Жечка Горчева
Крилатото момче (24)

Великата събота

За българския народ настъпиха тежки времена. Фанатизираните османски орди обсаждаха родопските села с остри ятагани в ръце и повеждаха населението към насилствено ислямизиране. Който приемеше новата вяра, оставаше жив, който откажеше, биваше съсичан. Малко хора успяваха да се измъкнат от обсадата, да оставят дом и близки и да се укрият в планините, където запазваха своята вяра. Озверените кърджалии бяха минали вече през много села от Хасковския край.

Хората от сегашното село Поповец с ужас очакваха пристигането на кърджалийската и еничарската орди начело с ходжата Юнуз. Мъчително бавно се нижеха дните и безсънните нощи. Така дойде великата събота.

Късно вечерта звънът на клепалото покани вярващите в черквата и скоро цялото село се запъти към нея. Стари и млади, мъже, жени и деца — всички бяха облечени в празничните си премени. Черквата бързо се препълни. Със свити сърца хората слушаха възкресенските песнопения. Те не можеха да съсредоточат мисълта си върху праведния живот и свето дело на Божия син, който бе умрял на кръста, за да изкупи безбройните човешки грехове. Само децата очакваха с радост времето, когато ще им дадат червените яйца и ще им позволят да си ги чукат едно друго.

Изведнъж в черквата нахълта разярен османлия с кървав ятаган в ръка. След него пристъпваше важно, важно ходжата Юнуз. В първия миг всички занемяха, песнопенията секнаха, а после се разнесоха женски писъци и детски плач. Треперещите ръце на поп Нестор изпуснаха кръста. Хората приеха това като страшно знамение.

Скоро в черквата влязоха свирепи еничари и започнаха да изтикват с ятаганите си всички навън. Вързаха ръцете на поп Нестор и го блъснаха най-отпред.

Косите на хората се изправиха от ужас, когато видяха навън няколко дръвника и върху тях окървавени брадви. А наоколо нахвърлени чалми и фереджета.

Попът събра сетни сили и се обърна към своите съселяни с думите:

— Братя и сестри, чуйте ме за последен път! Вие виждате как еничарите, които са наши братя по кръв, съсичат на дръвниците цели семейства, без да пожалят дори невинните дечица. Нека сега всеки сам реши по кой път да тръгне — да види децата си в кръв преди да умре или да приеме исляма и да стане като тези тук… главорези… Избирайте, мили хора!

Поп Нестор изтърпя голям позор — той не пожела да умре да не би след него всички да изберат смъртта и затова беше обрязан в присъствието на ходжата Юнуз и принуден да приеме неговото име.

По такъв начин всички хора от село Поповец, а и от почти всички села в Източните Родопи бяха принудени да приемат исляма. Единствен от Поповец се спаси само Димо Коларят, който не беше в черквата, ами пасеше воловете си на отвъдния баир. През нощта преди да бъде опожарена черквата, той успя да вземе в дисагите си църковните книги и няколко икони. После отиде в Бачковския манастир да ги занесе и да се укрие.

Прахът на времето отдавна, отдавна е покрил със забрава тази стара-прастара история. Остана само песента за потурчения поп Нестор. А и селото носи неговото име — Поповец, за да напомня вечно за онова жестоко време на насилствена ислямизация на българското население.