Жечка Горчева
Крилатото момче (3)

Бързия

В село Дервент (сега Бързия, Михайловградско) живееше някога девойката Бърза. Като малка тя слушаше старите баби, които й казваха да се къпе всеки ден в реката, която минава през селото им, за да стане стройна и красива. И наистина Бърза израсна много хубава мома. И колкото беше хубава, толкова беше и работна. По-добра къщовница от нея нямаше в цялото село. А кога сложеше кобилица на рамо и закършеше под нея гъвкавия си момински стан за вода да иде, мало и голямо излизаше да й се порадва.

Момците в надпревара посягаха към росната й китка, забодена над лявото бяло ухо. А Бърза ги поглеждаше със своя синкав галещ поглед и тръсваше дебелата си руса плитка в знак на отказ. Беше си вече залюбила момък-хубавец от съседното село.

Запознаха се лани на събора в неговото село. Той се хвана до нея на хорото — пъргав, строен и красив. Като се пуснаха, я заговори. После започна да дохожда в нейното село. Не пропускаше седянка и празник, а понякога и край чешмата я причакваше. Двамата млади се харесаха много, обикнаха се. Дума си дадоха наскоро сватба да вдигнат, хората от двете села да съберат.

На Бърза понякога й се струваше, че сърцето й ще се пръсне от щастие. Той беше толкова нежен и обичлив, казваше й само мили думи. Дето ходеше момата все пееше. И работеше бързо, бързо — всичко й спореше. Готвеше чеиза си с много радост и надежди. Голямата й обич я правеше още по-красива.

Но, за беда, тази хубост беше забелязана от един богат стар турчин, който си науми да я вземе за жена на най-малкия си син. Когато Бърза му отказа, той поразпита за нея и научи, че тя си има избраник и реши да го погуби.

Наближаваше Великден. Вечерта Бърза изпращаше своя годеник и весело чуруликаше. Този път той беше дошъл направо у тях, за да уговорят някои неща по сватбата. Застояха се дълго до портичката в здрача. Въздухът ухаеше на пролет и пълнеше сърцата с обич и надежди. Бърза стискаше трескаво ръцете на своя любим и никак не й се искаше той да си тръгне. Дали причината за това бе хубавата пролетна нощ или някакво неясно предчувствие се прокрадваше в сърцето й? За кой ли път те вече уговаряха все едни и същи неща? Залисани в своята обич, те не забелязаха черната сянка край отсрещния зид, която ги дебнеше зловещо. Накрая уморени от многото приказки, късно през нощта те все пак трябваше да се разделят. При последното ръкостискане нещо прободе Бърза в сърцето. „Божичко, толкова ли не мога да изтрая без него още няколко дни?“ — помисли си тя и тръгна към къщи с внезапно натежала снага.

А момъкът, щастлив, тихо тананикайки си, се запъти с едри крачки към края на селото. Млад беше, здрав и километрите между двете села не му тежаха. Ей го где е тяхното село — на един хвърлей място. Докато помисли пак кое как ще бъде на тъй желаната сватба и ще си пристигне у дома. А за спането не мислеше. В последно време нещо сън го не ловеше. Все за Бърза си мислеше.

Не беше забелязал двете заптиета, които го сподиряха в нощта. Така и не успя дори да извика, когато още в началото на полето две яки ръце го хванаха за раменете и извиха ръцете му назад. В този миг остър нож прободе сърцето му. Двете заптиета извършиха това грозно дело за шепа жълтици.

Злочестият момък остана да лежи цяла нощ с широко отворени очи, загледани в небето, което в момента единствено жалеше за младия му живот, за погубената любов. Сутринта го намериха пастирите.

А девойката Бърза изплака очите си от мъка. Запустя къщата им без звънкия й смях, без веселите й песни. Никой не я виждаше вече и за вода да ходи.

Отиваше всеки ден до рекичката, която минаваше близо край тях. Седеше на брега с часове и сълзите й се смесваха с нейните бистри води. Носеха се те по течението и разказваха за безмерната скръб на нещастното момиче. Помръкна хубавото лице на Бърза, угаснаха ярките звездици в сините й очи.

Късно през нощта в неделята, която бе определена за тяхната сватба, девойката тихичко излезе от къщи и забърза към реката. Бялата й булченска рокля блестеше като сребро в тъмнината. Нали днес трябваше под венчило да иде… А на главата си носеше венче от върбови клонки с вплетени в тях кокичета. Гледаха я звездите отгоре, въздишаха за голямата й мъка и я съпровождаха през краткия й път. В нощта се носеха някакви тайнствени гласове, сякаш сам Бог говореше на своите избраници. Но Бърза нищо не чуваше…

Тя стигна до реката и се спря на брега й с взор, зареян в тъмнината, сякаш диреше нещо невидимо и скъпо. Остана дълго така, загубена в мисли и мили спомени. Откакто мъката по загубения любим беше смразила сърцето й, светът за нея беше станал пуст и мъртъв. После вдигна угасналия си поглед нагоре към звездите, сякаш искаше да поиска прошка от тях. А те, трепкайки, напразно се мъчеха да й кажат нещо мило и хубаво, да й вдъхнат сили за живот. Бърза им помаха с ръка за „сбогом“, наведе се към реката и каза:

„— По-добре смърт, отколкото живот без любимия и живот като жена на иноверец!“

После бързо се устреми към хладната прегръдка на водата.

А цветното венче се залута по реката, търсейки напразно прекрасната руса главица. После се понесе по течението, отивайки незнайно къде, примряло от скръб по девойката Бърза. Оттогава реката носи нейното име — Бързия. А по-късно и селото беше наречено така в памет на момата, останала вярна на първата си любов и своята вяра.