Едгар Уолъс
Убийството с нарцисите (2)

2
Ловецът се отказва от плячката

— Това е господин Милбърг — съобщи Лайн притеснено.

И да беше чул последните думи на работодателя си, Милбърг не се издаде. Усмивката сякаш бе застинала не само върху устните му, тя изпълваше и големите му мътни очи. Тарлинг бързо го огледа и си направи изводите. Мъжът беше блюдолизец до мозъка на костите, с пълно лице, плешива глава и приведени рамене, сякаш само това и правеше — да се унижава.

— Затворете вратата, Милбърг, и седнете. Това е господни Тарлинг. Господин Тарлинг е… детектив.

— Виж ти!

Милбърг наклони почтително глава по посока на Тарлинг, а детективът напразно се опита да открие нещо, с което влезлият да се издаде, че е гузен — той не пребледня, по лицето му не трепна и мускулче. „Опасен човек“, помисли си Тарлинг.

С крайчеца на окото погледна Лин Чу да види какво впечатление му е направил този тип. Наглед китаецът беше само безучастен наблюдател. Ала Тарлинг забеляза лекото свиване на устните, почти недоловимото потрепване на ноздрите му — все признаци, които винаги се появяваха върху лицето на помощника му, ако той „подушеше“ престъпник.

— Господин Тарлинг е детектив — повтори Лайн. — Чух за него, докато бях в Китай… нали знаете, бях на околосветско пътешествие и прекарах там три месеца — обърна се той към Тарлинг.

Последният кимна.

— Да, в течение съм. Бяхте отседнали в хотел „Бунд“. Все се навъртахте около местното население и си имахте главоболия, когато се опитахте да пушите опиум.

Лайн се изчерви като рак и се засмя.

— Знаете за мен повече, отколкото аз за вас, Тарлинг — рече той донякъде грубо, после се обърна към своя подчинен: — Имам основание да смятам, че една от касиерките краде пари от магазина.

— Изключено, сър! — възкликна стреснат господин Милбърг. — Не може да бъде.

Лайн се усмихна самодоволно.

— Сигурно ще ви бъде интересно да научите, господин Тарлинг — продължи той, — че и аз съм се сблъсквал с престъпния свят и познавам някои негови представители. Всъщност вече четири години се опитвам как ли не да вкарам в пътя един несретник, тези дни излиза от затвора. Заех се с него — заяви скромно Лайн, — защото съм убеден, че ние, които сме в по-благоприятно положение, сме длъжни да помагаме на хората, които не са имали късмет в ожесточената надпревара за място под небето.

Тарлинг не бе впечатлен.

— Знаете ли коя краде? — попита той.

— Имам основание да мисля, че е момичето, което набързо уволних тази вечер, искам да го държите под око.

Детективът се замисли.

— Задачата е доста елементарна — рече той и за първи път на лицето му се появи нещо като усмивка. — Нямате ли си в магазина детектив, който да се заеме с тази работа? Не съм по дребните кражби. Бях останал с впечатлението, че става дума за нещо по-голямо…

Замълча, явно беше невъзможно да го обясни пред човека, чието поведение е трябвало да разследва.

— На вас може да ви се струва дребна работа. А за мен е твърде важно — каза прочувствено господин Лайн. — Момичето е много уважавано от колегите си и затова оказва силно влияние върху поведението им, а аз имам основания да смятам, че непрекъснато е подправяло счетоводните книги и е завличало фирмата. Разберете, Тарлинг, не разполагам с достатъчно улики, инак нямаше да ви викам.

— Искате да открия улики, така ли? — полюбопитства Тарлинг.

— Мога ли да запитам коя е жената, сър?

С този въпрос и господин Милбърг се намеси в разговора.

— Госпожица Райдър — отговори Лайн.

— Госпожица Райдър? — Милбърг бе направо смаян. — Госпожица Райдър… о, не, не е възможно!

— А защо да не е възможно — сопна се Лайн.

— Ами… сър, исках да кажа… — запелтечи управителят — толкова е невероятно… такова свястно момиче…

Торнтън Лайн му хвърли изпълнен с подозрение поглед.

— Нали нямате причина да прикривате госпожица Райдър? — поинтересува се студено той.

— Не, сър. Не си мислете такова нещо — примоли се възбуденият господин Милбърг, — само ми се стори… невероятно.

— Невероятно е всичко, за което нямаме обяснение сопна се Лайн. — Невероятно ще е, ако в кражба сте обвинен вие, Милбърг. Или че харчите пет хиляди лири при заплата деветстотин.

Милбърг изгуби самообладание само за секунда. Ръката, която сложи на устата си, трепереше и Тарлинг, който все така го гледаше в лицето, видя какво огромно усилие му струва да се овладее.

— Да, господине, ще е невероятно — рече Милбърг спокойно.

Лайн пак побесня — макар да насочваше злъчните си реплики към Милбърг, мислите му се въртяха около гордото и красиво лице, гледало го толкова високомерно в неговия кабинет.

— Ще е невероятно, ако осъмнете зад решетките, защото съм открил, че години наред сте крали от фирмата — изръмжа той, — и колегите до един ще кажат същото — че е невероятно.

— Точно така, сър. Милбърг си беше възвърнал усмивката, в очите му отново светеше пламъче. — Ще звучи невероятно и наистина ще е невероятно, ще са изненадани всички и най-вече нещастната жертва — ха, ха!

— Може и да не е изненадана — отсече студено Лайн. — Ще кажа няколко думи във ваше присъствие, чуйте ги добре. — И продължи натъртено: — Вече от месец от счетоводството ми се оплаквате, че липсват дребни суми.

Думите му бяха дръзки и безразсъдни. Успехът на плана, който бе измислил изведнъж, зависеше не само от вината на Милбърг, а и от готовността да си я признае. Ако управителят потвърдеше тази лъжа, щеше да признае, че също е бъркал в касата, и Тарлиг, който отначало не разбираше накъде бие разговорът, започна смътно да схваща каква е работата.

— Оплаквал съм се, че последния месец са липсвали пари? — повтори безизразно Милбърг.

Усмивката изчезна от устните и очите му. Лицето му изглеждаше измъчено — бе притиснат до стената.

— Точно така — настоя Лайн, без да сваля очи от него. — Не е ли вярно?

Настъпи дълга пауза, сетне Милбърг кимна.

— Да, сър — прошепна той.

— И ми казахте, че подозирате госпожица Райдър.

Отново същата пауза и отново мъжът кимна.

— Чухте ли? — попита победоносно Лайн.

— Да — отвърна тихо Тарлинг. — Какво искате от мен? Защо не повикате полицията? Щатни полицаи де?

Лайн се намръщи.

— Нещата трябва първо да се подготвят. Ще ви дам всички подробности, адреса на момичето, ще ви кажа какви са навиците му, а вашата задача ще е да съберете информацията, с която да поставим въпроса пред Скотланд Ярд.

— Ясно. — Тарлинг отново се усмихна. После поклати глава. — Боя се, че не мога да се заема със случая, господин Лайн.

— Не можете ли? — попита слисан Лайн. — Защо?

— Защото не се занимавам с такива работи — отговори Тарлинг. — Дойдох при вас с чувството, че ще ми възложите един от най-големите случаи, които съм разследвал. Това показва как инстинктът може да заблуди човека — пак се усмихна той и си взе шапката.

— Какво искате да кажете? Ще отхвърлите ценен клиент и… роднина!

— Не зная доколко ценен сте, а това, че бащите ни са били братовчеди, изобщо не се брои. Казах ви, господин Лайн, не искам да се свързвам с този случай, така че въпросът е приключен.

— Не смятате че си струва? — присмя се Лайн. — А ако съм готов да ви платя петстотин лири…

— И пет, и петдесет хиляди да ми дадете, пак не искам да имам нищо общо — отсече категорично Тарлинг. — И веднага ще ви обясня защо. Не искам да имам нищо общо с това скалъпено обвинение. Знаете какво имам предвид, но ще бъда още по-ясен. По една или друга причина сте вдигнали мерника на вашата подчинена. Чета по лицето ви, господин Лайн: безволевата брадичка, ненаситната ви уста ми подсказват, че не изпитвате особени скрупули към жените, които работят при вас. Не че съм сигурен, но ми се струва, че едно почтено момиче ви е отрязало, вие се чувствате унизен и се опитвате да си изсмучете от пръстите това обвинение. Господин Милбърг — обърна се Тарлинг към управителя и той отново престана да се усмихва — си има причини да ви играе по свирката. Ваш служител е, пък и му подхвърлихте нещо за доживотна каторга, ако откаже да го направи.

Лицето на Торнтън Лайн се разкриви от ярост.

— Ще се погрижа да се разчуе как се държите. — Гласът му трепереше от вълнение. — Повдигнахте чудовищно обвинение срещу мен и ще ви дам под съд за клевета. Истината е, че не можете да се справите с работата, която исках да ви възложа, и си търсите повод да се измъкнете.

— Истината е — отвърна Оливър Тарлинг, като отхапа върха на пурата, която беше извадил от джоба си, — че съм прекалено уважаван, за да се свързвам с мръсна работа като вашата. Не обичам да съм груб, нито пък да се отказвам от добри хонорари, но не мога да правя пари от мръсна работа, господин Лайн. От мен да го знаете, час по-скоро да се откажете от глупавия план за отмъщение, който ви е подсказала наранената суета — не съм чувал по-нескопосно скалъпено обвинение, — и се извинете на младата дама, която, дума да няма, грубо сте оскърбили.

Даде знак с ръка на спътника си китаец и бавно тръгна към вратата. Онемял от яд, разтреперан от безсилие, Лайн го изпрати с поглед, а когато вратата беше почти затворена, се хвърли със задавен вик, отвори я със замах и скочи върху детектива.

Две ръце го стиснаха за китката, вдигнаха го целия, внесоха го в стаята и го стовариха в едно кресло. Над него се сведе лице, което с мъничките присмехулни бръчки около очите не изглеждаше страховито.

— Господин Лайн — поде подигравателно Тарлинг, — давате ужасен пример на престъпниците, добре че осъденият ви приятел е зад решетките.

И без дума повече напусна стаята.