Жечка Горчева
Крилатото момче (8)

Небойца

Калуша от сегашното село Каменово, Разградско остана от малка сираче без баща. А брат си не помнеше. Цялата къщна и кърска работа чакаше нея и майка й. Двете жени бяха много работливи, но трудно успяваха да се справят с всичко.

В една ранна утрин Калуша и майка й тръгнаха да дожънат житото. Нарамиха сърповете и паламарките, торбичката с хляба и стомната с вода и поеха към нивата. Майката огледа дъщеря си и й се скара:

— Какво си се нагиздила такава, ма? Като за празник. Сякаш не знаеш, че хубостта на българката влече след себе си огън…

Калуша замълча. Тя така си обичаше да ходи все нагиздена — и на хорото, и на полето. Двете жени не усетиха кога стигнаха на нивата. Бяха подранили, та наоколо нямаше жив човек. Само ранобудните птици се надпяваха в клоните на дърветата и по храсталаците. Пък и другите хора вече бяха пожънали своите ниви. Додето стигаше погледа на двете жени все стърнища се жълтееха.

Майката и дъщерята оставиха багажа си под голямото дърво в края на нивата и се наведоха над натежалите класове. Бързо загребваха житните стръкове и размахваха сърповете. Искаха час по-скоро да се приберат, защото тишината, легнала над полето, някак си ги плашеше.

Ризите по гърбовете на жените залепнаха, устните им пресъхнаха от горещината и умората, но те не преставаха да свиват ръкойка след ръкойка. За да надвие умората и страха, Калуша запя. Над притихналото поле се понесе звънкия й момински глас.

Дойде време за обяд. Майката сне торбичката с яденето от клона на крушата и тъкмо се канеше да седне, когато забеляза някакъв конник.

— Калушо, а погледни ма, кой иде насам, че не мога добре да го видя! — обърна се тя към дъщеря си.

— Кой може да бъде?! Я еничарин, я кърджалия. Бог да го убие дано! Разправят, че ходели тъдява — отвърна девойката доста поуплашена.

Конникът забеляза двете жени и се отби от пътя като свърна към тях. Калуша знаеше, че не идва за добро и побърза да хукне през нивата. Турчинът препусна след нея, без да се вслушва в молбата на старата й майка, която викаше след него:

— Милост, милост, ефенди! Пощади дъщеря ми! Тя ми остана едничка на този свят.

Еничаринът вече догонваше Калуша. Видя, че е много хубава и силно я пожела.

— Дур! Дур, ханъма гяур! — Викаше той след нея.

После се опита да й говори на развален български език:

— Не бойца! Не бойца!

Когато Калуша усети ноздрите на коня до гърба си, спря и рязко се обърна. В миг забравила страха, тя гордо застана срещу конника. Очите й святкаха, пълни с ненавист срещу поробителя. Погледът й показваше, че тя е готова да брани моминската си чест докрай. Изчака еничаринът да слезе от коня и дори се остави да я прегърне. Тогава замахна силно със сърпа, който стискаше в дясната си ръка.

Калущината майка тичаше през нивата като несвястна. Скоро стигна до двете тела, проснати на земята едно до друго, изпомачкали житните класове. Повдигна примрялата девойка и се вгледа в лицето на турчина. В този миг занемя… Беше познала в него своя откраднат от поробителите син преди много години. Широк белег разсичаше лявата му вежда. Майката съвсем ясно си спомни оня злощастен ден, когато бяха дошли да го вземат за еничарин. Детето се опита да избяга и един башибозук го удари с бича си през веждата.

— Сине, нещастни сине! Нима си забравил кой си и от къде си? Нима сърцето ти не подсказа, че ти нападаш родната си сестра? Еех, съдба, съдба злочеста — прошепна майката, па току се строполи^[1] до децата си.

След тази злощастна случка хората от селото започнаха да наричат тази местност „НЕБОЙЦА“.