Жечка Горчева
Крилатото момче (19)

Сюзан

Няколко години преди идването на Ботевата чета в долната махала на град Враца, наречена Хармана, се засели възрастен турчин на име Хасан ефенди. Българи и турци останаха учудени от това, че богатият турчин реши да живее в българската махала.

Хората научиха, че този човек дълги години е бил управител на митница в Османската империя и натрупал доста пари, но защо бе избрал малкия градец Враца за последно пристанище, никой не разбра.

Хасан ефенди живееше с дъщеря си Сюзан, която тогава беше на около 30 години. Всички се чудеха защо е останала неомъжена след като е хубава и доколкото разбираха много добра. Големите й черни очи ласкаво грееха изпод витите й като гайтани вежди и гледаха хората с много обич. Сюзан не криеше лицето си като другите туркини, които тя старателно отбягваше. Често правеше опити да се сприятели с българки, но те учудени я подминаваха. Просто не знаеха как да се отнасят с нея — нали все пак бе туркиня, а и името й такова едно странно. Много приличаше на френско, но всъщност бе персийско и означаваше „изпепелена от любов“.

Богатият турчин беше особен човек. Винаги носеше голяма жълта броеница от кехлибар. Не беше приказлив, но срещнеше ли българин, първи го поздравяваше. С турците не общуваше, гледаше ги някак отвисоко и затова те никак не го обичаха. В къщата му рядко влизаха чужди хора. Само понякога привечер, когато хората се прибираха по къщите и залостваха портите си, го навестяваше поп Димитър от Възнесенската черква. За тези посещения научи ходжата на града й се закани пред турците, че ще го каже на мюдюрина.

При преминаването на Ботевата чета град Враца се напълни с редовна турска войска, башибозуци и черкези. Хората от Врачанския революционен комитет бяха арестувани и избити. Малцина от тях успяха да се спасят.

Българите се движеха като сенки и очакваха всичко лошо. И то не закъсня. След боя при Милин камък разгневените турци се нахвърлиха върху беззащитните врачанци. Още през първия ден бяха убити повече от 30 души.

След пладне в къщата на българчето Ангел Димитров дотича задъхана и силно обезпокоена дъщерята на Хасан ефенди — Сюзан. Със сълзи на очи, тя съобщи грозната вест — най-големият убиец Мустафа ага се заканва да изколи с хората си на мегдана всички български деца от махалата Хармана. След като разказа това на родителите на Ангелчо, девойката го хвана за ръчичка и хукна да събира децата от махалата, за да ги скрие в своя дом. Някои българи даваха децата си на турското момиче, а други бързаха да ги скрият в църквата „Дванадесет апостоли“.

За кратко време Сюзан успя да събере у дома си 14 деца. Тъкмо бе довела последното — малката Марийка, когато към къщата им се втурна разярената тълпа, предвождана от Мустафа ага.

Освирепелите турци блъскаха вратата и сипеха обидни думи по адрес на Хасан ефенди и дъщеря му. Изплашените деца се притискаха до своята покровителка Сюзан и тихичко ридаеха. Накрая домакинът не издържа, отвори вратата и попита:

— Как смееш Мустафа ага да нахълтваш така у дома на правоверен, без той да те е поканил на гости? Ще се оплача където трябва, така да знаеш!

— Хасан ефенди, предай ми децата на гяурите, които си скрил у дома си и аз ще се махна! Трябва да ги изчистя до крак, за да се затрие гяурското им семе.

— По-скоро се махай от очите ми! — страшно разгневен, извика високо Хасан ефенди. — Срамота е да воюваш с децата, ага!

Но агата не спираше да блъска по вратите с хората си и да вика обидни думи. Тогава Хасан ефенди неочаквано за всички, извади от джоба си малък английски револвер и стреля в нахалния неканен гост.

Мустафа ага падна на земята, превивайки се от болки. За миг настъпи пълна тишина, която скоро бе нарушена от няколко изстрела. Хасан ефенди падна убит до вратата на собствения си дом като верен страж на беззащитните дечица вътре.

— Спрете, спрете, магарета недни! — едва се чуваше слабият глас на ранения Мустафа — Върнете се ви казвам!

Дали страхът от убийството на правоверен или нещо друго накара Мустафа ага да се откаже от замисленото злодейство, това никой не разбра. Бабаитите му го грабнаха на ръце и си отидоха.

Така 14-те български деца бяха спасени от ятагана на озверените поробители. Когато опасността отмина, скритите в мазето деца се поуспокоиха и започнаха да се оглеждат наоколо. Направи им силно впечатление това, че по стените имаше окачени икони и портрети на непознати князе и войници. На една от картините имаше изобразен лъв, изправил глава до някакъв войник.

Девойката със странното име Сюзан остана без баща, но беше доволна, че успя да спаси невинните дечица. Галеше ги по главите и им разказваше, че тя и баща й са потомци на потурчени българи, родом от Осман пазар (сега град Омуртаг). Вече три поколения служеха на Османската империя, но съхраняваха обичта към рода си и доколкото можеха помагаха на българите.

Останала сама, без близки хора, обградена от обичта на спасените деца и родителите им, Сюзан доживя Освобождението на България от османско иго. Радваше се от сърце заедно с българите, но съвсем наскоро почина от огненица. Погребаха я по християнски. Така бе пожелала тя в предсмъртния си час. Съседите й поканиха за опелото поп Димитър от Възнесенската църква, приятеля на баща й.