Жечка Горчева
Крилатото момче (37)

Момина чука

Живееше някога хубав момък. И колкото беше хубав, толкова беше и храбър. Много моми го харесваха, ала той никоя не поглеждаше. Но безмилостното време бързо нижеше дни и години и момъкът най-после трябваше да си избере невеста. Искаше да му бъде лика и прилика. Да е хубава и безстрашна.

Беше късна есен. Събраха се момите на седянка. Скоро надойдоха при тях и момците. Всички бяха бъбриви и весели, само този момък — мълчалив и тъжен. По едно време той стана, отвори малкото прозорче, посочи далечната чука и каза:

— Хей моми хубавици, чуйте какво ще ви кажа! Която от вас се престраши да изкачи върха на чуката в тази късна доба, нея ще взема за невяста.

Всички мълчаха, объркани от това чудновато предложение. Накрая едно чернооко слабичко момиче се обади:

— Аз ще отида! Ще забия хурката си на върха, а забрадката ми на нея ще се вее като байрак.

Всички я увещаваха да не ходи като й разказваха разни небивалици за вампири и караконджули^[1]. А майка й, горката, охкаше и се вайкаше:

— Ти луда ли си, ма?! Там горе в пещерата живее зъл змей. Той ще те грабне и завлече в своето царство.

— Чунким има сили да върви по равното, ами върхове да изкачва и със змейове да се преборва — казваше със злоба една от момите.

— Мене клетви и магии не ме хващат, змей не ме люби — отвърна храбрата девойка и тръгна към чуката.

Момата сякаш не вървеше, а летеше в тъмната нощ, обхваната от съкровеното си желание да има до себе си момъка, когото тайно любеше от години. Колко безсънни нощи беше мечтала за него, колко сълзи беше проляла.

Бързаше момичето, а под краката му пращяха сухи клонки, издаваха глух стон окапалите есенни листа. Грозният вик на бухала раздираше нощната тишина.

Вървеше момата, падаше и ставаше и пак упорито продължаваше своя път нагоре. Ръцете и краката й се израниха, но тя не чувствуваше болки. Виждаше него, любимия, който светеше в далечината като ярка звездица в непрогледната тъма. Очакваше, че ще я посрещне горе на върха на чуката и ще я притисне до гърдите си. А капките алена кръв падаха по скалистите зъбери и оставаха там навеки, за да разказват после на всички за голямата й любов.

Най-после влюбената девойка достигна върха на чуката и заби хурката си. Отдъхна си и погледна към селото. Прозорчето на къщата, където беше седянката, едва мъждукаше в далечината. Сърцето й блъскаше радостно в гърдите при мисълта, че скоро тя ще бъде там весела и щастлива, победила страха и спечелила любовта на най-хубавия момък в селото им.

Трябваше вече да се връща по обратния път. Опита се да тръгне, но нещо я задържа. Направи втори, трети опит, но… нещо все по-силно я теглеше към земята. Тогава си спомни всичките приказки на седянката за вампири и змейове-горяни. Обзе я ужас. Отчаяният й вик разкъса нощната тишина:

— Либе, къде сииии?

Отвърна й само ехото. Девойката падна безпомощна на земята.

Дълго я чакаха в селото да се върне. После тръгнаха да я търсят. Намериха я едва на разсъмване. Разбраха, че когато забивала хурката в тъмнината, тя я промушила през сукмана си и така се самозаковала за земята. При несполучливите й опити да тръгне, при усещането, че нещо я дърпа надолу сърцето й се пръснало от страх.

Вятърът развяваше червената й забрадка, превързана здраво за върха на хурката. Върху нецелуваните й устни беше замрял последния й зов към любимия, а в черните й очи беше угаснала надеждата.

Разказват, че оставената хурка горе на върха след време прераснала в кичест явор. А чуката хората нарекоха — „МОМИНА“.