Жечка Горчева
Крилатото момче (32)

Въло войвода

Народният закрилник Въло войвода бродеше из усоите между селата Бежаново и Ъглен от Ловешкия край. Той водеше дружина юнаци, които бяха излезли в горите да отмъщават на поробителите. В края на петия век откакто бяха заробили българския народ, те станаха много жестоки — безчинстваха и издевателствуваха над беззащитното българско и дори над ислямизираното население повече от всякога.

Строен и напет, Въло войвода беше юнак над юнаците. Славата му на хубавец и смел хайдутин, на истински защитник на слабите се носеше из целия Ловешки край. Не бяха малко момите, които въздишаха по него. Но той си имаше вече изгора — овчарката Маринка от село Ъглен. Тя също беше прочута хубавица. А как само свиреше на кавал! По цял ден чудните звуци огласяха местността „Червената стена“, ширнала се високо над река Вит. А беше и безстрашна — бродеше из планинските усои, без да й мигне окото.

Турците разбраха накъде тегли сърцето на Въло войвода и започнаха да дебнат Маринка. Обикаляха често местността „Мартиновските колиби“ където двамата млади се срещаха.

Овчарката Маринка беше умно момиче. Всеки ден по залез-слънце тя оглеждаше най-внимателно околността и надуваше кавала на „Червената стена“. Въло я слушаше оттатък реката във „Вълчи дол“. Весела ли беше свирнята, това означаваше, че няма опасност и късно вечерта Въло минаваше през Вит и идваше в колибата при Маринка. Но свиреше ли девойката тъжната песен „Бягай, Въло, бягай брайно, че турци те гонят“, хайдутинът веднага хващаше горите на местностите „Дадан“, „Камен дол“, „Каленишкото усое“ и „Гущера“.

От своя страна Въло също дебнеше турците, които се опитваха да му направят засада. През една тъмна нощ той ги изварди и успя да вземе лулата на билюкбашията докато спеше. На нейното място остави бележка със следното съдържание: „Както ти взех лулата, така ще ти взема и главата! Да знаеш с Въло войвода шега не бива!“

Въло и другарите му имаха верни приятели от съседното село Бежаново, където живееха много потурчени българи. И те като своите братя българи пъшкаха под ярема на робството. В лицето на Въло и дружината му те виждаха свои спасители. Винаги се радваха когато хайдутите печелеха битките с общия враг — турските аги и българските чорбаджии.

Големи услуги на Въло войвода правеше дядо Абдурахман Байрямов. „В жилите ни тече една кръв“ — му казваше често при срещите си с него дядо Абдурахман и го предупреждаваше къде и кога ще правят засада на четата. Така хайдутите избегнаха много сражения с поробителите.

Въло доживя до Освободителната война и се записа доброволец. Биеше се рамо до рамо с руските войници и загина на връх Шипка през 1877 год. като опълченец.

Овчарката Маринка дълго го оплаква жално. Години наред хората слушаха тъжните мелодии на кавала й. По-късно тя се задоми за помощника на Въло войвода от дружината му. Първия си син те кръстиха Въло, на името на незабравимия народен закрилник.