Едгар Уолъс
Убийството с нарцисите (10)

10
Жената в Ашфорд

Този следобед Тарлинг се прибра в квартирата си озадачен и объркан. Неговият безстрастен слуга китаец беше виждал същите признаци на объркване и преди, но сега имаше нещо ново в поведението на господаря му — някакво особено раздразнение, тревога, каквато Ловеца на хора не беше проявявал дотогава.

Китаецът мълчаливо се зае да приготвя чая на господаря си и не отвори дума за трагедията или подробностите около нея. Беше сложил масичката до леглото на Тарлинг и вече се измъкваше с котешката си походка, когато детективът го спря.

— Лин Чу — рече му той на разговорен китайски, — спомняш ли си, че в Шанхай, когато извършваха престъпление, Веселяците оставяха на местопрестъплението своя хон?

— Да, господарю, много добре си спомням — отвърна спокойно Лин Чу. — Някакви думи на червена хартия, а сетне човек можеше да си ги купи от магазините, защото хората искаха да имат тези знаци, за да ги показват на приятелите си.

— Много хора ги носеха — продължи бавно Тарлинг, — а в джоба на убития са намерили знак на Веселяците.

Лин Чу срещна погледа му с несломимо спокойствие.

— Господарю — рече той, — да не би Бледоликия, който сега е мъртъв, да е донесъл такова нещо? Той е ходил в Китай като турист, а туристите купуват такива глупави сувенири.

Тарлинг кимна.

— Възможно е. Вече ми мина през ума. Но защо ще носи знака на Веселяците в джоба си през нощта, когато са го убили?

— Господарю — попита китаецът, — защо са го убили?

Устните на Тарлинг се свиха в полуусмивка.

— Май искаш да кажеш, че на този въпрос е трудно да се отговори, както и на другия. Добре, Лин Чу, достатъчно.

В момента основната му грижа бе не тази или някоя друга улика, а как да открие къде се крие Одет Райдър. Отново и отново се мъчеше да се досети. Защо Одет Райдър е приела такава дребна длъжност в универсалния магазин „Лайн“, след като майка й живее в охолство в Хартфорд? Кой е баща й — онзи тайнствен баща, който се появява и изчезва от Хартфорд, и каква роля е играл той в престъплението? А ако тя е невинна, защо потъна вдън земя, и то при такива странни обстоятелства? Какво знаеше Сам Стей? Омразата, която този човек изпитваше към момичето, бе неестествена, Само при споменаване на името й той избълва истински отровен гейзер и Тарлинг долови колко невероятно дълбока е ненавистта му, а също колко безпределно обича мъртвия.

Детективът се обърна нервно в леглото и посегна към чая тъкмо когато на вратата се почука тихо и в стаята се вмъкна Лин Чу.

— Дошъл е Умника — съобщи китаецът и с тези думи въведе Уайтсайд.

Гостът внесе в стаята нещо от своята будна свежа личност, заради която Лин Чу му бе дал този прякор.

— Е, господин Тарлинг — започна инспекторът, като извади малък бележник. — Боя се, че не съм постигнал много в проследяването на госпожица Райдър, но поразпитах на касата на Чаринг Крос и разбрах, че последните дни за континента са заминали няколко млади дами без придружител.

— И не сте разпознали в някоя от тях госпожица Райдър, така ли? — В тона на Тарлинг имаше разочарование.

Детективът поклати глава. Въпреки явния си провал той беше направил някакво откритие, което го радваше, защото признанието му за неуспеха съвсем не прозвуча тъжно.

— И все пак сте открили нещо — нетърпеливо му подсказа Тарлинг и Уайтсайд кимна.

— Да — призна той. — Имах голям късмет и се добрах до много интересна история. Разпитах на входа на перона^[1] няколко кондуктори с надеждата да намеря човек, който е видял момичето — имам нейна снимка, направена заедно с други служители в магазина, и поръчах да я увеличат, защото може да ни свърши работа.

Тарлинг кимна одобрително.

— Тъкмо разговарях с един, когато дойде някакъв кондуктор и разказа необикновена история за Ашфорд. През нощта на убийството имало нещастен случай с експреса за Европа.

— Спомням си, че четох нещо — потвърди Тарлинг, — но мислите ми бяха заети с убийството. Какво е станало?

— Една количка с багаж паднала между два вагона и единият дерайлирал — обясни Уайтсайд. — Пострадала само една пътничка, някоя си госпожица Стивънс. Очевидно става дума за обикновено сътресение на мозъка, но когато влакът спрял, я откарали в болницата „Котидж“, където тя е и досега. Доколкото разбрах, дъщерята на кондуктора е сестра в болницата и казала на баща си, че преди да дойде на себе си, тази госпожица Стивънс няколко пъти споменала за някакъв „господин Лайн“ и някакъв „господин Милбърг“.

Тарлинг вече седеше в леглото и наблюдаваше събеседника си с присвити очи.

— Продължавайте — нареди тихо той.

— Не можах да измъкна кой знае какво от кондуктора, разбрах само, че дъщеря му останала с впечатление: Жената имала зъб на господин Лайн, а още повече на Милбърг.

Преди Уайтсайд да е прибрал бележника, Тарлинг се изправи и свали копринения си халат. Удари с юмрук един гонг и когато Лин Чу се появи, нареди нещо на китайски, което Уайтсайд не разбра.

— В Ашфорд ли отивате? Така си и знаех — заключи Уайтсайд. — Искате ли да дойда с вас?

— Не, благодаря — отвърна Тарлинг. — Ще ида сам. Имам чувството, че тази госпожица Стивънс е може би липсващият свидетел по делото и ще хвърли повече светлина върху случилото се по-предишната нощ от всеки друг, с когото сме разговаряли.

Установи, че трябва да чака цял час влака за Ашфорд, и закрачи нетърпеливо по широкия перон. Ето ти още едно усложнение! Коя беше госпожица Стивънс и защо е тръгнала към Дувър в нощта на убийството?

Стигна Ашфорд и едва намери файтон — валеше като из ведро, а той беше тръгнал без чадър или дъждобран.

Главната сестра го успокои за едно.

— О, да, госпожица Стивънс още е в болницата — заяви тя и Тарлинг облекчено въздъхна.

Все пак имаше вероятност да е изписана и отново да им се наложи да я търсят под дърво и камък.

Главната сестра го преведе по дълъг коридор, в края на който имаше голяма болнична стая. Вдясно от нея имаше по-малка врата.

— Сложихме я в самостоятелна стая, защото смятахме, че може да се наложи да я оперираме — поясни главната сестра и отвори вратата.

Тарлинг влезе вътре. Срещу него имаше легло, на което лежеше момиче — очите му срещнаха неговите. Той се закова на мястото си, сякаш ударен от гръм.

Защото „госпожица Стивънс“ беше Одет Райдър!