Едгар Уолъс
Убийството с нарцисите (21)

21
Прикриване на следите

Тарлинг поговори с помощника си Уайтсайд и за негова изненада инспекторът се съгласи със становището му по признанието на Лин Чу.

— Винаги съм смятал, че Милбърг е човек, на когото не му пука от нищо — сподели той. — Но се оказва, че е по-оперен, отколкото съм очаквал. Съвсем определено се доверявам на вашия китаец повече, отколкото на Милбърг. Между другото, младата дама се е изплъзнала на човека, който я е следял.

— Какво? — попита изненадан Тарлинг.

— Имам предвид вашата госпожица Одет Райдър… и просто не проумявам защо солиден полицай с вашия опит трябва да се изчервява като гимназист.

— Не съм се изчервил — отрече Тарлинг. — Та какво е станало с нея?

— Както знаете, бях пратил двама души да я следят — обясни Уайтсайд — и когато излизала на разходка, те не я изпускали от очи. В съответствие с вашите указания щях да изтегля хората си утре, но днес тя отишла на Бонд Стрийт и Джаксън е проявил небрежност — следял я е тъкмо Джаксън — или младата дама е проявила хитрост. Във всеки случай той чакал половин час да излезе от един магазин и понеже не се появила, влязъл вътре, където установил, че има още един вход, през който очевидно се е измъкнала. Оттогава не се е връщала в хотела.

— Това не ми харесва — заключи Тарлинг леко разтревожен. — Държах я под наблюдение главно за да е в безопасност. Оставете в хотела човек, който да ми се обади веднага щом госпожицата се върне.

Уайтсайд кимна.

— Предвидих, че ще го поискате — рече той. — Какво ще правим оттук нататък?

— Ще ида в Хартфорд, за да се срещна с майката на госпожица Райдър, току-виж, открия там и нея, много вероятно е да се е прибрала у дома.

Уайтсайд пак кимна в знак на съгласие.

— Какво очаквате да научите от майката? — попита той.

— Много неща — отговори Тарлинг. — Все още остава неразгадана една дребна загадка. Кой е тайнственият мъж, който идва в Хартфорд и си отива, и защо дъщеря й си изкарва прехраната в универсалния магазин „Лайн“.

— От това може да излезе нещо — съгласи се Уайтсайд. — Искате ли да дойда с вас?

— Няма нужда — усмихна се Тарлинг. — И сам мога да свърша тази дребна работа.

— Да се върнем сега към Милбърг — додаде Уайтсайд.

— Винаги се връщаме към Милбърг — изпъшка Тарлинг.

— Не ми харесва неговата самоувереност — сподели Уайтсайд. — Вече ми се струва, че всичките ни надежди да намерим някаква улика при ревизията на сметките на „Лайн“ са напразни… Извинявайте за натруфения език.

— Май има нещо такова — съгласи се Тарлинг. — И на мен не ми харесва. Книгите са в ръцете на едни от най-добрите експерт-счетоводители в страната, така че, ако има някакви шашми, сто на сто ще ги уловят. И не само това, ще проследят и ще открият кой е злоупотребявал, стига наистина да има злоупотреби. Милбърг не е чак толкова глупав, та да си мисли, че няма да го хванат, щом като с тази работа са се заели ревизори, и при перспективата да бъде разкрит неговото безгрижие е най-малкото смущаващо.

Разговаряха в евтино кафене срещу Камарата на общините — кафене, чиито стени, стига да имаха уши, можеха да разкажат не една и две от най-свидните тайни на Скотланд Ярд.

Тарлинг се канеше да смени темата, но изведнъж си спомни за пакета книги, пристигнал сутринта в кантората на ревизорите.

— Твърде късно — отбеляза умислен Уайтсайд. — По дяволите. Питам се…

— Какво?

— Дали това не са трите книги, които Милбърг е купил вчера?

— Трите тефтера ли?

Уайтсайд кимна.

— Но за какво му е притрябвало да добавя три нови тефтера — те бяха нови, нали? Не виждам някакъв смисъл. И все пак… — Тарлинг скочи и от вълнение едва не обърна масата. — Бързо, Уайтсайд! Докато уредя сметката, намерете такси — нареди му той.

— Къде отивате?

— Побързайте, хванете такси — повтори Тарлинг, а когато отиде отново при спътника си и колата се понесе по крайречния булевард, съобщи: — Отивам на Сейнт Мери Акс.

— Разбрах от указанията, които дадохте на шофьора — рече Уайтсайд. — Но защо ще ходим на Сейнт Мери Акс в такъв късен час? Многоуважаваните господа Дашуд и Соломон едва ли ще ви приемат днес.

— Трябва да видя тези книги — каза Тарлинг. — Книгите, които Милбърг е изпратил на ревизорите сутринта.

— Какво очаквате да намерите?

— Ще ви кажа по-късно — гласеше отговорът на Тарлинг. — Той погледна часовника си. — Слава Богу, няма да са затворили.

Таксито трябваше да изчака на кръстовището при моста Блакфрайърс, а сетне на Куийн Виктория Стрийт се забави отново по друга причина. Внезапно се чу звън от гонгове и всички превозни средства спряха, встрани от платното, за да сторят път на профучалата пожарна. Последва я друга, а сетне трета.

— Голям пожар — заключи Уайтсайд. — Или пък малък, защото в Сити лесно се паникьосват и викат пожарната заради димящ комин.

Таксито продължи нататък и вече бе пресякло Канън Стрийт, когато отново отби заради поредната пожарна, този път снабдена със спасителна стълба.

— Хайде да слезем от таксито и да вървим пеша — предложи Тарлинг.

Скочиха от колата и Уайтсайд плати на шофьора.

— Ей оттук! — посочи Тарлинг. — Да минем направо.

Уайтсайд беше спрял и говореше с един полицай.

— Къде е пожарът, полицай? — поинтересува се той.

— На Сейнт Мери Акс, сър — чу в отговор. — Голямата фирма за счетоводни експерти — „Дашуд и Соломон“. Знаете ли ги, господине? Доколкото разбрах, сградата горяла от основите до тавана.

Щом Тарлинг осмисли думите, лицето му се изкриви в кисела усмивка.

— И всички доказателства за вината на Милбърг са се разнесли заедно с дима, така ли? — заключи той. — Май зная какво е имало в тези книги — малък детонатор с часовников механизъм и няколко килограма термит, които да опожарят всички улики за убийството с нарцисите.