Едгар Уолъс
Убийството с нарцисите (18)

18
Отпечатъците от пръсти

С ръце, напъхани дълбоко в джобовете, с отпусната глава и приведени рамене, Тарлинг вървеше по широкия тротоар на Еджуеър Роуд — връщаше се от хотела на момичето в жилището си. Основателно отхвърляше немаловажния факт, че той самият също е заподозрян. Бе сравнително неизвестен детектив от Шанхай и по-старшите чинове го подозираха поради роднинството му с Торнтън Лайн, а също и защото пистолетът му бе намерен на местопрестъплението, и едва ли щяха да отхвърлят предположението, че е замесен в престъплението само защото е натоварен с неговото разследване.

Той знаеше, че целият сложен апарат на Скотланд Ярд работи, при това на пълни обороти, за да го свърже, макар безшумно и невидимо, с трагедията. Усмихна се и се изключи от кръга на заподозрените.

Първа и най-важна измежду тях си оставаше Одет Райдър. Тарлинг изобщо не допускаше, че Торнтън Лайн я е обичал. Не беше от хората, които обичат. По-скоро е пожелавал много жени и единици от тях са му отказвали. Одет Райдър беше изключение. Тарлинг знаеше само за сцената, разиграла се между Лайн и момичето в деня, когато го повикаха — но явно бе имало и много други разговори, мъчителни за момичето и унизителни за мъртвия милионер.

„Във всеки случай — мислеше с благодарност Тарлинг — не би могло да е Одет.“ Беше свикнал да мисли за нея като за „Одет“, откритие, което му се виждаше забавно. Можеше да я изключи от списъка на вероятните убийци, защото очевидно нямаше как тя да е била на две места едновременно. Когато са открили трупа на Торнтън Лайн в Хайд Парк с нощницата на момичето около раната, Одет Райдър е лежала в болницата в Ашфорд на около осемдесет километра от Лондон.

Но какво да се каже за Милбърг, този подмилкващ се мазник? Тарлинг си спомни, че покойният му роднина го е повикал да проучи начина на живот на Мнлбърг и че Милбърг е бил заподозрян в злоупотреба във фирмата. Ами ако той е извършил престъплението? Но не бе логично. Смъртта на Торнтън Лайн по-скоро би ускорила разкриването на злоупотребите — след нея задължително правеха ревизия и всичко можеше да излезе наяве. Самият Милбърг съзнаваше този довод в своя полза, както скоро щеше да стане ясно.

„Но — мислеше си Тарлинг — някой би могъл да възрази, че престъпниците са печално известни с глупостите, които вършат. Те малко или въобще не се съобразяват с непосредствените последици от действията си и човек като Милбърг би могъл в пристъп на безумие, до който го е довело отчаянието, да не се сети, че неговите престъпления ще излязат наяве благодарение точно на онова, което е направил, за да ги прикрие.“

Детективът стигна края на Еджуеър Роуд и тъкмо завиваше, загледан към Марбъл Арч, когато чу името си, обърна се и видя как едно такси рязко удари спирачки по паважа.

От него изскочи инспектор Уайтсайд.

— Тъкмо идвах да ви видя — каза той. — Смятах, че разговорът ви с младата дама ще продължи повече. Почакайте за миг да платя на шофьора. Между другото, видях вашия слуга, китаеца, в Скотланд Ярд, дошъл уж да предаде нещо.

Уайтсайд погледна Тарлинг в очите и съчувствено се усмихна.

— Зная какво си мислите — продължи откровено той, — но наистина шефът го смята за най-обикновено съвпадение. Сигурно сте се поинтересували за пистолета си?

Тарлинг кимна.

— И успяхте ли да откриете как се е озовал в ръцете на… — Уайтсайд направи пауза — на убиеца на Торнтън Лайн?

— Имам версия, която наистина още не се е избистрила, но все пак е версия — отговори Тарлинг. — Всъщност става дума по-скоро за хипотеза, отколкото за версия.

Уайтсайд отново се ухили.

— Подобно педантично уточняване на логическите термини никога не ме е интересувало — сподели той, — но доколкото разбирам, интуицията ви подсказва нещо.

Без да усуква повече, Тарлинг разказа на събеседника си какво е открил в сандъка на Лин Чу — за изрезките от вестници, описващи поведението на покойния господин Лайн в Шанхай и трагичните му последици.

Уайтсайд го изслуша мълчаливо.

— В това може да има нещо — заключи той, след като Тарлинг свърши. — Чувал съм за вашия Лин Чу. Добър полицай е, нали?

— Най-добрият в Китай — потвърди без колебание Тарлинг, — но не мога да твърдя, че разбирам начина му на мислене. Такива са фактите. Револверът беше в шкафа ми и единствено Лин Чу би могъл да се добере до него. Съществува втори, още по-важен факт, който обяснява подбудите — Лин Чу има всички основания да мрази Торнтън Лайн, мъжа, станал косвено причина за смъртта на сестра му. Сега, като премислям всичко това, си спомням, че след като видя Лайн, Лин Чу стана необикновено мълчалив. Призна, че е бил в магазина на Лайн и е разпитвал персонала. Обсъждахме дали е възможно госпожица Райдър да е извършила убийството и Лин Чу ми съобщи, че не можела да кара автомобил, а когато го попитах откъде знае, ми каза, че питал няколко души в магазина. Изобщо не подозирах, че е ходил там. Има и друг интересен факт — продължи Тарлинг. — Винаги съм смятал, че Лин Чу не знае английски, ако не се броят няколкото думи на „колониален“ английски, които китайците научават от досега си с тия негодници, чужденците. И въпреки това е разпитвал служителите в универсалния магазин „Лайн“, а мога да се обзаложа, че вероятността някое от момичетата там да говори на кантонски диалект е едно на милион!

— Да пусна ли моите хора да го следят? — предложи Уайтсайд, но Тарлинг поклати глава.

— Само ще им губите времето — рече той, — Лин Чу ще прави с тях каквото си иска. Казвам ви, че такъв като него нямаме в Скотланд Ярд, ще ги разиграва като маймуни пред очите ви. Оставете Лин Чу на мен, аз зная как да се справя с него — добави заплашително Тарлинг.

— Жълтото нарцисче! — продума замислен Уайтсайд, повтаряйки изреченото от Тарлинг. — Нали така се е казвала младата китайка? По дяволите! Едва ли е просто съвпадение, Тарлинг!

— Може да е, а може и да не е — каза детективът. — На китайски няма дума за жълт нарцис. Всъщност не съм убеден, че жълтият нарцис въобще вирее в Китай, макар страната да е огромна. По-точно казано, й викаха Нарцисчето, но както отбелязахте, едва ли е само съвпадение човекът, който я е оскърбил, да бъде убит, докато брат й е в Лондон.

Както говореха, пресякоха широкото пътно платно и навлязоха в Хайд Парк. Тарлинг си помисли с ирония, че това открито пространство го привлича така, както привлича и господин Милбърг.

— За какво искахте да ме видите? — попита внезапно той, спомнил си, че когато се срещнаха, Уайтсайд се беше упътил към хотела.

— Исках да ви докладвам последните неща, които научихме за господин Милбърг.

Отново Милбърг! Всички разговори, всички мисли, всички нишки водеха към този загадъчен човек. Но онова, което имаше да му казва Уайтсайд, не бе сензационно. Милбърг беше под наблюдение денонощно — вършел съвсем прозаични неща.

Ала важните улики се раждат именно от прозаичните дреболии.

— Не зная как Милбърг очаква да приключи ревизията на „Лайн“, но очевидно се е хванал или смята да се хване с друга фирма.

— Какво ви кара да смятате така? — заинтересува се Тарлинг.

— Ами купува счетоводни книги — отвърна Уайтсайд и Тарлинг се засмя.

— Едва ли е особено осъдително — каза той добродушно. — Какви счетоводни книги?

— От онези, тежките, дето ги използват в големите канцеларии. Знаете ги, едни такива, дето човек трябва да употреби всичките си сили, за да ги вдигне. Купил три в магазина на Роубък и ги отнесъл с такси у дома си. Според моята версия, ако това приятелче е престъпник, то не е какъв да е престъпник. Може би води двойно счетоводство.

— Малко вероятно е — прекъсна го Тарлинг, — казвам го при цялото ми уважение към вашите преценки, Уайтсайд. Може ли един нищо и никакъв престъпник да запамети сметките на такава огромна фирма като тази на Лайн! Така че първата ви версия е много по-вероятна, тоест Милбърг има намерение да отиде в друга фирма или да открие своя. Второто е по-възможно. Във всеки случай не е престъпление да притежаваш счетоводна книга, та дори и три. Между другото, кога ги е купил?

— Вчера — отговори Уайтсайд. — Рано сутринта, преди да отворят универсалния магазин. Как мина разговорът ви с госпожицата?

Тарлинг сви рамене. Чувстваше странно желание да разговаря за момичето с полицая и съзнаваше какъв глупак е бил, че се е оставил чарът на Одет да го омае.

— Убеден съм, че може и да подозира някого, но нищо не знае за убийството — сподели накратко той.

— В такъв случай тя наистина подозира някого.

Тарлинг кимна.

— Кого?

Тарлинг отново се поколеба, после каза:

— Смятам, че Милбърг.

Бръкна във вътрешния джоб на сакото си, измъкна оттам овална кутийка, отвори я и извади двете картончета с отпечатъци от пръстите на Одет Райдър. За да го стори, му се наложи доста да се насили, макар и да му бе трудно да обясни какви шеги си правят с него чувствата му.

— Ето отпечатъците, които искахте — рече Тарлинг. — Ще ги вземете ли?

Уайтсайд пое картончетата и заразглежда петте мастилени петна, а през цялото време Тарлинг бе като на тръни, защото инспекторът се славеше като най-големия капацитет в Скотланд Ярд по отпечатъците от пръсти и тяхната характеристика.

Огледът продължи дълго.

Години след това Тарлинг си спомняше този момент: огряната от слънцето пътека, лениво разхождащите се безделници, бебешките колички, които спокойно се движеха из алеите, и изправената по военному фигура на Уайтсайд, който стоеше едва ли не „мирно“, втренчил остър поглед в малкото картонче, което държеше с върховете на пръстите си.

— Интересно — проговори той. — Виждате, двата отпечатъка са почти еднакви — а това е твърде необикновено. Много интересно.

— Е? — попита Тарлинг нетърпеливо, едва ли не яростно.

— Интересно — повтори Уайтсайд, — но нито един от тях не съответства на отпечатъците по шкафа.

— Слава Богу! — възкликна разпалено Тарлинг. — Слава Богу!