Жечка Горчева
Крилатото момче (21)

Радина дупка

Падаха под ятаганите на поробителите крепост след крепост, селище след селище. Родопчани ги посрещаха с камъни, хвърляха шипове, за да ранят конете им, мятаха стрели, врящи казани, запалена борина. Влизаха и в ръкопашен бой с нашествениците, хванали здраво секири, коси, боздугани.

Свиваше се пръстенът около светилищния връх Карлък. Нападателите обсадиха карлъшките крепости Турлата и Градището. Храбрите им защитници водиха тежки боеве четиридесет дни и нощи. Биеха се отчаяно и не се предаваха. Турците не можаха да спечелят битката с бой. С хитрост откриха водопровода и го прекъснаха. Измъчените за вода бранители на крепостта се изтеглиха от Турлата нагоре към високия връх — Карлъка. Но не успяха да стигнат до него. Жестоко сражение се разрази в подножието му, в местността, наречена по-късно „Кокалица“.

Смелите защитници падаха един след друг, но никой не мислеше да се предава. Там, където падаха труповете, поробителите не даваха и пиле да прехвръкне, камо ли човек да се приближи. Убитите останаха непогребани. Месата им се разложиха. Птиците прелитаха над тях с грозен грак. По-късно костите им се белееха отдалече и всяваха ужас. Затова и оцелелите планинци нарекоха тази местност „Кокалица“.

Гелският край беше жестоко разорен, но не мислеше да се предава. Все димеше по тези места някой и друг комин. Някои гелци избягаха на юг, други — на север, а трети отиваха чак в Странджа планина, но после пак се завръщаха по родните места. Нали тук са се люлели люлките им, нали тук са звучали песните им край разорените сега огнища?

Завоевателите решиха да накажат село Гела заради непокорното му население. Превърнаха го в сборен пункт за събиране на момчета, взети за еничари от родопския край.

Родителите на тези обречени деца се съпротивляваха по различен начин. Едни се сражаваха и загиваха, други криеха своите момчета в горите, трети умираха под ятаганите заедно с децата си. Имаше и такива, които удряха на горещи молби пред турците. Всеки предпочиташе собствената си смърт, пред това да гледа как откарват детето му към Анадола.

А имаше и такива майки, които осакатяваха нарочно момченцата си, за да ги спасят от еничарството. Майката на малкия Иванчо от село Гела не се реши да осакати чедото ся. Тя отиде да потърси помощта на игумена Агапий от Гелския манастир. Със сълзи на очи тя го молеше да намери начин да умилостиви главатаря на еничарите. Но всичките молби на игумена отидоха напразно. Той имаше чувството, че по-скоро планината ще го чуе и разбере, отколкото този жесток човек. Тогава старият човек реши да хвърли своя последен коз. Пред ридаещата майка и насъбралите се хора от Гела, той каза на еничарския главатар:

— Еех, ти коравосърдечни главатарю! Ако не знаеш, да ти кажа — и тебе съм кръщавал в манастира на Гела. Не разбра ли, че искаш да вземеш детето на сестра си Рада? Та това момче е кръстено на тебе — Иван. Ти си негов вуйчо! Нима сърцето ти не го подсказа и не се смили?!

При тези разкрития на игумена като че ли гръм падна върху хората, които бяха там. Като се посъвзеха от изненадата, те зачакаха с трепет отговора на главатаря. С изумление забелязаха, че по лицето му не трепва нито едно мускулче. После върху него се появи страшна гримаса и думите му поразиха насъбралите се хора:

— Да се затрият от лицето на земята Гела, Гелския манастир и гелските обитатели! Да се съсече на парчета игумена Агапий!

Събориха манастира на Гела и съсякоха неговия игумен. Отвлякоха малкия Иванчо, еничарин да го правят. Нещастната му майка загуби разума си и хукна по родопските пътища. Где когото срещнеше, протягаше ръце към него и се молеше: „Дайте ми детето! Искам си детето!“ Такава несвясна, тя трогваше сърцата дори и на най-закоравелите турци, но нали на собствения си брат-еничарин не можа… После се засели завинаги в една пещера, която и до ден-днешен носи името й — „Радина дупка“.

Ако случайно минете по тези места, вие непременно ще чуете шепота на тревата по „Кокалица“ и ромона на бистрата речица, които все разказват и разказват приказки за онези страшни времена.