Едгар Уолъс
Убийството с нарцисите (13)

13
Два изстрела в нощта

Пътуването обратно до Лондон се вряза до най-дребните подробности в съзнанието на Тарлинг до края на живота му. Момичето не говореше много, а и той самият бе доволен, че може да прехвърля в главата си загадъчните обстоятелства около бягството на Одет Райдър.

Дори мълчанието между репликите беше изпълнено с дружелюбност и топлота, неразбираеми за момичето. Дали той не беше влюбен в Одет? Стъписваше се пред възможността да го е сполетяла такава катастрофа. Любовта не беше идвала в живота му. За Тарлинг тя представляваше хипотетично състояние, нещо, което е твърде далеч от него. Познаваше влюбени мъже, както познаваше и мъже, страдащи от малария или жълта треска, без да си представя, че може да го сполети същото. Всъщност беше свенлив и затворен човек, зад суровата му маска се криеше плахост, за която не подозираха и най-близките му приятели.

Ето защо възможността да е влюбен в Одет Райдър го смущаваше, липсваше му достатъчно самочувствие да повярва, че подобна страст не е само едно безнадеждно изживяване. Не си представяше, че някоя жена може да го обикне. А сега самото й присъствие, дъхавата й близост едновременно го успокояваха и тревожеха. Уж бе детектив, на когото е поверена жена, заподозряна в убийство, а той се страхуваше от нея! Знаеше, че заповедта в джоба му няма да бъде приведена в действие и Скотланд Ярд няма да поддържа обвинението си, защото макар там понякога да правеха груби грешки, не обичаха те да стават обществено достояние.

Пътуването се оказа прекалено кратко и едва когато влакът навлезе в рехавата мъгла, спуснала се над Лондон, Тарлинг се върна, и то с усилие, към убийството.

— Ще ви заведа да преспите в хотел — продума той, — а на сутринта ще ви помоля да дойдете с мен в Скотланд Ярд, за да разговаряте с началника.

— Значи не съм арестувана? — усмихна се момичето.

— Не, не сте — усмихна се в отговор Тарлинг. — Но се боя, че ще ви бъдат зададени въпроси, които могат да се окажат неприятни. Разберете, госпожице Райдър, че поведението ви е много подозрително. Заминавате за Европа под измислено име и без съмнение убийството е извършено във вашия апартамент.

Тя потръпна и тихо помоли:

— Моля ви, моля ви да не говорим за това!

Тарлинг усети, че е попрекалил, но Одет щеше да бъде разпитвана от хора, които нямаше да я щадят.

— Бих искал да сте откровена с мен — настоя той. — Сигурен съм, че съм в състояние да ви измъкна без особен труд от всички неприятности.

— Господин Лайн ме мразеше — рече тя. — Смятам, че го засегнах, бедничкия, на най-слабото му място — самолюбието. Знаете, че изпрати онзи престъпник в апартамента ми, за да подхвърли улики против мен.

Детективът кимна.

— Срещали ли сте се със Стей преди това? — поиска да знае той.

Момичето поклати глава.

— Май съм чувала за него. Знаех, че господин Лайн се интересува от един престъпник и че той го обожава. Веднъж го доведе в магазина и искаше да го назначи на работа, но човекът не прие. А друг път ми каза, че Сам е готов да направи за него всичко на този свят.

— Сам Стей смята, че вие сте извършили убийството — съобщи й без заобикалки Тарлинг. — Очевидно Лайн му е наговорил разни небивалици за вас и за вашата омраза към него и всъщност тоя негодник Стей е много по-опасен, отколкото полицията, но за късмет откачи.

Одет го изгледа изненадана.

— Полудя ли? — попита тя. — Горкият човечец! Да не би тази работа да го е…

Тарлинг кимна.

— Сутринта го отведоха в приюта „Мидълсекс Каунти“. Получи припадък в кантората ми, а когато дошъл на себе си, сякаш напълно превъртял. Сега, госпожице Райдър, ще бъдете откровена с мен, нали?

Момичето отново го погледна, тъжно се усмихна и рече:

— Опасявам се, че няма да стана по-откровена отпреди, господин Тарлинг. Ако искате да ви кажа защо приех името Стивънс и избягах от Лондон… — Одет направи пауза. — Може би оттук нататък ще имам по-голямо основание да изчезна…

Понечи да каже „отново“, но замълча. Тарлинг сложи ръка върху нейната.

— Когато ви съобщих за това убийство — продължи най-сериозно той, — разбрах от вашата изненада и възбуда, че сте невинна. След това докторът ви осигури непоклатимо алиби. Но, госпожице Райдър, когато ви изненадах, вие говорехте така, сякаш знаете кой е извършил престъплението. Говорехте за някакъв мъж и аз искам да знам името му.

Тя поклати глава и рече простичко:

— Никога няма да ви го кажа.

— Толкова ли не разбирате, че могат да ви обвинят в съучастничество? — упорстваше Тарлинг. — Не проумявате ли какво означава това за вас и майка ви?

При споменаването на майка й Одет притвори очи, сякаш за да отпъди видението на някаква неприятна възможност.

— Не говорете за това, не говорете за това! — прошепна тя. — Моля ви, господин Тарлинг! Правете каквото пожелаете, нека полицията ме арестува, нека ме съдят или обесят… но не ме питайте повече, защото аз няма, няма…

Тарлинг се отпусна на меката седалка, объркан и озадачен, и с това разговорът приключи.

Уайтсайд чакаше влака, придружен от двама мъже, на които отдалеч им личеше, че са от Скотланд Ярд. Тарлинг го дръпна настрана и му обясни с няколко думи положението.

— При тези обстоятелства — каза той — няма да приведа в изпълнение заповедта.

Уайтсайд бе съгласен с него.

— Изключено е да е извършила убийството — рече той. — Нали показанията на доктора са неопровержими?

— Абсолютно — каза Тарлинг — и се потвърждават от началника на гарата в Ашфорд, който е отбелязъл в дневника си кога е станала катастрофата и е помогнал да изнесат момичето от влака.

— А защо се е представяла за госпожица Стивънс? — попита Уайтсайд. — И какво я е накарало да напусне Лондон така набързо?

Тарлинг махна отчаяно с ръка.

— И аз бих искал да зная, но госпожица Райдър отказа да ми обясни. Ще я настаня в хотел — продължи той. — Утре ще я доведа в Скотланд Ярд, но се боя, че шефът едва ли ще намери начин да я накара да проговори.

— Изненада ли се, когато й казахте за убийството? Спомена ли нечие име? — попита Уайтсайд.

Тарлинг се поколеба, сетне направи нещо, което беше правил много рядко — излъга.

— Не, само се разстрои… никого не спомена…

Той закара момичето с такси в малкия тих хотел, който бе избрал — едно пътуване, изпълнено с напрежение, защото мъглата се беше сгъстила, — и се погрижи да настанят Одет.

— Не зная как да ви благодаря за вашата любезност, господин Тарлинг — каза на раздяла тя, — и ако можех да улесня задачата ви… щях да го направя.

Детективът видя как лицето й се сгърчи от болка.

— Още не мога да го проумея, изглежда ми като лош сън — добави тя сякаш на себе си. — Не ми се ще да го проумявам… искам да забравя, искам да забравя!

— Какво искате да забравите? — попита Тарлинг.

Одет поклати глава и рече:

— Не ме питайте! Моля ви, не ме питайте!

Той слезе по широкото стълбище силно разтревожен. Беше казал на шофьора да го чака. За своя изненада видя, че таксито го няма, и се обърна към портиера.

— Какво се е случило с таксито? Не съм платил.

— Таксито ли, господине? — откликна портиерът — Не съм видял кога си е тръгнало. Ще попитам някое от момичетата.

Едно пиколо, което било на улицата, разказа изненадваща история. От мъглата се появил някакъв господин, платил на шофьора и той заминал. Свидетелят на станалото не видял лицето на човека. Само знаел, че тайнственият благодетел тръгнал в посока, обратна на тази, в която потеглила колата, и изчезнал в нощта.

Тарлинг се намръщи.

— Интересно — каза той. — Повикайте ми друго такси.

Портиерът поклати глава.

— Боя се, че ще срещнете трудности, господине. Виждате каква мъгла е тук, винаги е толкова гъста, а е твърде късно за такива мъгли…

Тарлинг прекъсна лекцията му по метеорология, закопча си палтото и тръгна към най-близката станция на подземната железница.

Хотелът, в който бе завел момичето, се намираше в тих квартал и по това вечерно време улицата беше безлюдна, а мъглата я правеше още по-пуста.

Тарлинг не познаваше особено добре Лондон, но се ориентираше отлично. Мъглата беше гъста. Ала ореолът на уличните лампи се виждаше и детективът се намираше между две от тях, когато чу зад себе си тихи стъпки.

Шумът беше едва доловим, сякаш някой влачеше крак, но Тарлинг бързо се обърна. Инстинктивно вдигна ръце и се дръпна встрани. Нещо профуча край главата му и тупна на паважа.

„Торбичка с пясък“ — отбеляза мислено детективът и се хвърли срещу нападателя си.

Непознатият отскочи също така бързо назад. Чу се оглушителен гръм. Тарлинг усети, че глезените му са опърлени от изгорял барут, и за момент отпусна примката на ръцете си, с които бе сграбчил противника за врата.

По-скоро почувства, отколкото видя, че пистолетът се вдига отново, и се просна светкавично на земята, както го бяха учили японските инструктори по жиу-жицу. Направи кълбо през глава точно когато пистолетът гръмна за втори път. Хватката беше хитра и завършваше с това, че човек ритваше с пълна сила противника по коляното. Но тайнственият непознат се оказа прекалено бърз и когато Тарлинг скочи на крака, него вече го нямаше.

Ала той беше видял лицето му — едро, бяло и озлобено. Зърна го само за миг, а за останалото се досещаше, но беше убеден, че е познал мъжа.

Затича в посоката, накъдето според него бе поел мъжът, опитал се да го убие, мъглата обаче се стелеше на валма и Тарлинг се обърка. Чу шум от забързани стъпки и се втурна нататък, но установи, че това е полицай, привлечен от изстрелите.

Полицаят не беше видял никого.

— Трябва да е поел в обратна посока — каза Тарлинг и хукна пак, но не успя да настигне своя нападател.

Бавно се върна на мястото, където бе оставил полицая да търси по паважа улики, по които да установят самоличността на нощния нападател.

Полицаят се взираше на светлината на електрическо фенерче, което бе извадил от джоба си.

— Тук няма нищо, сър — докладва той. — Освен тази червена хартийка.

Тарлинг пое от човека квадратното листче и го разгледа на светлината на лампата — на червеното квадратче бяха написани четири думи на китайски: „Сам си го просеше.“ Същият надпис, какъвто бяха намерили, внимателно сгънат, в джоба на жилетката на Торнтън Лайн сутринта, когато го откриха убит.