Едгар Уолъс
Убийството с нарцисите (34)

34
Арестът

Тарлинг се наведе и разхлаби въжетата, с които Милбърг бе вързан за леглото. Дебеланкото беше блед и трепереше така, та се наложи да му помогнат да седне. Седя на ръба на леглото пет минути, заровил лице в дланите си, а двамата мъже го наблюдаваха с любопитство. Тарлинг внимателно разгледа одраскванията по гърдите му и с облекчение установи, че Лин Чу — за него нямаше никакво съмнение, че бедите на Милбърг идваха от китаеца — все още не е приложил мъчението, толкова често докарвало китайските престъпници до лудост.

Уайтсайд вдигна дрехите, които Лин Чу така систематично бе свалил от тялото на Милбърг, и ги сложи до него. Сетне Тарлинг даде знак на сътрудника са да отидат във външната стая.

— Какво означава всичко това? — попита Уайтсайд.

— Че моят приятел Лин Чу — отвърна Тарлинг мрачно — се е опитвал да открие убиеца на Торнтън Лайн със специфични китайски методи. За щастие са го прекъснали, вероятно Милбърг му е съобщил, че госпожица Одет Райдър е отвлечена. Погледна назад към отпуснатата фигура на леглото и заключи: — По-едър е от мен, някои мои дрехи сигурно ще му станат.

Набързо порови в гардероба и се върна с купчина дрехи.

— Хайде, Милбърг — каза той, — съвземете се и се облечете!

Милбърг го погледна, долната му устна потрепваше жално.

— Имам чувството, че тези дрехи, макар и да не ви стават, ще ви стоят по-добре от одеждите на духовник — рече присмехулно Тарлинг.

Милбърг не продума, взе дрехите, а двамата мъже го оставиха да се облича. След малко чуха тежките му стъпки, вратата се отвори, той влезе в дневната и лишен от сили, се отпусна на един стол.

— Чувствате ли се достатъчно добре, за да вървите? — попита го Уайтсайд.

— Да вървя ли? — сепна се Милбърг и вдигна разтревожен поглед. — Къде ще ходя?

— В полицейския участък на Канън Роу — му съобщи практичният Уайтсайд. — Имам заповед за арестуването ви, Милбърг, по обвинение в предумишлено убийство, палеж, подправяне на документи и финансови злоупотреби.

— Предумишлено убийство ли! — Гласът на Милбърг отекна висок и писклив, треперещите му ръце се вдигнаха към устните. — Не можете да ме обвинявате в предумишлено убийство! Не, не, не! Кълна ви се, невинен съм.

— Къде видяхте за последен път Торнтън Лайн? — попита Тарлинг и Милбърг направи голямо усилие да се овладее.

— Видях го за последен път жив в кабинета му — започна той.

— Кога видяхте за последен път Торнтън Лайн? — повторно зададе въпроса си Тарлинг. — Жив или мъртъв.

Милбърг не отговори. Уайтсайд сложи ръка на рамото му и погледна Тарлинг.

— Тръгвайте! — нареди енергично той. — Длъжен съм като полицейски служител да ви предупредя, че всичко казано от вас оттук нататък ще бъде записано и използвано като доказателство на процеса.

— Чакайте, чакайте! — рече Милбърг. — Гласът му беше пресипнал. Той се огледа и се примоли, облизвайки пресъхналите си устни: — Може ли да получа чаша вада?

Тарлинг му донесе живителната течност, която той жадно изпи. Водата сякаш събуди отново неговата безочливост, защото Милбърг стана от стола, придърпа яката на сакото, което не му бе по мярка — беше стара ловджийска куртка на Тарлинг — и за първи път се усмихна.

— Мисля, господа — каза той донякъде нехайно, — ще ви е трудно да докажете, че аз съм замесен в убийството на Торнтън Лайн. Ще ви е трудно да докажете, че имам нещо общо с пожара в кантората на Соломон — предполагам, че обвинението в палеж се отнася до нея, нали? А най-труден ще бъде опитът да докажете, че по някакъв начин съм свързан със злоупотреби във фирмата на Торнтън Лайн. Дамата, която е крала от фирмата, вече направи самопризнание, както вие, господин Тарлинг, много добре знаете.

Усмихна се на детектива, но Тарлинг срещна погледа му и заяви спокойно:

— Не зная за никакво самопризнание.

Милбърг наклони глава и се ухили самодоволно. Още личаха физическите белези на преживените от него изпитания, ала той си беше възвърнал част от предишната самоувереност.

— Самопризнанието беше изгорено — заяви той, — изгорихте го вие, господин Тарлинг. Смятам, че ни разигравахте прекалено дълго.

— Разигравал съм ви! — възкликна Тарлинг, учуден на свой ред. — Какво имате предвид?

— Имам предвид заповедта за арестуването ми, която, както твърдите, била издадена — каза Милбърг.

— Не ви разиграва — обади се Уайтсайд и извади от джоба си сгънат лист хартия, който разтвори и показа на управителя. — И за да нямаме неприятности… — продължи инспекторът и ловко щракна чифт белезници върху китките на господин Милбърг.

Милбърг вероятно бе повече от сигурен в собствения си гений. Или смяташе, че е прикрил прекалено добре следите, та да го заловят. При всички положения едното от двете го бе крепяло, сега обаче той се срина. Тарлинг се чудеше как този човек е запазил самообладание докрай, макар и дълбоко в себе си да съзнаваше, че разполагат с твърде малко доказателства срещу Милбърг и трудно ще го обвинят в злоупотреби и палеж. Съдът можеше да го осъди само за убийство и Милбърг явно го разбираше, защото в последвалите смайващи показания не си позволи нищо повече от намек, че е крал от фирмата. Както се бе свил на стола, с ръце върху масата, той изведнъж се изправи.

— Ако свалите тези неща, господа — рече Милбърг, подрънквайки с веригата между двете гривни на белезниците, — ще ви разкажа нещо за смъртта на Торнтън Лайн, което ще ви успокои.

Уайтсайд отправи въпросителен поглед към шефа си и Тарлинг му кимна. Няколко секунди по-късно белезниците бяха свалени и Милбърг разтриваше изтръпналите си китки.

Ако някой психолог се опиташе да анализира душевното състояние на Тарлинг, той би се изправил пред трудна задача. Детективът беше дошъл в жилището си, обезумял от тревога, тъй като Одет Райдър бе изчезнала. Реши да се отбие там, макар да нямаше представа какво ще прави след това. Фактът, че Лин Чу е по следите на похитителя, действаше като опиат на изопнатите му нерви, инак той не би имал сили да изслуша показанията, които Милбърг се готвеше да направи.

Отново и отново го жегваше мисълта, че Одет Райдър е в опасност; искаше час по-скоро да чуе Милбърг, да го прати в арестантската килия и да посвети цялата си енергия на търсенето на момичето.

— Преди да започнете — поде Тарлинг, — ми кажете какви сведения дадохте на Лин Чу, та той ви остави?

— Съобщих му за госпожица Райдър — отговори Милбърг — и изказах предположението си — само предположение, нищо повече — какво й се е случило.

— Ясно — рече Тарлинг. — А сега, драги, разкажете вашата история, и то бързичко. Гледайте да се придържате към истината! Кой уби Торнтън Лайн?

Милбърг бавно се извърна към него и се усмихна.

— Ако обясните как трупът е изнесен от жилището на Одет Райдър — започна бавно той — и е оставен в Хайд Парк, ще ви отговоря веднага. Защото и сега продължавам да смятам, че Одет Райдър е убила Торнтън Лайн.

Тарлинг пое дълбоко дъх.

— Това е лъжа — отсече той.

Но Милбърг съвсем не се смути.

— Добре — каза той. — Сега може би ще бъдете така любезни да изслушате моя разказ.