Едгар Уолъс
Убийството с нарцисите (11)

11
Торнтън Лайн е мъртъв

Известно време никой не проговори. Тарлинг тръгна бавно напред, дръпна до леглото стол и седна, без да отделя очи от момичето.

Одет Райдър! Жената, която цялата английска полиция издирваше, за която бе издадена заповед за арестуване по обвинение в предумишлено убийство, лежеше тук, в малката провинциална болница. За момент, само за момент, Тарлинг се усъмни.

Ако не се бе заел с делото и го следеше като страничен наблюдател, ако момичето не бе навлязло в живота му, внасяйки едно ново и смущаващо въздействие, от което преценките му вече не бяха така безпристрастни, той щеше да каже, че Одет се крие и е избрала тази болница като сигурно убежище. И името, с което се представяше, беше измислено — само по себе си вече подозрително обстоятелство.

Очите на момичето не се отделяха от неговите. В дълбините им се прокрадна ужас и сърцето на Тарлинг се сви. Едва сега той осъзна, че главната му цел в това разследване е не да открие убиеца на Торнтън Лайн, а да докаже, че момичето е невинно.

— Господин Тарлинг — рече Одет с леко странно запъване. — Аз… не очаквах да ви видя.

Бе започнала неубедително, още повече, че много внимателно бе репетирала онова, което смяташе да каже. След катастрофата, дойдеше ли на себе си, неизменно си мислеше за този мъж със сурово лице, какво ще каже той и какво ще направи при определени обстоятелства.

— Сигурно не — каза мило Тарлинг. — Със съжаление научих, че имате сътресение, госпожице Райдър.

Тя кимна и в ъгълчетата на устата й заигра лека усмивка.

— Не беше чак толкова страшно. Разбира се, отначало ми се видя много ужасно и… но какво искате?

Изрече на един дъх последните думи, защото не можеше да поддържа този уж любезен разговор.

За миг замълчаха, сетне Тарлинг заговори:

— Исках да ви намеря — рече той бавно и отново долови страха й.

— Е — поколеба се момичето и продължи отчаяно и малко предизвикателно: — Намерихте ме!

Тарлинг кимна.

— А сега, след като ме намерихте — додаде бързо Одет, — какво искате?

Беше се облегнала на лакът, напрегнатото й лице беше обърнато към него, леко присвитите й очи го следяха с напрежение, което издаваше възбудата й.

— Искам да ви задам няколко въпроса — започна Тарлинг и извади от джоба си малък бележник, който подпря на коляно.

За негов ужас момичето поклати глава.

— Едва ли съм готова да отговарям на въпросите ви — заяви по-спокойно то, — но няма причини да не ги зададете.

Тарлинг не бе очаквал, че Одет ще се държи така. Щеше да я разбере, ако тя се бе паникьосала. Ако беше избухнала в плач, ако в ужаса си говореше несвързано, ако се възмутеше или засрамеше — така щеше да потвърди, че е невинна или, не дай си Боже, виновна.

— Най-напред — попита я той без заобикалки — защо сте тук под името „Стивънс“?

Тя помисли за момент, после поклати глава.

— Засега няма да настоявам — заяви Тарлинг, — защото съзнавам, че въпросът е свързан с някои ваши странни действия, госпожице Райдър.

Момичето се изчерви и сведе очи.

— Защо напуснахте Лондон тайно, без да споменете пред приятели или пред майка си какво смятате да правите? — продължи Тарлинг.

— Срещали сте се с мама? — попита тихо Одет и отново в очите й пролича тревога.

— Да, видях се с нея — потвърди детективът. — Видях и телеграмата, която сте й изпратили. Хайде, госпожице Райдър, няма ли да ми позволите да ви помогна? Повярвайте, от отговорите ви зависи нещо много по-съществено от това да задоволите любопитството ми. Трябва да осъзнаете колко сериозно е положението ви.

Тя стисна устни, поклати глава и продума с пресеклив глас:

— Нямам какво да кажа. Ако… ако смятате, че съм…

Внезапно замълча.

— Довършете изречението — настоя строго Тарлинг. — Ако смятам, че сте извършили това престъпление, така ли?

Тя кимна.

Детективът прибра бележника, преди отново да заговори, и като се наведе над леглото, взе ръката й.

— Госпожице Райдър, искам да ви помогна — заяви убедено той — и ще успея, ако сте откровена с мен. Казвам ви, не вярвам, че сте извършили това престъпление. Казвам ви, макар всички обстоятелства да сочат вас като виновна, аз съм напълно убеден, че можете да опровергаете обвинението.

За момент очите и се напълниха със сълзи, но тя прехапа устни и храбро му се усмихна.

— Много мило от ваша страна, господин Тарлинг, наистина оценявам добротата ви. Но не мога да ви кажа каквото и да било… не мога, не мога! — Одет стисна силно китката му и той си помисли, че момичето ще се предаде, но отново със страшно усилие на волята, което събуди тайното му възхищение, то се овладя. — Сигурно ще си помислите нещо лошо за мен — продума Одет, — а това не ми е приятно, господин Тарлинг… просто не можете да си представите колко ми е неприятно. Искам да ме смятате за невинна, но няма да направя никакво усилие да докажа, че не съм виновна.

— Вие сте луда! — прекъсна я грубо той. — Направо луда, просто не знаете какво говорите! Трябва да направите нещо, чувате ли? Трябва да направите нещо.

Тя поклати глава и с малката си длан, която бе сложила върху неговата, хвана леко два от пръстите му.

— Не мога — каза простичко Одет. — Наистина.

Тарлинг избута назад стола. Идеше му да изпъшка — толкова безнадеждно бе положението й. Да беше му дала някаква нишка, която да го отведе до друга улика, или поне да бе заявила, че е невинна! Сърцето му се сви, Тарлинг само поклати отчаяно глава.

— Да предположим — рече той с пресъхнало гърло, — че бъдете подведена под отговорност за това… престъпление. Нима няма да предявите доказателства, които ще потвърдят вашата невинност, нима няма да направите опит да се защитите?

Момичето кимна.

— Да, няма да предприема нищо.

— Боже мой! Вие не знаете какво говорите — викна стреснато Тарлинг. — Вие сте луда, Одет, направо луда!

Само за частица от секундата тя се усмихна, като чу малкото си име, което детективът неволно бе употребил, и заяви:

— Изобщо не съм луда. Съвсем съм си нормална. — Изгледа го замислено, после изведнъж сякаш се сви и се дръпна назад, а лицето й още повече пребледня. — Вие… имате заповед за арестуването ми!

Той кимна.

— И ще ме арестувате ли?

Тарлинг поклати глава.

— Не. Ще оставя това на друг. Повдига ми се от разследването и ще се откажа от него.

— Той ви е пратил тук — бавно рече Одет.

— Кой той?

— Да, спомням си. Вие работехте за него или май той искаше да работите за него.

— За кого говорите? — бързо попита Тарлинг.

— За Торнтън Лайн.

Тарлинг скочи на крака, вторачи се в нея и попита:

— Торнтън Лайн ли? Та вие не знаете ли?

— Какво да зная? — намръщи се момичето.

— Торнтън Лайн е мъртъв — отговори Тарлинг — и заповедта за задържането ви е издадена заради неговото убийство.

За миг тя вторачи в него широко разтворените си очи.

— Мъртъв ли! — простена Одет. — Мъртъв! Торнтън Лайн мъртъв! Сигурно не е вярно, сигурно не е вярно! — вкопчи се тя в ръката му. — Кажете ми, че не е вярно. Той не го е направил, не би посмял да го направи!

Олюля се напред и припадна, а Тарлинг коленичи до леглото и я хвана.