж, проснат край алеята за превозни средства. Бил с дрехите, липсвали само сакото и жилетката. Около тялото му била навита окървавена копринена нощница. Ръцете били скръстени на гърдите, а върху тях имало жълти нарциси. Тарлинг прочете още веднъж краткото съобщение, сетне обърна колоната, където поместваха телеграфно последните вести. Новината заемаше само два реда, но бе сензационна:

УБИЙСТВОТО С НАРЦИСИТЕ

Тялото е идентифицирано — убит е господин Торнтън Лайн, прочут милионер.