Фредерик Пол
Гейтуей II (1)

УОН

Не е лесно да се живее, ако си млад и съвсем сам. „Иди в златните коридори, Уон, открадни каквото желаеш и учи. Не се страхувай“ — съветваха го Древните. Как да не се страхува? Древните използуваха златните коридори. Можеха да го намерят някъде из тях, най-вероятно към края, където в центъра на нещата неспирно се въртеше златното валмо от символи.

Мъртвите го придумваха да отиде точно там. Може би трябваше да ги послуша, но не можеше да се отърси от страха.

Уон не знаеше какво можеше да му се случи, ако Древните го хванеха. Мъртвите може би знаеха, но той не можеше да разбере нищо от техните брътвежи по въпроса. Някога, когато Уон беше съвсем малък и когато родителите му бяха още живи — а това беше толкова отдавна — хванаха баща му. Нямаше го много дълго, а после се върна в осветения им в зелено дом; целият се тресеше и двегодишният Уон разбра, че баща му е изплашен. Той пищя и рева, защото всичко това за него бе много страшно.

Въпреки всичко трябваше да отиде в златните коридори — независимо дали Древните с жабешки уста бяха там или не. В златните коридори имаше книги. Мъртвите бяха добри, но скучни и докачливи, а често пъти и вманиачени. Най-добрите източници на знание бяха книгите и за да ги вземе, Уон трябваше да отиде там, където се намираха.

Книгите бяха в блестящите златни коридори. Имаше и други коридори — зелени, червени и сини, но книги имаше само в златните. Уон не обичаше сините коридори, защото те бяха студени и безжизнени, но пък там бяха Мъртвите. Зелените бяха изчерпани. Той прекарваше по-голяма част от времето си там, където по стените се разпростираха паяжините от светлина и сандъците все още бяха пълни с храна; беше сигурен, че там ще бъде на спокойствие, но пък беше самотен. Златните коридори можеха все още да се използуват и следователно бяха полезни, но и опасни. Сега той стоеше там и ругаеше тихичко, защото се бе убол. Проклети Мъртви! Защо ли бе послушал глупавите им брътвежи?

Сгуши се разтреперан под оскъдния навес от храсти, докато двама глупави Древни стояха замислено отсреща, беряха плодове и съсредоточено ги пъхаха в жабешките си уста. Наистина беше необичайно да бъдат толкова бездейни. Между другите причини да ги ненавижда беше тяхната вечна заетост, вечно поправяне на нещо, влачене, бръщолевене — сякаш бяха курдисани. И въпреки това тези двамата там бяха толкова неподвижни, колкото и самият Уон.

И двамата бяха с неподстригани бради, но единият от тях имаше и гърди. Уон си спомни, че няколко пъти бе виждал тази жена. Беше онази, която старателно залепваше оцветени парчета от нещо — може би хартия, или пък пластмаса — върху своето сари, а понякога и върху бледата си, нашарена кожа. Вярваше, че няма да го видят и все пак въздъхна с облекчение, когато не след дълго, те се обърнаха и се отдалечиха. Не говореха. Уон почти не беше чувал някой от сивите Древни да говори. Пък и да ги чуеше, не можеше да разбере нищо. Уон говореше добре шест езика: испански — езикът на баща му, английски — на майка му, немски, руски, китайски и финландски, които бе научил от един или друг от Мъртвите. Но езика, на който говореха жабешките уста, въобще не разбираше.

Щом двамата Древни се отдалечиха в златния коридор, Уон бързо изтича и награби каквото можа. Те може би го видяха, а може би не. Древните не реагират бързо. Това бе причината досега да успява да ги избегне. Прекарваше по няколко дни в коридорите, а после си отиваше. Когато разбираха, че е бил там, той вече си бе отишъл; беше на кораба или пък вече беше отлетял.

Уон пренесе книгите на кораба с един панер, наполовина пълен с пакети с храна. Стартерните акумулаторни батерии почти се бяха заредили. Можеше да отпътува когато пожелае, но беше по-добре да ги зареди напълно, пък и не смяташе, че се налага да бърза. Около час пълни пластмасови съдове с вода за уморителното пътуване. Колко жалко, че на кораба нямаше четящи устройства; с тях времето му щеше да мине по-бързо! А след това, уморен от работа, той реши да каже довиждане на Мъртвите. Можеше да му отговорят, а можеше и да не му отговорят, а дори и да им е безразлично. Но нямаше никой друг, с когото можеше да се поразговори.

 

 

Уон беше петнайсетгодишен, висок, жилав, много тъмен по рождение и още повече потъмнял от светлините в кораба, в който прекарваше по-голяма част от времето си. Беше силен и самоуверен. Такъв и трябваше да бъде. В сандъците винаги имаше храна и други неща за вземане. Веднъж или два пъти годишно, когато се сетеха, Мъртвите го хващаха с тяхната малка подвижна машина и го закарваха в една килия в сините коридори, където прекарваше един скучен ден, подложен на пълен медицински преглед. Понякога му пломбираха по някой зъб и обикновено получаваше дългодействащи витамини, биеха му инжекции с минерали, а веднъж дори му дадоха и очила. Уон обаче отказа да ги носи. Напомняха му също — когато занемаряваше за по-дълго учението — че трябва да трупа знания, да се просвещава както от тях, така и от книгите, натрупани в хранилищата. Уон не се нуждаеше от много напомняне. Учението му доставяше удоволствие. Във всичко останало беше напълно самостоятелен. Ако му трябваха дрехи, отиваше в златните коридори и си открадваше от Древните. Ако му беше скучно, си измисляше занимание. Няколко дни в коридорите, няколко дни на кораба и още няколко на другото място; после повтаряше всичко отначало. Времето минаваше. Нямаше си никого за другар. Не бе имал от четиригодишна възраст, когато родителите му изчезнаха и той почти беше забравил как се чувства човек с приятел. За него това беше без значение. Животът и така му се струваше пълноценен, тъй като нямаше с кого да се сравнява.

Понякога си мислеше, че ще бъде добре да се засели на едно или друго място, но това беше само блян. Повече от единайсет години вече скиташе нагоре-надолу. На другото място имаше неща, които цивилизацията не притежаваше. Там беше стаята на сънищата, където можеше да лежи със затворени очи и да не се чувства самотен. Той обаче не можеше да живее там, въпреки изобилието на храна и отсъствието на всякакви опасности, понеже единственият източник на вода беше много слаб. Цивилизацията притежаваше много от онова, което предният пост нямаше: Древните хора и книгите, изпълненото със страх изследване и дръзките набези за дрехи и дреболии, чувството, че нещо става. Но той не можеше да живее и там, защото онези с жабешките уста рано или късно сигурно щяха да го хванат. Затова пътуваше.

Главната врата към предверието на жилището на Мъртвите не се отвори когато Уон натисна с крак педала на входа. Той едва не се блъсна в нея. Озадачен, Уон се спря и най-напред леко, а после по-силно натисна вратата. Трябваше да се напъне с всичка сила, за да я отвори. Никога по-рано не я бе отварял, макар че от време на време заяждаше и скърцаше страхотно. Беше неприятно. Уон вече се беше натъквал на повредени машини; именно поради това зелените коридори бяха безполезни. Наистина там имаше храна и топлина, но това го имаше в изобилие и в червените и дори в златните. Обезпокоително беше, че нещо около Мъртвите можеше да се повреди, защото ако те изчезнеха, той си оставаше без никого.

Все пак всичко изглеждаше нормално; стаята с пултове за управление беше силно осветена, температурата беше приятна и той можеше да чува тихия монотонен говор и от време на време цъкането на Мъртвите зад панелите, потънали в налудничавите си мисли и вършещи своите си работи. Уон седна, размърда се, за да се намести по-добре на стола и тури слушалките на ушите си.

— Заминавам за предния пост — каза той. Не последва никакъв отговор. Повтори го на всички езици, които владееше, но изглежда никой не желаеше да разговаря. Това беше обезкуражително. Понякога двама или трима и дори повече се натискаха да му правят компания. Тогава можеха добре да си побъбрят и той въобще не се чувстваше самотен. Сякаш беше член на „семейство“ — дума, която знаеше от книгите и от онова, което му бяха казали Мъртвите. Това беше добре. Почти толкова добре, колкото и в стаята на сънищата, където за известно време имаше илюзията, че е част от стотици, милиони семейства. Безброй много хора! Това обаче беше повече, отколкото можеше да понесе продължително време. И така, когато трябваше да напусне предния пост, за да се върне за вода и за по-осезаемата компания на Мъртвите, той никога не съжаляваше. Но винаги желаеше да се върне на неудобната кушетка, под кадифеното метално одеяло и да се пренесе в царството на сънищата.

То го чакаше, но Уон реши да даде на Мъртвите още една възможност. Дори и когато не изпитваха голямо желание за разговор, понякога те проявяваха интерес, ако се обърнеше към тях директно. Уон помисли малко, а после набра номер петдесет и седем.

В слушалката се дочу далечен, тъжен глас, който си мърмореше: „…опитай се да му разкажеш за липсващата маса. Маса! Единствената маса, която се въртеше в ума му, бяха двадесет килограма гърди и задник! Онази безвкусно облечената, Дорис. Никой не я поглежда и, о-о, момче, забрави за мисията, забрави за мен…“

Уон намръщено вдигна ръка, за да натисне вилката. Номер петдесет и седем беше толкова досаден! Той обичаше да я слуша, когато разсъдъкът й беше нормален, тъй като гласът й напомняше малко на гласа на неговата майка — такъв, какъвто го беше запомнил. Но тя изглежда винаги преминаваше от астрофизиката, космическия полет и другите интересни неща към своите лични проблеми. Уон се изхрачи върху мястото на панела, зад който според него живееше номер петдесет и седем — трик, който беше научил от Древните — като се надяваше, че тя ще разкаже нещо интересно.

Изглежда обаче тя нямаше такова намерение. Номер петдесет и седем — когато беше с всичкия си, тя искаше да я наричат Хенриета — бръщолевеше за големи червени премествания и изневерите на Арнолд с Дорис.

„Можехме да сме герои“, изхлипа тя, „и да получим десет милиона долара награда, а и повече, знае ли човек колко биха платили за открития път? Но те продължиха да се промъкват в обслужващия модул и…“

— Кой си ти?

— Аз съм Уон — отговори момчето, като се усмихваше окуражително, макар и да не мислеше, че тя може да го види. Тя очевидно се намираше в момент на просветление. Обикновено не знаеше, че той й говори. — Моля, продължавай да говориш.

Настъпи дълга тишина, а после се чу:

— NGC 1199, съзвездие Стрелец А Запад.

Уон учтиво изчака. Последва друга дълга пауза, после тя продължи:

— Той не подбира предложенията. Всичките си начинания е предприемал с Дорис. Два пъти по-млада от него! А умът й патешки. Преди всичко тя не трябваше да участвува в мисията…

Уон поклати глава като Древните с жабешки уста.

— Много си скучна — каза той строго и я изключи. Помисли малко, после включи професора, номер четиринайсет:

„…макар че Елиот още беше студент в Харвардския университет, силата на неговото абстрактно мислене беше като на напълно зрял човек. И то на гений. «Сигурно съм имал две нащърбени щипки.» Самоосъждане на един солиден човек, доведено до неговата символична граница. Как се вижда той? Не просто като раковидно животно. Не дори раковидно, само абстракция на раковидно: щипки. И при това нащърбени. На следващия ред виждаме…“

Уон отново плю върху панела и прекъсна връзката; цялата стена беше замърсена със следите от неговото неудовлетворение. Слушаше с удоволствие когато докторът рецитираше поезия, но не обичаше да слуша, когато говореше за нея. С най-лудите от Мъртвите, като номер четиринайсет и петдесет и седем, човек никога не знае какво ще се случи. Те рядко отговаряха и почти никога нормално, така че човек или трябваше да слуша онова, което казваха, или да ги изключи.

Вече беше време да тръгва, но той опита още един път — единственият с трицифрен номер, неговият специален приятел Тайни Джим.

— Здравей, Уон. — Гласът беше едновременно и тъжен, и сладък. Изведнъж в ума му премина емоционалната тръпка на страха, която изпитваше, когато се чувстваше в близост с Древните. — Това си ти, Уон, нали?

— Що за въпрос. Кой друг би могъл да бъде?

— Човек продължава да се надява, Уон. — Последва пауза, после Тайни Джим неочаквано изкудкудяка: — Разказвал ли съм ти вица за свещеника, равина и дервиша, които останали без храна върху планета, направена от свинско?

— Мисля, че си го разказвал, Тайни Джим, и във всеки случай сега не искам да слушам вицове.

Невидимият високоговорител изпука за момент, избръмча, а след това Мъртвият каза:

— Все същото ли, Уон? Искаш пак да говорим за секс, така ли?

По лицето на момчето не трепна нито едно мускулче, но усети познатото жегване в долната част на корема.

— Бихме могли, Тайни Джим.

— За възрастта си си доста похотлив мъжкар, Уон — отбеляза Мъртвият, а после продължи: — Разказвал ли съм ти как веднъж едва не се провалих заради полово оскърбление? Беше адски горещо. Пътувах за вкъщи с последния влак към Розел Парк и във вагона влезе едно момиче, седна от другата страна на пътеката срещу мен, вдигна крак връз крак и започна да си вее с полата. Не знам ти какво би направил в случай като този, но аз се зазяпах. А тя продължи да си вее и накрая, когато наближихме Хайландс, се оплака на кондуктора, че зяпам под полата й и той ме изхвърли от влака. И знаеш ли кое беше куриозното?

Уон се беше захласнал.

— Не, Тайни Джим — едвам можа да отговори той.

— Куриозното беше, че бях изпуснал редовния си влак. Имах много време за убиване из града, така че отидох на порнофилм. Цели два часа. Господи, какви ли неща не видях. Повече от това бих могъл да видя единствено с ректоскоп^[1]. Така че трудно може да се обясни защо се бях навел над пътеката и зяпах малките й бели чорапогащи. Но знаеш ли кое беше още по-куриозно?

— Не, Тайни Джим.

— Тя беше права! Аз наистина я зяпах. Току що бях гледал безброй женски чатали и гърди, но не можех да сваля очи от нейните! И това обаче не беше най-куриозното. Искаш ли да ти разкажа кое беше най-куриозното?

— Хайде, моля те, Тайни Джим. Разкажи.

— Е, тя слезе от влака с мен, заведе ме в тях и цяла нощ се любихме без прекъсване. Нямах време дори да науча името й. Какво ще кажеш на това, Уон?

— Ще кажа само, че не ти вярвам нито думичка, Тайни Джим.

Пауза.

— О. Не. Ти обичаш да слушаш такива неща.

Уон каза строго:

— Не искам измислени истории, Тайни Джим. Искам да науча истината. — Уон беше ядосан и смяташе да изключи Мъртвия, да го накаже, но не беше сигурен кой ще бъде наказаният. — Искам да бъдеш подробен, Тайни Джим — подкани го той.

— Добре… — Безтелесният ум прещрака и за момент си прошепна нещо, подреждайки своите разговорни гамбити. После каза: — Искаш ли да знаеш защо дивите патоци изнасилват своите патици?

— Не!

— Аз мисля, че всъщност ти се иска да научиш, Уон. Интересно е. Не можеш да разбереш поведението на приматите, ако не познаваш цялостния спектър на възпроизводствени стратегии. Дори и необичайните. Дори и на акантоцефалните червеи. Те също практикуват изнасилване. А знаеш ли какво нравят Moniliformis dubis^[2]? Те изнасилват не само техните женски, но дори и съперничещите мъжки. С нещо като гипс! Така че горкият друг червей дори не може да го вдигне.

— Не искам да слушам всичко това. Тайни Джим.

— Всичко това е много интересно, Уон! Точно поради това ги наричат „подозрителни“! — Мъртвият механично се изсмя.

— Спри, Тайни Джим! — Уон сега беше не само ядосан, но и запленен. Това беше любимата му тема. Готовността на Тайни Джим да разказва за тези работи надълго и нашироко беше причина той да му бъде любимец измежду всички Мъртви. Уон разви един пакет с храна и като дъвчеше, каза: — Онова, което искам да чуя, е как да разбера, че жената желае да прави любов, Тайни Джим.

Ако Мъртвият имаше лице, то щеше да разкрие усилието, което полагаше, за да не се засмее. Той обаче каза учтиво:

— Окей, синко. Зная, че продължаваш да се надяваш. Чакай да помисля. Казвал ли съм ти, че трябва да следиш очите и?

— Да, Тайни Джим. Ти ми каза, че ако зениците й се разширят, това показва, че тя е полово възбудена.

— Правилно. Споменавал ли съм също, че в мозъка й съществуват полови диморфни структури?

— Мисля, че не ми е ясно какво точно означава това.

— Е, аз също не зная, но анатомически е така. Те са различни, Уон, вътрешните и външните.

— Моля те, Тайни Джим, продължи с тези различия!

Мъртвият изпълни молбата му, а Уон слушаше прехласнат. Винаги имаше време да отиде на кораба, а тъкмо сега Тайни Джон беше необичайно ясен. Всеки от Мъртвите си имаше свои специални теми, по които обичаше да говори. Сякаш всеки бе замръзнал с една голяма мисъл в ума си. Но дори и по любимите си теми не винаги говореха разумно. Уон отмести подвижната машина, която използуваха (когато работеше), за да го хванат и легна на пода с ръце на лицето си, докато Мъртвият бъбреше и си спомняше, обясняваше за ухажване, за даване на подаръци, за тактики.

Беше очарователно, макар че всичко това вече бе слушал. Той слушаше докато накрая Мъртвият започна да говори все по-бавно, поколеба се и спря. Тогава момчето каза, за да получи потвърждение на онова, което знаеше на теория:

— Тайни Джим, в една книга прочетох, че мъжът ударил по главата жената и се съвъкупили, докато тя била в безсъзнание. Струва ми се, че това е един бърз начин за „любов“, но в други книги любовта продължава много по-дълго. Защо е така?

— Това не е любов, синко. Точно това ти обяснявах. Това е изнасилване. При хората изнасилването не е добро нещо, макар че при дивите патици е съвсем нормално.

Уон кимна с глава и запита:

— Защо, Тайни Джим?

— Ще се опитам да ти го обясня математически, Уон — отговори Мъртвият след продължителна пауза, — Полово привлекателните обекти ще дефинирам като женски, не по-млади с пет години от теб и не по-стари с петнайсет. Тези цифри се отнасят за сегашната ти възраст и са приблизителни. Полово привлекателните обекти могат по-нататък да бъдат характеризирани по зрителни, обонятелни, осезателни и слухови признаци в низходящ ред по важност. Срещу тях може да се нанесе вероятността за успех. Дотук ясно ли е?

— Не съвсем.

След малка пауза Тайни Джим продължи:

— Е, засега това е добре. Сега внимавай. На базата на тези четири предварителни характеристики някои от жените ще те привличат. Докато не установиш контакт, ти няма да знаеш за други техни черти, които могат да те отблъснат, наранят или намалят половата ти възбуда. 5/28 ще имат мензис, 3/87 гонорея, 2/95 сифилис. 1/17 ще имат прекалено окосмено тяло, кожни недостатъци или други физически деформации, прикрити от дрехите. Накрая, 2/71 ще се държат оскърбително по време на половия акт, 1/16 ще излъчват неприятна миризма, 3/7 ще се съпротивляват на изнасилването толкова силно, така че ще те лишат от всяко удоволствие от него. Това са субективни величини, изразени в количествена форма, за да могат да допълнят известния ти психологически профил. Като събереш всички тези дроби, се получава, че шансовете да не получиш максимално удоволствие от изнасилването са повече от шест към едно.

— Следователно, не трябва да се съвъкупявам с една жена без преди това да съм я ухажвал?

— Така е, момче. Да не говорим, че е противозаконно.

Уон помълча малко замислено, след това си спомни и попита:

— Вярно ли е всичко това, Тайни Джим?

Кудкудякане от радост.

— Този път те хванах, момче! Всичко до последната дума.

Уон се нацупи.

— Не беше много вълнуващо, Тайни Джим. Всъщност успя да премахнеш възбудата ми.

— А ти какво очакваше, момче? — възрази обидено Тайни Джим. — Ти ми каза да не съчинявам истории. Тогава защо си недоволен?

— Тръгвам. Нямам време за губене.

— Освен време нищо друго нямаш! — изкудкудяка Тайни Джим.

— А и ти нямаш нищо за казване от онова, което искам да чуя — отвърна строго Уон. Той изключи всички Мъртви, ядосан отиде при кораба и натисна стартовия бутон на пулта за управление. Хич и не му мина през ум, че се е отнесъл грубо с единствените си приятели в цялата Вселена. Никога не беше се замислял, че техните чувства бяха от значение за него.